Едва ли има много хора в Перник, които да не знаят коя е д-р Веселина Никифорова. Нейните професионални постижения сами говорят що за човек е тя - "Лекар на годината" за 2024 година на Перник и носител на "Почетна значка на Община Перник" за заслуги в здравеопазването. Д-р Никифорова е и кандидат за народен представител в листата на политическата формация, водена от Румен Радев - "Прогресивна България", за Перник - ОЩЕ: Вижте листата на "Прогресивна България" за парламентарните избори на 19 април в 14 МИР - Перник
Като действащ общопрактикуващ лекар с над 30-годишен стаж, д-р Никифорова има изградена визия за необходимите промени, които да направят здравеопазването в България по-добро и да го изградят като много добре работеща система. Каква е визията ѝ, какви са идеите ѝ, какво вижда като необходими промени - научете в следващите редове:
Кое е най-голямото разминаване между начина, по който се говори за здравеопазването публично, и реалността, която Вие виждате всеки ден като общопрактикуващ лекар? Как това се отразява на пациентите Ви?
В медиите и в политическите изказвания често се говори за достъпно здравеопазване за всички, покритие от здравната каса, дигитализация, реформи и липса на нужда от доплащане. Но какво виждаме ние, лекарите на първа линия? Все по-малкият брой общопрактикуващи лекари в страната води до записване на все по-голям брой пациенти в листите ни. Това е една от причините да имаме все по-малко време за преглед като продължителност.
От друга страна сме претоварени с прекалено много административна тежест – издаване на направления, протоколи, отчети към институции. Общопрактикуващи лекари почти няма в малките населени места. По-голямата част от тях е съсредоточена в големите градове.
Недопустимо е първичната медицинска помощ да е неравномерно разпределена и да се налага хората да пътуват с километри, за да бъдат прегледани, да им бъдат изписани лекарства или да проведат изследвания. Пациентите, ползващи предоставените им здравни услуги, най-често не знаят, че техният общопрактикуващ лекар има ограничения и лимити за провеждане на консултации със специалисти и за изследвания при така наречените остри случаи.
В същото време от Здравната каса на пациентите се обяснява, че имат право на всичко. Ние обаче нямаме право да назначаваме високо специализирани изследвания, като например ядрено-магнитен резонанс, без преди това да е проведена консултация със съответния тесен специалист. Това води до забавяне в поставянето на диагнозата и до ненавременно лечение на пациента.
Друг проблем е, че част от консултациите и изследванията са формално безплатни, но реално има доплащане или пациентът се насочва към частния сектор. Много често след консултации с различни специалисти се налага пациентът сам да сглобява лечението си.
Системата на здравеопазването е така направена, че пациентът все по-често е футболизиран от специалист на специалист, а общопрактикуващият лекар трябва да играе ролята на посредник, но без да разполага с достатъчно инструменти за това. Всичко това често води до загуба на доверие от пациентите към техния личен лекар. Те често го обвиняват за забавяне на лечебно-диагностичния процес, а точно общопрактикуващият лекар е лицето на системата и поема негативите от нейната лоша организация.
Разминаването не е просто комуникационно – то е структурно. Системата се управлява на макрониво – с политики, бюджети и общи решения – но реалността се случва на микрониво, в кабинета на личния лекар. И връзката между тези две нива е слаба.
Като лекар виждам този проблем всеки ден. Като човек, който влиза в политиката, смятам, че този проблем вече изисква не просто констатации, а ясни решения. Защото не е нормално публично здравеопазването да се представя като гарантирано и достъпно, а общопрактикуващите лекари да работят в условия на ограничения, които много често прехвърлят тежестта върху пациентите.
Има ли реално равен достъп до здравеопазване извън големите градове и какво трябва да се промени, за да не се губят пациентите в системата?
Не, няма. В редица области здравеопазването е на критичния минимум – с недостиг на лекари, специалисти, а на места дори и на аптеки. В много райони на страната се стига до закриване или риск от закриване на родилни и педиатрични отделения.
Такъв беше и проблемът с нашата болница в началото на миналата календарна година, когато детското отделение беше пред затваряне и аз отидох да помагам там, успоредно с работата в моята практика, за да не бъде затворено отделението. За мен това беше въпрос не само на професионален дълг, а на мисия. Когато една структура, от която зависят деца и семейства, е на ръба да спре да функционира, не можеш да останеш безучастен. Именно в такива моменти се вижда, че медицината не е просто професия, а отговорност.
Системата, за съжаление, става все по-силно централизирана, най-вече в университетските и областните центрове. Там са съсредоточени ресурси, кадри и техника. Проблемът не е само в броя на лекарите, а в липсата на условия те да работят и да остават в различните региони на страната.
Ако в началото на реформата общопрактикуващите лекари бяхме около 5000, сега сме около 3200–3300 в цялата страна. Младите лекари не избират малките населени места. Там заплащането е по-ниско, възможностите за развитие са по-ограничени, а натоварването често е по-голямо.
Пациентите често са оставени да се оправят сами, а системата симулира дейност, вместо да осигурява истинска грижа за нуждите на населението. В такава система няма как пациентът да не се изгуби. Това идва от липсата на координация между различните нива в здравеопазването – общопрактикуващ лекар, специалист, болница. Идва и от липсата на информация – къде да отидеш, кога и при кого. Идва от чакането, прехвърлянето и административните бариери в доболничната помощ.
Проблемът според мен е комбинация от централизация, демографски срив в малките населени места, липса на дългосрочна регионална политика и финансиране на парче.
Какво трябва да се промени в системата?
Трябва да има активни регионални политики, гарантиран минимум от здравни услуги във всяка област и специален статут на единствените болници в даден регион. Трябва да има реални стимули за лекарите извън големите градове – по-добро заплащане, жилищни и битови условия, професионална перспектива, подкрепа от държавата и местната власт. Не говоря за административно разпределение на лекари, а за създаване на условия, при които един млад специалист реално да може и да иска да избере да работи в по-слабо обезпечен район.
В райони, в които поради малък брой население не може да се осигури лекар на място постоянно, трябва да се даде по-голяма роля и възможност на лекарски асистенти и специалисти по здравни грижи да разкриват собствени практики или здравни структури, които да подпомагат достъпа до базова, навременна и организирана здравна помощ.
Дигитализацията също трябва да бъде въведена реално в системата – електронно досие, координация между лекар и пациент, проследимост на дейностите. Намаляването на броя лекари в отдалечените места в определени случаи може да бъде подпомогнато и с телемедицина. Не като заместител на медицината на място, а като допълнителен инструмент.
Трябва да имаме и по-добра спешна помощ във всеки регион и по-добра транспортна система, за да може пациентът да достига навреме до лечебно заведение, което да му окаже помощ.
Когато в един регион цели структури работят на ръба, това вече не е само местен проблем. Това е въпрос на държавна отговорност. И именно тук според мен политиката трябва да започне да решава, а не само да коментира.
Как трябва да изглежда ролята на общопрактикуващия лекар – само като вход към системата или като реален координатор на цялостната грижа за пациента?
Тук отговорът е повече от ясен. Общопрактикуващият лекар трябва да бъде реален координатор на цялостната грижа за пациента. Няма друг лекар в системата, който по-добре да познава цялостното здравословно състояние на пациента, неговата фамилна обремененост и рисковите фактори, което е предпоставка за по-ранно откриване и профилактиране на редица заболявания.
Но за съжаление общопрактикуващият лекар става все по-претоварен в ежедневието си. От една страна, броят на общопрактикуващите лекари намалява, а голяма част от колегите са в пенсионна или предпенсионна възраст. Млади колеги се обучават, но техният брой на този фон е твърде малък. А административната тежест често ги отказва още преди да са завършили специализацията.
Моята практика в момента е акредитирана за обучение на млади специалисти. И какво реално виждам? Идват с огромно желание, обучават се в медицинската част, но когато се стигне до администрирането на работата, се притесняват. Усеща се претоварването. Един общопрактикуващ лекар трябва да бъде не само лекар, но и организатор, снабдител, администратор. Ние тичаме за ваксини, срещаме се с различни институции, попълваме документи, правим отчети. Това отблъсква младите лекари от нашата специалност.
Друг фактор, който ги отказва, е липсата на реално уреден отпуск. Всеки общопрактикуващ лекар трябва да посочи свой заместник, за да може да отсъства. А намирането на такъв става все по-трудно, защото колегите са претоварени в собствените си практики. Трудно можеш да очакваш някой да поеме още една практика, дори и за кратък период.
Допълнителен проблем е, че медицинските софтуери не са уеднаквени. Всеки има своя специфика и това допълнително затруднява както ежедневната работа, така и заместването.
Следващ сериозен проблем е вмененото 24-часово обслужване на пациентите от общопрактикуващите лекари. Да, на теория може да се сключи договор с така наречените неотложни кабинети, но в малките населени места това често е трудно или невъзможно. Така колегите са принудени сами да осигуряват 24-часова разполагаемост, което е непосилно и физически, и професионално.
Решението е промяна в начина на финансиране на доболничната помощ. В момента се заплащат профилактичните прегледи, ваксинопрофилактиката и наблюдението на хроничните заболявания. Но острите прегледи, които извършваме ежедневно – на пациенти с остри респираторни инфекции, новопоявили се оплаквания и състояния – не се заплащат адекватно.
Трябва да се подобри и дигиталната интеграция, както и здравната култура на пациента. Днес много хора заобикалят общопрактикуващия лекар, смятайки, че сами могат да намерят точния специалист. Но този проблем идва и от факта, че чакането пред кабинетите на личните лекари става все по-голямо, а лимитите ни ограничават при назначаването на консултации и изследвания.
Всеки пациент, съвсем разбираемо, иска да се лекува бързо. Оттук идва и проблемът със свръххоспитализациите. Ако има добре работеща доболнична помощ, ненужният престой в болници ще бъде сведен до минимум.
Тук според мен има и важен политически извод – ако искаме по-добро здравеопазване, първо трябва да укрепим доболничната помощ. Това не е просто медицинска теза, а политически избор – дали ще инвестираме в ранна грижа и координация, или ще продължим да плащаме за късно лечение и хаос.
Стимулира ли настоящият модел на здравеопазване превенцията или по-скоро лечението на вече настъпили заболявания? Как трябва да се промени този баланс?
За съжаление, не стимулира превенцията. Дори и при положение, че в закона е записана глоба за неявяване на профилактичен преглед, пациентите често не идват.
От една страна трябва да се създадат стимули хората да се явяват на профилактика. От друга страна пакетът от профилактични изследвания трябва да бъде разширен, защото в момента, според мен, той не отговаря на реалните потребности на пациентите и на нарастващия брой социално значими заболявания.
Ще дам пример. Профилактиката при жените за консултация с акушер-гинеколог е ограничена в определени възрастови рамки. Това означава, че много жени, които реално имат нужда от профилактичен преглед, трябва да си го заплащат сами. Изследванията в различните възрастови групи също са твърде ограничени. Например кръвни изследвания през пет години при голяма част от активната възраст не са достатъчни като профилактика в днешната реалност.
Как да мотивирам един пациент да се яви на профилактика, когато пакетът е толкова ограничен? Това е голям проблем, към който Здравната каса трябва да насочи ресурс, защото е много по-добре да профилактираме, отколкото да лекуваме вече настъпили заболявания.
Системата в момента плаща повече за болест, отколкото за здраве. Това според мен трябва да се промени. Превенцията не трябва да бъде лозунг, а реален приоритет, подкрепен с финансиране и с конкретни механизми.
Какви реформи в здравеопазването са наистина реалистични в рамките на 1–4-годишен мандат и кои изискват дългосрочна визия?
В рамките на един мандат могат да се направят важни промени, които да подобрят здравеопазването.
Например трябва реално да се спазва здравната карта при откриването на лечебни заведения. В момента се откриват много болници, но те отново се концентрират основно в големите университетски градове, а не там, където има най-голяма нужда. Това води до още по-лош достъп до медицинска помощ в периферията.
Трябва да се работи по кадровата криза на всички нива – лекари, медицински сестри, акушерки, рехабилитатори, специалисти по здравни грижи. Но това не може да се случи само с добри намерения. Нужна е ясна национална политика за обучение, задържане, стимули и уважение към труда на медицинските специалисти.
Аз например съм завършила УПК за медицински сестри в XI и XII клас и това ми даде базова подготовка, върху която след това можеше да се надгражда. Смятам, че подобни образователни пътеки могат да бъдат полезни като ранна и практична стъпка към професиите в здравните грижи. Но държа да подчертая, че това не отменя значението на университетското образование на специалистите по здравни грижи. Напротив – то е изключително важно и не бива да бъде подценявано. Говоря за по-ранен вход и поетапно изграждане, а не за замяна на висшето образование.
Трябва да се промени и системата на ТЕЛК. Например част от тази дейност може да бъде изведена към НОИ, защото голяма част от нея е административна и социална, а не чисто медицинска. Това би облекчило значително работата на лекарите и на ТЕЛК комисиите.
В дългосрочен план задължително трябва да се изгради реално електронно здравно досие на пациента. Всеки пациент трябва да има достъп в реално време до своите прегледи, изследвания, манипулации и хоспитализации. Това ще доведе до по-добър контрол, повече прозрачност и по-малко злоупотреби.
Липсата на прозрачност и контрол е една от причините да искам да вляза в политиката – защото виждам тези проблеми всеки ден и искам да ги променя.
Могат да се въведат и повече амбулаторни процедури, които да намалят финансовата тежест върху системата, вместо ненужно използване на клинични пътеки за дейности с кратка продължителност.
Не бих казала просто, че системата е недофинансирана. По-точно е да се каже, че в нея има средства, но те не се използват по най-правилния и ефективен начин. И точно това е един от големите въпроси, на които политиката трябва да даде отговор.
Как трябва да изглежда един по-устойчив и справедлив модел на здравно осигуряване в България?
Един по-устойчив и справедлив модел трябва да балансира три ключови неща – финансова стабилност, равен достъп и качество на услугите. В момента системата е доминирана от Националната здравноосигурителна каса, но според мен има структурни слабости – неравен достъп, високи доплащания, изтичане на кадри и слаба прозрачност.
Трябва да има по-добра дигитализация и по-голяма проследимост на разходите в реално време. Националната здравноосигурителна система трябва да се надгражда с реално работещо електронно досие и с повече отворени данни за обществото.
Трябва да има повече средства за профилактика и за извънболничната помощ, повече стимули за работа в малките населени места и по-малък натиск върху болниците.
Основният проблем днес не е само в парите, а в слабия контрол, лошите стимули и липсата на прозрачност. В здравеопазването трябва да спрем да плащаме само за брой пациенти или за клинични пътеки и да започнем да мислим много по-сериозно как се плаща за качество на медицинската услуга. Системата днес поставя финансовата ефективност твърде често пред качеството на медицинската помощ. А това не бива да бъде така.
Един от сериозните проблеми в практиките за първична медицинска помощ е и потребителската такса. Ако определени групи са освободени от нея по държавна политика, държавата трябва реално да компенсира това на лечебните заведения. Защото нашите практики са лечебни структури, които трябва да плащат заплати, консумативи, ток, вода, оборудване и да отговарят на все по-високи очаквания и изисквания.
Само с добро заплащане и стабилност можем да задържим медицинските специалисти в системата.
Каква е Вашата лична мотивация да продължите да работите в системата, въпреки трудностите, и какво Ви дава смисъл в ежедневната практика?
Моята лична мотивация да продължа да работя в системата, въпреки трудностите, е любовта ми към лекарската професия. Желанието ми да помагам на пациентите си всеки ден. Желанието ми да обучавам млади лекари, за да може системата да продължи да работи и след нас.
Много колеги остават да работят и след пенсионна възраст именно водени от тази любов към професията и от чувството за отговорност към хората.
Но за мен днес вече не е достатъчно само да лекуваме в рамките на кабинета си. Защото виждам едни и същи проблеми ежедневно – липса на кадри, административно претоварване, неравен достъп, липса на прозрачност, недостатъчна грижа за първичната помощ. Това е причината да искам да вляза в политиката – не защото се отказвам от медицината, аз ще продължа да се грижа за своите пациенти, но защото искам да разширя тази мисия и с други инструменти.
Не искам просто да описвам проблемите на здравната система. Искам опитът на хората от практиката най-сетне да започне да оформя решенията.
Аз съм човек от практиката. Не говоря абстрактно. Виждам тези проблеми всеки ден, живея с тях всеки ден и затова вярвам, че мога да бъда полезна – не с лозунги, а с конкретна работа, с конкретни предложения и с ясна отговорност към хората.
