Откъс от книгата "Тя, Цветана Манева"
ТЯ: Защо да разказвам живота си? Аз съм го преживяла. Живея го… още.
Има една фотография на Цветана Манева от 80-те години на ХХ век – подпряла е брадичката си с едната ръка. Не позира. Замислена.
Жена с тайни.
Автор на снимката е Шаварш Артин, майстор на камерата.
Уловил е духа на Цветана. Устремена, но и уязвима. Като всеки един от нас. Тя споделя, че това е любимият ѝ портрет.
Сюзън Зонтаг в своята книга „За фотографията“ пише: „Освен начин за удостоверяване на преживения опит снимането е начин за неговото отричане – чрез ограничаването му само до фотогеничното, чрез превръщането на преживяното в образ, спомен.“
Цветана Манева е жена с много лица. И спомени. През годините не се уплаши от хода на времето. Не се опита да го спре. Променя се пред своята публика. Без да се обръща назад.
Цветана е жена с талант и позиция. Последователна. И категорична. Особено, когато носи отговорност за другите.
В живота е лаконична.
Наблюдавам я. Не се оставя да бъде водена от случайността. Човек с план. Актриса със стратегия.
Необходима.
Паметта в изкуството е изменчива. Човек е склонен да забравя.
Техниката на забравяне е съдбовно човешко умение. И Цветана е била забравяна от свои колеги, режисьори, приятели. Но никога от своята публика!
Не помня кога и при какви обстоятелства се запознах с Цветана Манева.
Години съм я наблюдавал от дистанция.
Актрисата.
Изглеждаше недостъпна.
От малък съм приятел с дъщеря ѝ Надежда. В апартамента в „Лозенец“ Цветана се прибира уморена след снимки или репетиция.
Вглъбена. Тиха. Така съм я запомнил.
За нас, приятелите на дъщеря ѝ, появата ѝ беше знак да си тръгнем, защото актрисата има нужда от почивка.
След години се доближих до Цветана.
ТЯ: Всяка сутрин се поглеждам в огледалото. Хипер реалист съм. Приемам се такава, каквато съм.
АЗ: Кога не се харесваш?
ТЯ: Когато съм обезверена. Рядко ми се случва, но се случва.
АЗ: Как се отнасяш към старостта?
ТЯ: Като към ситуация, с която трябва да се справя. Аз съм на финалната права. Това, че си отиваме е знание. Първото знание. Нямам илюзии, но имам задачи. Ежедневни задачи, които гледам да свърша.
АЗ: Съжаляваш ли, че се размина с Холивуд?
ТЯ: Имах такава възможност. Пропуснах я. Не е било време. Сега Мария Бакалова е там. Радвам се, че това момиче не пропуска шанса си. Имала съм други шансове – и професионални, и лични. По моя мярка.
АЗ: Недостатъкът ти?
ТЯ: Лакома съм.
АЗ: За какво?
ТЯ: За роли. Имала съм ги. И съм благодарна, че ги изиграх в точната възраст, с възможните режисьори и партньори – Жулиета, Нора, Медея, Антигона, Бернарда Алба, Коко Шанел…
АЗ: Доволна ли си от живота си?
ТЯ: Да! Преминах през изпитания. Справих се. Справям се още.
Нашите разговори започват преди 25 години. В кафето „703“ на ул. „Шишман“, в дома ѝ, на фестивала БИТЕФ в Белград, на театралния фестивал във Варна, на площада в Авиньон... Тези разговори нямат дата. Имат смисъл. Тази книга е за смисъла и спомените, родени от разговорите с една умна жена. За уроците. И паметта като времеубежище за чувствата.
Георги Тошев
***
Излиза луксозна биографична книга за актрисата Цветана Манева
Тази книга е документално-емоционална биография на една изключителна българска актриса разказана от журналиста Георги Тошев и драматур...
Познавам Цветана, не помня вече от колко години. Мисля, че няма никакво значение броя години, ако усещаш някой толкова близък, колкото аз усещам нея. Възможно ли e да има човек, който те възхищава, респектира те, вдъхновява те, но едновременно с това между вас да има огромната емоционална прилика, доверие и личен комфорт? Оказа се, че е възможно. Когато Георги Тошев ме покани да напишем заедно книга за Цветана Манева, аз изпитах едновременно вълнение и увереност, че трябва да бъде точно така.
Първата ми среща с Цветана по повод книгата, беше в разгара на пандемията от коронавирус. Всички бяхме прекарали месеци наред затворени в къщите си, излизахме рядко, носехме маски на лицата си, а театрите работеха при много тежки условия с почти празни зали. Усещането за настоящето беше особена тема, а идеята за бъдещето се разми, размаза се и се превърна в нещо като петно на Роршах. Артистите бяха една от най-ощетените групи на обществото и никой нямаше представа, кога ще свърши всичко това.
Заварих Цветана в минорно състояние. Също като другите и тя не беше излизала много отдавна и настроението ѝ беше силно повлияно от липсата на свобода, контакти и ясна картина за това, което предстои. Ако не я познавах добре, бих си помислила, че е в депресия или поне, че е много тъжна. Но Цветана е изключителна, дори когато страда. Тя владее достойно емоциите си, не товари никого с тях, винаги е изправена, красива, а гласът ѝ буди респект и покой едновременно. Нямам представа как го прави и какво ѝ коства, но когато влязох в дома ѝ усетих красотата на тъгата ѝ.
Разговорите ни винаги са били интересни. Този път продължиха с дни. Преливаха от тема в тема и никоя от нас двете не искаше те да приключват. Бяхме две героини, различни, но свързани, корабокруширали на остров, който в случая беше дома на Цветана и докато там отвън се вихреше океан от проблеми, ние седяхме една срещу друга и си говорехме за театър. И не само за това, разбира се. Говорехме си за „Хората от Оз“, за пиесата, за колегите на Цветана от спектакъла, за живота, за страховете, мечтите, за нещата, които са ни вълнували и ни вълнуват… Началото никак не беше лесно…
Яна Борисова
Вижте всички последни новини от Actualno.com
Още от ЛИТСПОТ:
Откъс от "Честнът Спрингс", Елси Силвър
Откъс от "Емоциите", Ленард Млодинов
Откъс от "Ловци на трофеи" от П.Г. Удхаус
Откъс от "Стряха. Приказката като живот", Христо Добротинов
Откъс от "Домът на пчелите", Цанко Лалев
Откъс от "Злата орисница", Енкел Деми
Редактор:
Евгения Чаушева
Етикети: Книгомания Цветана Манева Тя Цветана Манева