Васил Василев - Зуека: За твърде кратко сме тук, за да си правим живота тъжен

Господин Василев, тъй като героят ви в "Ятаган" е журналист, a вие имате твърде общо с професията, с какво опитът дотук ви помогна за образа? 

Във филма има изненада - той не се оказва такъв, какъвто се прави - специалист по терористична дейност. Слоганът на филма е "Нищо не е каквото изглежда" - това важи и за героите. Моят герой през целия филм работи с образите на Жени Калканджиева и Ники Кънчев, чувствах се в свои води с тях. Персонажът е човек, който знае какво иска, как да го постигне, знае с кого. Безспорно опитът ми от телевизията ми помогна много за този образ, понеже знам как работи машината.

Как работи тая машина? 

Машината работи от уста на ухо, както са казали старите франуци.

С какво ви спечели сценарият при първия прочит? 

Много се смях. Веднага казах на продуцента Христо Дерменджиев, че ще стане страхотен филм. И че това ще бъде най-касовият филм в България. Сценарият е в основата на всичко - при един хубав сценарий, филмът винаги става добре. Освен всичко случихме на режисьор - Андрей Андонов. С него говорим на един и същ език - този на изкуството.

Кастингът е събрал едни от най-известните публични лица - как работихте с тях? 

Много забавно. Бях много впечатлен от Жени Калканджиева, защото не е професионалист, но бе научила всички текстове, бе абсолютно органична, постоянно се интересуваше в детайл и питаше това добре ли е, онова добре ли е. С Ники Кънчев също веднага си намерихме допирните точки, той даваше страхотни идеи. За другите актьори - Мариан Вълев го познавам от времето, когато беше студент във филма "Граница"; и много ми хареса как в "Ятаган" показа една наивност, която бях забравил, че притежава - иначе зрителят не би му вярвал. Силно впечатление ми направиха Стефан Денолюбов, разбира се Китодар Тодоров, Любомира Башева - камерата много я обича. Не мога да не отбележа главния герой - Никсъна (Ивайло Драгиев). Той прави много ценен образ.

Филмът изглежда се вписва в стандартната схема, при която всички правят ред глупости заради властови натиск, който е много характерен тук и много комичен - ако го гледаш на филм обаче. Защо сме толкова подвластни на това?

Защото не обичаме да спазваме закони. Затова и сме на този хал в България. Защото сме вандалска нация. По подобие на онова, което казва Гогол - прекрасна е Русия, стига да не се виждат руснаците в нея. Същото може да се каже за България. Проблемът е в нас българите - сценарият, макар и непретенциозен, много дълбоко дълбае в съвременно управление на страната. 

След десетилетния успех на "Шинел" и сега участието в авторския спектакъл "Дневникът на един луд" в Театър 199 - какво ще ни кажете за Гогол; какво цените най-много в него, как трябва да се посяга към негов текст и защо той е важен вече почти два века? 

Гогол е класик, защото говори за човека. Класиката с това е различна от всички останали произведения. Тя стои извън времето, понеже човекът винаги е един същ - едни и същи стремежи, страсти, недостатъци, които са силната страна на Гогол. За мен към Гогол има един-единствен подход - с голямо въображение. Защото при него всяка фраза отваря един нов свят, за който може да се хванеш и да направиш отделно произведение. На мен Гогол винаги ми е приличал на Мариус Куркински - в него винаги има една особена трескавост, едно съмнение, една вселена. Вселена от образи, в която имаме минимум двойственост във всеки от тях. Плановете не са два - Гогол има трети, четвърти план и нагоре. Но на първи план винаги е конкретния човек.

"Господари на ефира" вече са "Господари на уеба" - по-свободно и интересно ли е в интернет, без телевизионния надзор?

Много различна среда. Но най-много за това може да говори Джуди Халваджиан - ако някой свързва това предаване с живота си, това е Джуди. Той го създаде, бдеше над него, проверяваше всеки реплика и всеки видео материал и продължава да го прави. 

Публиката е свикнала да ви вижда като човек, който може да произвежда комедия от всяка ситуация, в различни роли, чрез различни медиуми - театър, телевизия, кино. Настъпват ли някакви отклонения в частния живот, когато става дума за човек, към който непрекъснато има очакване да разсмива? 

В живота съм нормален човек, гледам почти всичко да възприемам с чувство за хумор, колкото и да е сериозно. Смятам, че сме за прекалено кратко тук, за да се втелясваме и да си правим живота тъжен.

Натрупахте популярност през 90'те; времена, в които повечето от водещите фигури - вие, Мариус, Камен Донев, Стефан Вълдобрев и много други, получиха нещо като "непреходна слава", която не се променя във времето. Какво си спомняте за онези времена и с какво те бяха по-различни от сегашните? 

Тогава беше началото. Когато всички се опитвахме да откриваме топлата вода. Нямаше интернет да бръкнеш да видиш как се прави предаване. Нямаше как да видиш как се пише за телевизия, как се пише за театър, каква е разликата между литература и кино и литература и театър, и литература и телевизия. На това ние сами трябваше да се учим. И смятам, че нашето образование и желание за изява, желанието да проверим дали наученото е вярно, е движело този прогрес, то ни е тикало напред. Спомням си в Ку-Ку как го правихме - налагаше ни се например да правим два скеча без всякакъв сценарий. Знаехме само каква е темата и какво трябва да излезе накрая. Но по средата, нищо. Но ставаше по най-простичкия начин, сами изследвахме възможностите. Ако сега гледам едно Ку-Ку от 92-а, ще кажа, че е много зле. Зрителят не беше възпитан, той вече знае какво е хубаво шоу и какво не е. И знае, че ако не му хареса може да избере друго. Да не говорим, че дори телевизията си отива. Но времената бяха интересни тъкмо с това - че сами трябваше да научим всичко.

Интервю на Райко Байчев