Византия

В зеления парк на моите мечти. В зеления парк на душата ми... Душата ми?

Боже, какви глупости!

Че нашият градски парк е зелен, е ясно. Напролет всички паркове са зелени. Че е хубав и ухае на липи, също е ясно. Какво общо има душата ми, питам? Това, че някаква млада дама в спортен екип „Адидас“ препуска всяка сутрин по алеите и хвърля руси отблясъци, не значи, че трябва да мрънкам за души и мечти. Разбира се. Знаете ли какво е сантимент? Ако Господ – каквито и да са многото Му имена – обича всички хора на нашата малка планета (а Той ги обича, щом така твърдят адептите на присъстващите религии), това значи ли, че обича Баба Цеца заради това, че жената носи красива шапка?

Не, не значи. Да обичаш шапката на изтънчената жена, не значи, че обичаш същността на тази жена, на този човек. Шапката – о, нашата вечна слабост към детайла! – шапката е нашият сантимент. Шапката на Баба Цеца е моето говорене за душата. Шапката е религията на сантимента, тя е...

Защо тогава жените се обличат красиво? И пауните? И защо ние така се впечатляваме от черните нефритени обеци, от малкото пръстенче на кутрето, от едва доловимия лъх на парфюм?

Защото сме сантиментални, така си е.

И не виждам нищо лошо в това, по дяволите! Но без мен! Нека всички вие да сте изтъкани от сантимент и милички чувства, нека! Припадайте си по шапки, панделки и парфюми! И говорете за това, възпявайте! И се влюбвайте, моля, влюбвайте се! И тайничко се стремете никога, ама нито за миг да не останете сами! Търсете си двойника, похлупака на гърнето, изгубеното ребро на Адам. Но от мен да знаете, винаги идва един момент, когато ще сте сами, сами, сами. И там, на операционната маса, преди упойката или когато над вас се надвесионази с косата, със страхотно огорчение ще установите, че до вас няма никой. Абсолютно никой.

А дотогава се залъгвайте с шапката.

Но защо аз се занимавам с това? Аз, разбиращият уж. Аз, познавачът на психологията на индивида. Аз, четящият. Аз, който и до ден днешен не знам, ей така за себе си, как да избягам от самотата. От онази, последната самота.

Има ли път? Има ли утешение?

Е, да. Религията. Накъде без нея? Но тя ли е всъщност последната инстанция? И коя е последната инстанция?

Веднъж попитах Баба Цеца (между другото, докато си пиехме водката) изпитва ли страх от смъртта. Тя малко отнесено се усмихна и ми върна въпроса:

– Защо, теб страх ли те е?

– Страх ме е – признах си чистосърдечно.

– Е, значи малко си чел – въздъхна тя и се загърна плътно в кашмирения си шал.

Така значи. Малко съм чел. Добре. Но Баба Цеца не ми каза какво още не съм прочел. Не ми каза на коя страница да търся вечните отговори за човека. Не. Само се усмихна мило, както споменах, и малко снизходително ме изпрати насред литературно-философското море на живота.

Върви се оправяй!

А зеленият парк на моя роден град продължаваше да шуми над главата ми с милиони зелени листа, с милиони слънчеви зайчета и да ме омайва с аромата си на липи. И пак бе утро, и пак седях на влажната от росата пейка, и пак очаквах да се появи моята спортистка. Да бе, моята!

Единайсета цигара... Охо, добре дошла!

Момичето, младата жена или каквото е там, идваше насреща ми и – познайте! – най-сетне ме забеляза. И как няма? Като се замисля сега, това май ми е двадесетата или двадесет и първата утрин на зелената пейка. Постоянство му викат.

Тя ми се усмихна – така си е, няма да ви лъжа! – и запита:

– Сигурхно е стрхашно полезно да пушите като комин на чист въздух в пархка?

Произнасяше буквичката „р“ с много интересно придихание, проблемът не беше логопедичен, а очарователен и ако питате мен – не беше никакъв проблем, ами още една радост в сивото ни ежедневие.

– Аз ли? – зададох най-умния си въпрос и несъзнателно смачках цигарата.

– Вие! – потвърди тя. – Какво си мислите, че прхавите?

Следя ви отдавна и честно казано, за прхъв път виждам човек така да се трхови. Че вие не се отделяте от цигархата си.

– Ами... – смънках. – Навик.

Тя вдигна ръце и оправи шнолата в косата си, която шнола – не мога да пропусна това! – държеше богатата й руса коса силно опъната назад, а от това чертите на лицето й съвсем се... хайде стига, моля ти се! Само исках да кажа, да каталогизирам, че от това движение гърдите й, ама и двете, се устремиха нагоре и аха, да излетят от отворената яка на анцуга. За малко да скоча и да ги хвана, да ги спася, преди да са се тръснали на алеята.

– Е! – тя спусна ръце малко преди да стане белята, и отново се усмихна. – Да ви пожелая успешно тютюнопушене!

И отмина с бодра стъпка.

А аз... Аз запалих една спокойна цигара и ако пръстите на ръцете ми не трепереха така силно, сигурно щях да си помисля, че това наше – стълкновение ли да го нарека? – никога не се е случвало.

Но пръстите трепереха.

Отидох на работа като един крилат змей. В настроение. Крилат змей в настроение. Разбира се, там Главната веднага ме натика в миша дупка поради факта, че съм предал материала си с цял час закъснение. Много важно! Щяла да ми отреже от заплатата. Голяма работа! И щяла много внимателно да следи моето развитие. Брей, брей! А сега да съм се разкарал и да съм отишъл да си гледам задълженията! Хубаво, хубаво. Каква мила жена!

А моите задължения за днес са да доприпкам до Парламента и там да проследя дали празненството по случай рождения ден на депутата от управляващата партия Узунов няма да прерасне в оргия или в някакъв скандал. Тези от Парламента се чудят по цял ден как да попаднат в новините, а аз – както споменах – отговарям за светската хроника в нашия клюкарски вестник.

В Парламента, в Парламента!

Казах на Моньо Костов, че ще се видим в кварталното ресторантче не по-рано от три, и отпраших. Показах журналистическата си карта на заинтересованите лица – в сградата на нашия Парламент те са много – и се вмъкнах. Опа!

Депутатът Узунов черпеше с уиски, и то от скъпите! Фъстъци, бадеми, както се полага. Неговите колеги – банда народни представители в скъпи костюми и рокли, да се чудиш кое точно им е народното, – се бяха пръснали живописно из салона, някои седяха, някои стояха, но всички държаха чаши в ръце и се скъсваха да благопожелават. Е, да, човекът е шеф на финансовата комисия и тези си знаят интереса. Имаше депутати от всички парламентарни групи, хора с интереси се въдят навсякъде. Узунов ме забеляза и тръгна към мен. Ние, журналистите, понякога се радваме на незаслужено внимание, но нали сме четвъртата власт, уважават ни.

Откъс от романа „Византия” на Николай Табаков