Даниел Спасов и Милен Иванов: Ако приемеш музиката като професия си обречен - тя е духовна кауза

Едни от гостите на Олга Борисова и водещи на концерта бяха – Даниел Спасов и Милен Иванов – блестящи народни певци, част от “Мистериите на българските гласове“, дългогодишни колеги и приятели на кюстендилската певица. Те я поздравиха с виртуозни акапелни изпълнения, с които изправиха залата на крака. Освен, че са едни от най-успешните български народни певци, Даниел Спасов и Милен Иванов са водещи и на нашумялото фолклорно предаване по БНТ “Иде нашенската музика“!

Специално за кореспондент на Actualno.com от града, Даниел и Милен разказаха за пътя им към музиката, за начина по който се чувстват на сцена, рамо до рамо с най-големите български певици и за техният начин да съхранят фолклорните традиции в съвременната действителност.

-  Здравейте, г-н Спасов! За първи път ли сте в град Кюстендил? Какви са впечатленията Ви от града?

- Много пъти съм идвал в Кюстендил заедно с Олга Борисова на нейни концерти. Тук, преди може би 10 години, отбелязахме, на лятната естрада, нейната 60-годишнина. Бяхме заедно с Елена Божкова и Милен Иванов. Един прекрасен празник стана тогава. През годините много пъти съм идвал на отделни участия, концерти с нея. Тя е първата певица, която ме доведе в Кюстендил. Навремето тя много гостуваше в този край, идвали сме и на фолклорния конкурс, който читалище “Братство“ организира – “Пауталия“. Заедно с Милен, с нея, като поздрав към участниците сме изнасяли рецитали, в Галерията сме пяли също, така че градът е едно прекрасно духовно силно място за нас, което често посещаваме.

- А какво е усещането да пееш заедно с такава легенда на народната музика, каквато е Олга Борисова? По-специално ли се чувствате, когато излизате на сцената заедно с нея и също искам да ви попитам дала ли ви е тя нещо за вашата кариера? 

- Ще се върна назад във времето - различно е усещането за пеенето с нея на сцена. Сега, във днешно време, вече е по-свободно, защото вече и ние сме натрупали опит, самочувствие. В началото беше много трудно, защото това са певици, които принадлежат към едно от най-ярките творчески поколения. С невероятно тембристи гласове. Всички те – много различни, силни личности. Индивидуалности, които буквално събаряха всички прегради със силата на своя глас. Когато човек ги чуе за първи път, по отделно или заедно, може за получи някакви комплекси. Това се преодолява с времето. Значи Олга ми е разказвала същото и със себе си, когато е попаднала в ансамбъла “Мистериите на българските гласове“, от по-старото поколение певци. В началото много се респектирах, много ме беше страх. Много неща съм научил. Защото това са хора, аз много пъти го казвам, за които пеенето е кауза, мисия, опование, жизнени устои, всичко! Те могат да нямат една стотинка за хляб или нещо друго да им липсва в материално отношение, но за тях пеенето винаги си остава духовна кауза. Това може би е най-важният урок, който съм научил! Другото е взискателност и висок художествен вкус – това има Олга Борисова – по отношение на репертоар, на сценично поведение, на присъствие, на облекло. Много са нещата. Пяли сме заедно, моите първи записи са ми с нея. Назад във времето – 1988-1989г – дуети за нейна плоча, след това много неща сме записвали и с Милен с квартета, и с други малки камерни формации, с целия хор – “Мистериите на българските гласове“. Така че усещането днес е на свобода и удоволствие, а преди години беше притеснение и респект. Сега се чувствам по-свободно, вече даже за някои неща и тя се съветва с мен, което мен страшно ме притеснява. Пита ме – “Това ли да изпея, онова ли..“, казва “Вие сте друго поколение, имате друго усещане“. 

- Олга Борисова разказа, че нейната съдба на певица е била “предопределена“ по някакъв начин. Смятате ли за Вас самия, че музиката  в живота Ви, е била предопределена от вашата съдбата? Професия ли е за Вас музиката?

- Аз не мога да отговоря еднозначно на този въпрос. Когато бях съвсем малък, още ученик, след това в Казармата, студент – никога не съм си представял не само, че ще пея с нея, а и че ще правя филми. Аз завърших право, но така се случи, че не съм се занимавал с правото. Постъпих в “Балкан тон“ там съм правил нейния албум, на по-късен етап завърших и фолклористика. Така че, аз вече правих и филми за нея в БНТ, на доста от тях съм автор или редактор, продуцент, няма значение. Понякога мисля, че е предопределено всичко, понякога – не. Но може би, Олга казва “Най-случайни са неслучайните неща!“. Ето срещата с тези хора, попадането в един ансамбъл, израстването. Тя го смята за “Предопределеност“, аз също, но не в такъв краен вариант, какъвто е нейния. Наистина, човек се ражда с дарбата и ако има нещо, което предхожда дарбата, значи има и предопределеност! Но тази дарба – тя трябва да се развива, да се усъвършенства, и аз и Олга, винаги сме смятали тези езотерични принципи за изначални – че ти си задължен да развиваш тази дарба, а не да я похабиш! Това е твое задължение! Защото, това, което ти е дадено, ти трябва да го раздадеш и да го усъвършенстваш!

- Несъмнено е така! Какво ще пожелаете на нашите читатели?

- Ами пожелавам да следваме християнските принципи, не само на думи и не само влизайки в деня на празника, в църквата, за да запалим формално една свещ, а този пламък да гори в нас! Да спазваме християнските закони, християнската етика, доброта! Да носим духовността в себе си и да не я предаваме, заради трудностите на времето, в което живеем!

Следващият разговор е със Милен Иванов – диригент и народен певец , също член на “Мистериите на българските гласове“, водещ на предаването “Иде нашенската музика“.

- Здравейте! Вашият колега ми разказа, но все пак и Вас да ви попитам – за първи път ли сте в град Кюстендил?

- Здравейте! Не. Много пъти съм идвал в Кюстендил. Аз харесвам този край, не само защото преди години беше ябълковата градина на България, изобщо плодородната градина на България. Надявам се тази слава на града да се възвърне и съм разглеждал, обикалял съм тук. Първо аз много харесвам природата на Кюстендилския край. Харесвам самия град Кюстендил, не само заради минералната вода, а заради хората, хубавия център, усмихнатите лица, които съм срещал.

- Значи сте усетил атмосферата на нашия град?

- Да! Качвайки се малко по-нагоре – в лесо-парк Хисарлъка, на тази тераса над самия Кюстендил – градът се вижда като на длан, разбира се няма как да не свързваш град Кюстендил и с Димитър Пешев и разбира се с двамата най-големи за мен творци, личности от този град – Владимир Димитров – Майстора и Марин Големинов. Кюстендил е дал много на България! И в културен аспект – според мен тук се раждат едни много интересни хора, хора които имат едно много хубаво чувство за хумор, казвам го разбира се, и от дългогодишното ми приятелство с Олга Борисова – интересно, понякога странно, но понеже и аз съм човек с голямо чувство за хумор и харесвам такива хора, не мога да кажа, в истинския смисъл на думата “зевзеци“, но определено много нетрадиционно и интересно чувство за хумор! И наистина много усмихнати хора!

- Kакво е за Вас усещането, когато излезете на сцената с такава голяма певица, каквато е Олга Борисова? По-различно ли е да се пее с нея? Какво е усещането? Не всеки има честта да пее рамо до рамо с нея.

- Разбирам нюанса на въпроса Ви. Сега вече е едно огромно удоволствие, доверие, разбира се, чест, задължение – за това да бъдеш рамо до рамо с такъв певец от нейния ранг. Изобщо певците от нейното поколение, които наистина са “Златното поколение“ в българската народна музика, и които всички ние обичаме - всички ние сме се учили от тях! Но тъй като на мен съдбата ми беше наистина такава - от пет годишен се занимавам с музика и сега съм диригент. Успявам да погледна нещата от една страна – пеейки рамо до рамо с нея и учейки се на много неща от нея във вокалното изкуство, сценично поведение, във подбор на репертоар и разбира се, от диригентската гледна точка, когато пък виждам в нейните очи, в нейния поглед – доверието към мен, желанието за напътствие, за извайването на всичко това, което ние създаваме на сцената, особено в акапелната музика. Аз, като нея, съм изключително безкомпромисен и човек, който смята, че изкуството, ако не бъде съвършено, няма смисъл да бъде правено! Много съм критичен и в това отношение се допълваме. А да пееш рамо до рамо и с Олга Борисова и с, Бог да я прости, Надка Караджова, и с всички тези днес присъстващи – големи певци и смело мога да кажа – звезди на българския фолклор, наистина е чест, признание и удоволствие!

- Безспорно е така! Вие също казвате, че сте се занимавали с музика от ранна детска възраст, усещате ли музиката, че е била предопределена във вашата съдба? Тя просто професия ли е за Вас, работа, с която си изкарвате прехраната или всъщност това са емоции, които чувствате вътре във Вас и които изразявате по този начин?

- Да, музиката наистина и в моя живот е била предопределена. Като много малък си спомням моята братовчедка, която е с 12-13 години по-голяма от мен, свиреше на пиано и аз исках да свиря на пиано. Така или иначе нещата се стекоха по малко по-различен начин, не станах пианист, за добро или за лошо. След това пък много свирех на пиано, защото професията, която избрах, която съвсем естествено практикувам в живота ми, го изискваше. Аз винаги съм знаел, и винаги съм имал афинитет към музиката и към медицината. И съм знаел – ако не бях станал музикант, щях да бъда лекар! Разбира се, “Предопределеността“ и съдбата си казаха своята дума! Наистина от пет годишен се занимавам с музика, свирил съм на много инструменти, разбира се, учил съм солфеж, след това в Музикалното училище, след това в Музикалната академия, дирижирането, големите сцени! Знаете ли, аз се смятам за щастливец досега в живота си, надявам се и за напред да бъде така. Защото, занимавайки се с музика, аз смятам, че не съм работил нито един ден през моя живот!

- Това е късметът на творците, мисля и аз.

- Да! Ако приемаш музиката за професия си обречен! Когато приемеш музиката за онзи съвършен момент, онова отделяне от света, онова възнасяне... Спомням си думите на Хайдов, че “Изкуството е истинско тогава, и човекът наистина се чувства човек тогава, когато се опита да преодолее земната гравитация, когато се опиташ да се извисиш над тези неща, да се отдадеш наистина на това, на този съвършен език, език който няма нужда от превод! Тази космическа магия, която е музиката! Независимо дали я изпълняваш, дали я дирижираш, дали я създаваш, дали я композираш – ако ти го правиш с чисто сърце, ако го правиш с любов, разбира се, професионално, и за това не съжалявам, че съм избрал тази своя професия. Ако ти знаеш какво послание искаш да отправиш към публиката, към този, който те слуша, независимо дали в концертната зала, независимо дали е от записа, който ти си направил, независимо дали е в интернет, и ако успееш да накараш някого да забрави, поне за миг забързаното и трудно ежедневие, не само в България, и този консуматорски, така наречен “юзърски“ свят, значи си успял и значи го правиш искрено! И разбира се, за всеки един от нас – артистите, най-голямата награда са аплодисментите! Когато усетиш, че си предал своята любов и публиката ти я връща!

Така че, да, аз смятам, че не съм работил, в истинския смисъл на думата, и един ден в живота си!

- Какво пожелавате на Вашите почитатели? Наскоро отбелязaхме Деня на християнското семейство.

-  Глобалният свят се променя. Днес сме, както се изразява младото поколение, сме на един “клик“ разстояние от всичко. Светът е презадоволен и хората са презадоволени. Искаме всичко да се случва сега и на момента!  Искаме да консумираме бързо емоции и материални блага, като че ли и изкуството. А това смятам че не е много правилно, не остава онази трайна следа на удоволствието в човек, която оставя, ако щеш една изстрадана любов.

Любовта е истинска тогава, когато премине през някакво страдание! А християнските ценности са тези и семейството е това, което възпитава човека от отробата на майката, през първите седем години – защо казваме че са много важни? Защото едно здраво семейство, независимо дали фиктивно ще има сключен граждански брак, или църковен брак – това не е най-важното. Но уюта, топлотата, да усети детето, че то е обичано и от двамата си родители, наистина е много важно! Ценностите в християнското семейство изграждат ценностите в човека за цял живот! Ако ние успеем да ги съхраним, а българите имаме традицията, не само заради този патриархален бит, който до края на 19ти век, съществува у нас, но и заради тази силна връзка, която пък майката, дава на децата, независимо син или дъщеря. Този патриархален бит създава и изгражда едни устои в хората, които ми се иска да запазим и днес и да предадем на идните поколения. Дали е така, не съм много сигурен, но човек трябва да положи усилия, трябва да знае, влизайки в храма, или запалвайки свещица, да знае защо го прави, най-вече да го прави с искрено и чисто сърце и със смирението, което е едно от най-важните качества на християнското семейство и най-ценния добродетел!