Откъс от "Лунната долина" на Джек Лондон

ГЛАВА III

 

Мислейки често как да запази любовта на Били и как чувствата им един към друг да останат все така свежи и никога да не слязат от висините, до които бяха стигнали – Саксън се чувстваше привлечена от госпожа Хигинс. Тя знаеше, не можеше да не знае... Нали сама бе споменала, че знае много повече, отколкото другите жени.

Минаха няколко седмици, през които Саксън често й гостуваше. Но госпожа Хигинс говореше за какви ли не други неща – учеше Саксън как да плете някои по-прости дантели, даваше й наставления как да пере и как да пазарува. Най-сетне един следобед Саксън завари госпожа Хигинс по-словоохотлива, отколкото обикновено – думите, макар ясно произнасяни, се надпреварваха да излязат от устата й. Очите й горяха. Лицето й беше поруменяло. Думите й бяха като пламък. В стаята миришеше на алкохол и Саксън разбра, че старата жена бе пила. Притеснена и изплашена, но същевременно някак очарована, Саксън поръбваше ленена кърпичка за Били и слушаше буйния поток от думи на Мерседес.

– Чуй ме, миличка. Сега ще ти кажа за мъжете. Не бъди глупава като останалите, които ме мислят за луда и за магьосница, която урочасва. Ха-ха-ха! Като си помисля само за тая глупава Меги Донахю, която закрива с шал лицето на бебето си, когато се разминаваме на тротоара! Наистина съм била магьосница, но моите магии хващаха само мъжете. О, аз съм мъдра, много мъдра, мила моя! Ще ти разправя как жените се отнасят към мъжете и как мъжете се отнасят към жените – и най-хубавите, и най-лошите неща ще ти кажа. Ще ти разкажа за дивака, който дреме във всеки мъж, а и за странностите на мъжете, които разбиват сърцата на глупавите жени, които нищо не разбират... А всички жени са глупави. Но аз не съм! О-ла-ла, слушай сега!

Аз съм стара жена. Но като истинска жена, няма да ти кажа на колко съм години. И все още имам власт над мъжете! Дори когато стана на сто години, без един зъб, а носът ми увисне до брадичката! Не над младите мъже... те бяха мои, когато бях млада. Но над старите мъже – както подобава на възрастта ми. И добре, че притежавам тази власт! В този свят си нямам нито роднини, нито пари. Имам само мъдрост и спомени – спомени, които вече са пепел, но царствена пепел, пепел от съкровища! Старите жени като мен гладуват и мръзнат или пък приемат просяшка милостиня в някой приют за бедни. Но не и аз. Аз си гледам мъжа. Вярно, той е само Бари Хигинс – старият Бари, – тромав като вол, но истински мъж, мила моя, и странен, както са странни всички мъже. Вярно, той има само една ръка. – Тя сви рамене. – Но това си има и хубава страна. Не може да ме бие, а старите кости стават крехки, когато месото около тях поизтънее...

Но като си помисля за моите буйни млади любовници, принцове – безумни от безумието на младостта! Поживях си аз. Стига ми. За нищо не съжалявам. А със стария Бари знам, че ще имам винаги залък хляб и топло кътче край огъня. И защо? Защото познавам добре мъжете и винаги ще съумея с хитрост да ги задържа. Това знание е горчиво и сладко, но повече сладко, отколкото горчиво – мъже, мъже и пак мъже! Не тъпаците, нито пък тлъстите буржоазни свини – бизнесмените, а мъжете с темперамент, с жар, с огън! Може и да са безумци, но царствено племе от безумци, което не се подчинява на никакви закони.

Слушай, млада женичке, и се учи. Разнообразието! Ето там се крие магията. То е златното ключе. То е играчката, която забавлява. Не намери ли разнообразие у жена си, мъжът става турчин; намери ли го –той става неин роб и не помисля за чуждо! Една жена трябва да бъде много жени същевременно. Ако искаш мъжът ти да те обича, за него ти трябва да въплъщаваш всички жени. Трябва да си винаги нова, по теб да блести росата на новата утрин – едно цвете, което никога не разцъфва напълно, но и никога не увяхва. Трябва да си цяла градина с винаги нови, винаги свежи, винаги различни цветя! И в тази градина мъжът никога не бива да откъсва последния цвят.

Слушай ме, млада женичке. В градината на любовта има змия. Тя се нарича баналност. Смажи отведнъж главата й, инак ще разруши градината! Запомни името й: баналност. Никога не се разкривай напълно. Мъжете само изглеждат груби! Жените са много по-груби от мъжете... Не, не, няма смисъл да спориш, млада женичке. Ти си още дете. Жените са много по-малко деликатни, отколкото мъжете. Аз ли да не знам? Жените са готови да разкажат на дружките си и най-интимните тайни за любовта на мъжете си. Мъжете никога не разправят подобни неща за жените си. Обясни ми това, а? Има само един отговор: във всичко, свързано с любовта, жените са по-малко деликатни, отколкото мъжете. Това е тяхната грешка. Тя е бащата и майката на баналността, а баналността е отвратителен плужек, който осквернява и разрушава любовта.

Бъди деликатна, малка съпруго. Никога не оставяй незабулена – винаги носи не едно, а много була! Забулвай се в хиляди була и нека те блестят и галят окото с най-скъпа материя и скъпоценни камъни. Не оставяй никога да бъде смъкнато последното було. И на следващия ден сложи още була, все нови и нови, до безкрай! Но тези много була не бива да изглеждат прекалено много... Всяко було трябва да изглежда сякаш е единственото, което разделя теб и жадния любовник, който иска да те има цялата. И всеки път той трябва да мисли, че е достигнал всичко, че е скъсал и последното було, което ви разделя! Той трябва да си мисли така. Но не бива да е така! Тогава той няма да ти се насити, защото на другия ден ще намери друго, последно було, което не е забелязал.

Запомни – всяко було трябва да изглежда последно и единствено. Всеки път трябва да изглежда, че си се отдала цяла в неговите обятия. Но всякога трябва да имаш ново було за следващия ден, а и за много, много дни напред. При това разнообразие и изненади твоят мъж вечно ще се стреми към теб, очите му ще търсят новото в теб, а не в другите жени. Та нали тъкмо свежестта и новостта на красотата ти и ти самата, тайната, която представляваш – нали с тях си спечелила мъжа си. А когато мъжът е откъснал и вдъхнал целия аромат на едно цвете, той тръгва да търси други цветя. Това е странното у мъжете. Трябва да останеш като цвете, което е почти откъснато, и все пак не напълно, неизчерпаем източник на сладост, която той е опитвал и все пак винаги му се струва, че е невкусвана досега.

Глупавите жени – а те всичките са глупави! – считат, че да спечелят мъжа е същото като окончателна победа. След това се отпускат, надебеляват, стават скучни като застояла вода, безжизнени и нещастни. Уви, толкова са глупави! Но ти, мила женичке, след първата си победа трябва да направиш любовния си живот една непрекъсната верига от победи. Всеки ден трябва отново да печелиш сърцето на мъжа си! А когато спечелиш и последната победа, когато вече няма какво да покоряваш, тогава свършва любовта. С това приключва всичко и мъжът ти потегля да търси в чужди градини. Запомни – любовта трябва да бъде ненаситна. В нея трябва да има остър глад, който никога не е напълно задоволен. Трябва добре да храниш своя любим, о, много добре, изключително добре – да даваш, да даваш – и все пак да го отпращаш гладен, за да се върне и да иска още.

Госпожа Хигинс стана внезапно, прекоси стаята и излезе. Саксън забеляза колко лекота и гъвкавост имаше в нейното сухо, повехнало тяло. Тя наблюдаваше завръщането на госпожа Хигинс и се увери, тази лекота и гъвкавост не бяха плод на собственото й въображение.

– Та аз едва ти показах първата буква от азбуката на любовта – каза Мерседес Хигинс, сядайки отново.

В ръцете си тя държеше мъничък, красиво полиран червенокафяв инструмент, който приличаше на китара, само че бе с четири струни. Мерседес ритмично подръпна струните с показалец и издигна тънък, нежен глас, с някаква мелодия, която Саксън не познаваше, на чужд език, чиито гласни звуци стопляха сърцето сякаш канеха към любов. Меко пулсирайки, глас и струни се извисиха по чувствените върхове на песента, заглъхваха до шепот и ласка, минаха през смрачаването и утринната дрезгавина на любовта, после отново се извиха до любовен вик, необуздан и властен, в който бяха вплетени молба и лудост, покана и обещание. Мелодията минаваше през Саксън и започна да резонира у нея така, сякаш тя самата бе като този инструмент, изтъкана от страстни струни. Всичко й се стори като сън и бе като зашеметена, когато Мерседес Хигинс спря.

– Ако мъжът ти се е наситил вече, ако вече си станала за него позната като прочетена книга, но му изпееш тази едничка песен, както аз я изпях, обятията му отново ще се отворят за теб и очите му пак ще грейнат лудо влюбени, както са били навремето. Виждаш ли? Разбираш ли, малка женичке?

Саксън само кимна – устните й бяха тъй пресъхнали, че от тях не можеше да излезе и дума.

– Златният коа, царят на горите – припяваше Мерседес над инструмента, – укулеле, така го наричат в Хавай, което значи, мила моя, „скачаща бълха". Кожата на хавайците е като злато, те са племе от любовници – в топлата хладина на тропическите нощи, разведрени от повея на мусона.

Тя отново дръпна струните. Запя на друг език, който Саксън решиш, че сигурно е френски. Беше весела, дяволита песничка, бърза и закачлива. Големите очи на пеещата старица сякаш ставаха още по-големи и по-блестящи, а после пак се присвиваха, кокетно и палаво. Когато свърши, тя се обърна към Саксън да чуе нейното мнение.

– Тази не ми хареса толкова – каза Саксън.

Мерседес сви рамене.

– Всяка от тях си има своя красота, малка женичке, която имаш още толкова да учиш. Понякога мъжете се завладяват с вино, а понякога се завладяват с виното на песните, такова странно нещо са мъжете! О-ла-ла, толкова начини има, толкова много! Като хубавото ти бельо, мила моя, красивите дрехи. Те са магическа мрежа. Никой рибар не е ловил със своите мрежи така успешно риба в морето, както ние улавяме мъжете с нашите дрешки. Ти си на прав път. Виждала съм мъже да губят ума си заради някое елече, което не е по-изящно от твоите, които съм виждала да простираш.

Нарекох прането на фино бельо изкуство, да, но то не е изкуство само за себе си. Най-висшето изкуство е изкуството да се покоряват мъжете. Любовта е събирателното на всички изкуства – и тъкмо заради нея съществуват те. Слушай. Във всички времена и епохи е имало жени – велики, мъдри жени. На тях не е било нужно да са красиви. По-могъща от всичката женска красота на света била тяхната мъдрост! Принцове и царе се прекланяли пред нозете им. Цели народи воювали заради тях! Цели империи загивали заради тях! Религии били създадени в тяхна чест. Афродита, Астарта, поклонниците на нощта ... чуй сега, малка женичке, за великите жени, които са завладявали мъжкия свят...

И Саксън слушаше като омаяна – разказите звучаха като някаква дива мешавица, но като че ли странните думи, които нищо не значеха за нея, излъчваха някакъв неясен, тайнствен смисъл. Долавяше тя отблясъци на загадъчни и немислими тайни, в които се криеха срамни и ужасни събития. Речта на жената се лееше като лава, страшна и пареща, а бузите, челото и шията на Саксън бяха обхванати от руменина, която непрекъснато се увеличаваше. Тя трепереше от страх, почти й прилошаваше, имаше чувството че ще припадне, толкова превъзбуден бе мозъкът й, но не можеше да се откъсне и продължаваше да седи, забравила ръкоделието на скута си, вперила поглед пред себе си, сякаш виждаше кошмарните картини, надминаващи всяко въображение. Най-сетне, когато й се струваше, че повече не може да издържи, и тъкмо овлажни сухите си устни, за да извика „Стига!", Мерседес млъкна.

– С това се свършва първият урок – каза тя съвсем спокойно, а после се засмя кръшно. – Какво стана? Ужаси ли се?

– Стана ми страшно – промълви Саксън с треперещ прегракнал глас и нервно изхлипа. – Ти ме плашиш. Аз съм толкова глупава... и толкова малко зная, не съм и сънувала ... такива неща.

Мерседес кимна съчувствено глава.

– Да, има и защо да се плашиш – каза тя. – Страшно е, ужасно и величествено!

Откъс от "Лунната долина" на  Джек Лондон