Откъс от книгата "Тя, Цветана Манева"

ТЯ: Защо да разказвам живота си? Аз съм го преживяла. Живея го… още.

Има една фотография на Цветана Манева от 80-те години на ХХ век – подпряла е брадичката си с едната ръка. Не позира. Замислена.

Жена с тайни.

Автор на снимката е Шаварш Артин, майстор на камерата.

Уловил е духа на Цветана. Устремена, но и уязвима. Като всеки един от нас. Тя споделя, че това е любимият ѝ портрет.

Сюзън Зонтаг в своята книга „За фотографията“ пише: „Освен начин за удостоверяване на преживения опит снимането е начин за неговото отричане – чрез ограничаването му само до фотогеничното, чрез превръщането на преживяното в образ, спомен.“

Цветана Манева е жена с много лица. И спомени. През годините не се уплаши от хода на времето. Не се опита да го спре. Променя се пред своята публика. Без да се обръща назад.

Цветана е жена с талант и позиция. Последователна. И категорична. Особено, когато носи отговорност за другите.

В живота е лаконична.

Наблюдавам я. Не се оставя да бъде водена от случайността. Човек с план. Актриса със стратегия.

Необходима.

Паметта в изкуството е изменчива. Човек е склонен да забравя.

Техниката на забравяне е съдбовно човешко умение. И Цветана е била забравяна от свои колеги, режисьори, приятели. Но никога от своята публика!

Не помня кога и при какви обстоятелства се запознах с Цветана Манева.

Години съм я наблюдавал от дистанция.

Актрисата.

Изглеждаше недостъпна.

От малък съм приятел с дъщеря ѝ Надежда. В апартамента в „Лозенец“ Цветана се прибира уморена след снимки или репетиция.

Вглъбена. Тиха. Така съм я запомнил.

За нас, приятелите на дъщеря ѝ, появата ѝ беше знак да си тръгнем, защото актрисата има нужда от почивка.

След години се доближих до Цветана.

ТЯ: Всяка сутрин се поглеждам в огледалото. Хипер реалист съм. Приемам се такава, каквато съм.

АЗ: Кога не се харесваш?

ТЯ: Когато съм обезверена. Рядко ми се случва, но се случва.

АЗ: Как се отнасяш към старостта?

ТЯ: Като към ситуация, с която трябва да се справя. Аз съм на финалната права. Това, че си отиваме е знание. Първото знание. Нямам илюзии, но имам задачи. Ежедневни задачи, които гледам да свърша.

АЗ: Съжаляваш ли, че се размина с Холивуд?

ТЯ: Имах такава възможност. Пропуснах я. Не е било време. Сега Мария Бакалова е там. Радвам се, че това момиче не пропуска шанса си. Имала съм други шансове – и професионални, и лични. По моя мярка.

АЗ: Недостатъкът ти?

ТЯ: Лакома съм.

АЗ: За какво?

ТЯ: За роли. Имала съм ги. И съм благодарна, че ги изиграх в точната възраст, с възможните режисьори и партньори – Жулиета, Нора, Медея, Антигона, Бернарда Алба, Коко Шанел…

АЗ: Доволна ли си от живота си?

ТЯ: Да! Преминах през изпитания. Справих се. Справям се още.

Нашите разговори започват преди 25 години. В кафето „703“ на ул. „Шишман“, в дома ѝ, на фестивала БИТЕФ в Белград, на театралния фестивал във Варна, на площада в Авиньон... Тези разговори нямат дата. Имат смисъл. Тази книга е за смисъла и спомените, родени от разговорите с една умна жена. За уроците. И паметта като времеубежище за чувствата.

                                                                Георги Тошев

***

Излиза луксозна биографична книга за актрисата Цветана Манева

Тази книга е документално-емоционална биография на една изключителна българска актриса разказана от журналиста Георги Тошев и драматур...

Прочети повече

Познавам Цветана, не помня вече от колко години. Мисля, че няма никакво значение броя години, ако усещаш някой толкова близък, колкото аз усещам нея. Възможно ли e да има човек, който те възхищава, респектира те, вдъхновява те, но едновременно с това между вас да има огромната емоционална прилика, доверие и личен комфорт? Оказа се, че е възможно. Когато Георги Тошев ме покани да напишем заедно книга за Цветана Манева, аз изпитах едновременно вълнение и увереност, че трябва да бъде точно така.

Първата ми среща с Цветана по повод книгата, беше в разгара на пандемията от коронавирус. Всички бяхме прекарали месеци наред затворени в къщите си, излизахме рядко, носехме маски на лицата си, а театрите работеха при много тежки условия с почти празни зали. Усещането за настоящето беше особена тема, а идеята за бъдещето се разми, размаза се и се превърна в нещо като петно на Роршах. Артистите бяха една от най-ощетените групи на обществото и никой нямаше представа, кога ще свърши всичко това.

Заварих Цветана в минорно състояние. Също като другите и тя не беше излизала много отдавна и настроението ѝ беше силно повлияно от липсата на свобода, контакти и ясна картина за това, което предстои. Ако не я познавах добре, бих си помислила, че е в депресия или поне, че е много тъжна. Но Цветана е изключителна, дори когато страда. Тя владее достойно емоциите си, не товари никого с тях, винаги е изправена, красива, а гласът ѝ буди респект и покой едновременно. Нямам представа как го прави и какво ѝ коства, но когато влязох в дома ѝ усетих красотата на тъгата ѝ.

Разговорите ни винаги са били интересни. Този път продължиха с дни. Преливаха от тема в тема и никоя от нас двете не искаше те да приключват. Бяхме две героини, различни, но свързани, корабокруширали на остров, който в случая беше дома на Цветана и докато там отвън се вихреше океан от проблеми, ние седяхме една срещу друга и си говорехме за театър. И не само за това, разбира се. Говорехме си за „Хората от Оз“, за пиесата, за колегите на Цветана от спектакъла, за живота, за страховете, мечтите, за нещата, които са ни вълнували и ни вълнуват… Началото никак не беше лесно…

Яна Борисова