X
 
 

Как да пробягаш 160 км сам в гората - формула

2329 1
photo of Как да пробягаш 160 км сам в гората - формула
Снимка: Мая Танева
Една асеновградчанка, две победи на роден терен, безкрай "бягащи" приключения. Тя е Мая Танева. Няма да ви казваме на колко години е, тъй като етикетът изисква да не питаме за възрастта на дамите. Но със сигурност можем да споделим, че тя е майка - една от най-щурите. Мая си заслужи шампионското място при жените, след като пробяга 160-те километра на ултрамаратона „Персенк Ултра”, който се провежда ежегодно край Асеновград.

По образование асеновградчанката е инженер-технолог, но се занимава със земеделие, масажи и приложни изкуства. Омъжена е и е майка на две момчета, които са съответно на 18 г. и на 14 г. Мая споделя, че още от дете често е ходела на походи и къмпинг с родителите и сестра си, учили са я да кара ски и уиндсърф, да язди кон, че дори и на гребане. Тичането в природата дошло като естествено развитие на всичко това. „А любимият ми Асеновград, заобиколен от планината - как да не си всеки ден там за тренировка, разходка, релакс...”, започва последователно разговорът ни с Мая Танева.

Тя казва, че е спечелила ултрамаратона по „една специална формула”. Ето и увлекателният разказ на Мая.

„Моят град отново беше приключение… За седма поредна година. Не бях на себе си от вълнение. Знаете какво значи това – моите приятели, познати и непознати, по моите улици, по моите пътеки… За първи или пореден път всеки щеше да вечеря залез на „Червената скала” и да закуси някъде навътре в Родопите. Магия… Градът дишаше и издишаше еуфория. Артериите му пулсираха в синхрон с кръвта в нашите, докато, в нетърпение, с притаен дъх, обратно броене и овации, бе даден стартът. Няколко дни по-рано се колебаех дали въобще да тръгна – подготовката, или по-скоро липсата на такава, в комбинация с невъзстановеното коляно от „Трявна Ултра” отпреди месец, правеха положението на кантар… Няколко неща обаче наклониха везните. Професионалната помощ (лечебен масаж от колегата Кирил Сердарев и кинезиотейпинг от Стефания) и подкрепата (казах в прав текст, че едва ли ще устискам, донякъде даже чисто протоколно, защото не исках да ви разочаровам, да сте един вид подготвени, а то какво стана – надъхахте ме още повече…).

Познато трасе, учудващо добра скорост. Трите грации на първи пункт „Червената стена” (17 км.) - Нели Ангелова, Денка Абрашева и аз. И после - каквото коляно покаже. Беше рано да се радвам. Имах толкова много километри надолу… Точно в такива случаи обичам да тичам, като за последно, защото реално може и да е. Спускането към село Югово върна леко болката, но тейпингът сякаш я загря и успокои. Беше пълен мрак в гората. Луната не светеше през клоните, затова пък светех аз. Усмихвах се щастлива, че никой не вижда лудостта в очите ми. Бях в плен на онези мигове, когато душата ми мирише на мащерка, а от челото ми се стичат капки екстаз…

Пунктове, приятели, посрещане… Знаех, че на пункт Югово (27 км.) Веселин Николов го няма - още се възстановяваше. Искаше ми се да му кажа лично, че е герой в очите ми и че е част от мотивацията ми. Ваня Николова - достоен негов заместник - и останалите ни посрещнаха и изпратиха подобаващо. Голямата Мария Митева Николова ни надъхваше на изпроводяк и само леко стресиращото „давай, ти си първа” едновременно ми вдигаше адреналина и ми разваляше айляка…

Стъпих на хижа „Пашалийца” (40 км.) все още първа, гладна и нетъпелива да продължа. Тъкмо бях загряла. Хората от К3 ме посрещат с овации и ей такива усмивки, а най-голямата тъпотия, която аз изръсвам е „К’ва е тая умряла музика, бе?”… Ами, звучи „Тя хвана последния влак”, как да не ти стане весело. Радостина се шашка, сменя с „IRON MAIDEN”, а Петър ме храни с шоколад. Мария казва хубави думи, Кристина за довиждане ми топи краката във вана с дезинфекциращ разтвор против Прасета. Против разпространяването на чумата по прасетата. И аз, като един опасен и потенциален преносител, слушам и изпълнявам. И така на всеки пункт… Сега щях малко да поасфалтствам и после имах през гора и ливади 10-километрово спускане, което определено можеше да реши играта с преждевременен финал. Болката обаче съвсем леко се обади и хем се пазех от „юруш надолу”, хем исках по-бързо да свърши, така че държах някакво темпо само една идея над зоната на комфорта... Страшно си е да си сам, да ви кажа. Особено когато капачето на челника се размести. Спрял си насред гората, в пълен мрак и разни звуци, и се опитваш да се пребориш едновременно с фантазията си и с челника. И после като светне си спокоен. Ама то е погрешно, защото така си още по-добре различима мишена, на който му потрябваш… Слава Богу, никой звяр не беше умрял за моите изпотени 50 кила.

Спуснах се към нивите, където винаги се губя. Настигнах двама мъже или те настигнаха мен, не помня вече, транзит през Павелско и пункт на Хвойна (51 км.). Усмихнати хора, бързо презареждане на провизиите и газ до дупка нагоре. Вече болеше и другото коляно, макар и не симетрично, но замразяващият спрей, който си бях пратила с багажа на Орехово, се приближаваше с всяка изминала секунда. Така че, нямаше да се давам поне до там.

Англичанин е шампион в ултрамаратона „Персенк Ултра 2016“

Чарли Шарп е победителят в 160-километровия ултрамаратон „Персенк Ултра 2016“, който се провежда край Асеновград, предаде к...

Орехово (62 км.) се чуваше отдалече. На пункта ме посрещнаха страхотно, замразих се, хапнах и се изстрелях, защото Денка трябваше да е на 15 минути след мен. Пак забравих да питам колко е часа, но утрото беше далече. Щях да мина Каньона по тъмно. Тесният проход беше зловещ и труднопроходим. Щях да сбъдна собствените си миналогодишни кошмари - тогава бях излязла от Орехово около изгрев и Каньонът беше усоен, но светъл. Казах си „лелеее, какво ли е да го минеш през нощта, под луна обвита в облаци, с вълчи вой наблизо и какво ли те чака от другия край…?”. Да, тъкмо щях да разбера! Хем бързах състезателно, хем леко се размотавах от чисто шубе… Хоризонтът започна почти незабележимо да просветлява. Утрото идваше. Обещах си денят да е мой. Но първо имах да свърша някои неща. Влязох в Каньона с челник. Развиделяваше се, и вътре светлината беше почти достатъчна, но нали казахме, че съм по-смела с челник… Тръгнах да се спускам, подхлъзнах се и паднах. Ударих си коляното, а то запулсира. Останах седнала на земята и ми идваше да започна да ям кал от яд… Сякаш мина цяла вечност преди да се изправя. Продължих много бързо напред. Толкова бързо, че не позволих да разбера колко точно ме боли. Виждах края, драпах нагоре и направо ми се ревеше от щастие. Последна крачка и стъпих на върха. Извиках с пълно гърло, ухилена и почти през сълзи „Йеееаааааа!”, с очи вперени към хоризонта. А слънцето точно, ама точно изгряваше. „Здравей, Слънце!” Не съм луда, но да - крещях на Каньона и говорих на Слънцето. Така правят нормалните хора… Мисля,че за първи път извадих телефона да снимам. Знаех, че няма да заснема кой знае какво, но ще е точно в секундите, когато викът ми все още отеква в пукнатините на Каньона, а поздравът ми – се носи от вятъра през първите лъчи… Тичането вече ми е пристрастяване. Ето затова го правя… Усещаш света, природата, себе си по толкова различни начини и искаш пак и пак, и пак да виждаш, да чувстваш, да можеш, да крещиш, да плачеш, да си жив…

Цирикова църква (75 км.). Готини отзивчиви младежи – презаредих леко и се осведомих как се движа (това беше първият пункт, след като се разделиха двете трасета на „Персенк Ултра” и „Орехово Ултра” (110 км.), което се връщаше към Асеновград, а ние захващахме едни нови 50 километра. Имах 5-6 километра спускане до следващия пункт и не намалих темпото, тъй като не знаех коя е и на какво време е жената след мен. Коленете ме боляха - дали си въобразявах, но когато болката се усилваше под кинезио лентите усещах загряване, което я връщаше в нормални граници… Една мравка се разбързала под едни гигантски скали, в които водите и милионите години са прокопали тунели, и затова другите мравки ги нарекли „Чудните мостове”. Малки проклети създания, на път да се самоунищожат заедно с хабитата си…

Стъпих тъкмо за закуска на пункт Чудните мостове (81 км.). Топлата супа, станала емблема за хората там и поднесена лично от рожденика Денислав Соколов, ми дойде като енерджи дринк. Пяхме „Happy birthday” около една запалка и филия с течен шоколад, която секунди по-късно изчезна, барабар с мен, нагоре по трасето. Предстоеше ми едно много красиво изкачване към връх „Персенк” и после спускане към пункта на хижата - римският път, миризмата на утро в иглолистния разкош, цветята с ранобудните пчели по тях, птиците, леко стреснати от преминаването ми. Хем бързам, хем се оглеждам на всички страни с отворени сетива, за да си запомня възможно най-пълно момента...

Скъсах няколко стръка за Вяра Николова, която днес имаше рожден ден и беше с баща си Петьо Николов (още един мой герой) на хижа „Персенк” (92 км.). Пунктът беше далече, но исках цветята да са от върха, така че не трябваше да са много нежни и крехки, за да не ги направя на мармалад до там. Препусках щастливо и редях наум пожелания за момичето, за да избера най-хубавото. И тогава чух мечката. Пътеката правеше гигантски полукръг и дерето, което образуваше надолу беше стръмно и рехаво. Ръмженето се чуваше толкова близо долу, че се заковах на място. „Вдигай шум!”, казах си. Вдигам шум. Викам и пляскам с ръце. Ръмжене в отговор. „Дрънкай!”. Правя две крачки в латино ритъм, за да издрънчи звънчето ми. Тишина. Ееееей, изгубила съм го. Може да ме дисквалифицират. Ако не ме изяде мечката, де. Опипвам раницата. Там е, просто дрънкалото му е запецнало. Хващам букета със зъби. Муча, защото не мога да викам, с две ръце зад гърба се мъча да оправя звънчето, забързвам ход, и не откъсвам поглед от дерето, където ръмженето продължава. През ум ми мина, че хората от пункта може да си правят майтап, но не, бяха още далече. Дали да не спра и да изчакам следващите бегачи, за да ги предупредя? Не знам на колко са след мен, може да мине много време. А и трябва да се махна оттук. Или поне да се движа. Добре, защо ръмжи? Прибира си малките или ги пуска на разходка? Аз сега като я видя - да бягам или да не бягам? Или само да ходя? Да я гледам ли в очите или точно обратното – да избягвам поглед? Панирах се, ама само вътрешно. Отвън изглеждах като свеж бегач на сутрешно кросче насред гората с букет в ръка. Ръмженето е толкова близо. Не спирам, даже забързвам крачка. Още по-близо. Спирам и гледам надолу, за да знам в коя посока да бягам. Малко ще е тъпо да е към нея, нали!? Нищо не се вижда. Продължавам бързаческата. Гората започна да се разрежда, започнах да чувам гласове от пункта, ръмженето се беше насочило към тях. Викам си леле, край, тръгнала е да ги напада. И си събирам цялата смелост и отивам да ги спасявам. Или поне да мра заедно с тях. А на поляната едни крави. Викам си – няма логика, мечката ще тръгне първо към тях. Една крава даже ми пресича пътя. Хората ми махат и ме приветстват, а аз бързам да им кажа за мечката. Отдалече виждам Вяра и се сещам, че съм си забравила пожеланията. До нея един гайдар, облечен в носия, засвирва в моя чест. Ръкопляскат ми, а аз си казвам, че ме яд, че Петьо, фен на такива работи, сигурно си почива в хижата и не вижда всичко това. Секунди след това осъзнавам, че всъщност гайдарят е самият Петьо… И тогава кравата изръмжава като мечка. Едно към едно. Умрях от смях. Почти толкова, колкото от шубе преди малко. Оказа се, че не съм първата, която се е заблудила от звука. Още предния ден хората от екипа на пункта са ходили да проверяват дерето. Явно тия странни звуци, подобни на ръмжене, които издаваха кравите в комбинация с ехото в дерето и пречупването на звука, правят акустични шубелийски чудеса… Иначе бях посрещната и изпратена като принцеса – беше адски мило да усещаш във всеки детайл обич и подкрепа. Не ми се тръгваше. Не седнах. Измежду всичките мисли през последните няколко минути трябваше да открия тези, отговарящи пряко за състоянието ми и да се хвана за тях. Явно и тук нямаше да приключи моята сага. Не заради мечката. Краката ми бяха добре и имах още отсрочка, незнайно до кога. Презареждане и спускане… Вече виждах село Орехово. Но от миналата година знаех, че гледката е измамна и е наградата за следващите 10 километра, които щях тепърва да изкача и да спусна, преди да стигна наистина до селото. Първия километър нагоре беше почти вертикален. Спирах на всеки 50 метра, за да си взема въздух и после пак подхващах с всички сили нагоре. Предпочитах това темпо пред по-бавното равномерно, защото имаше голяма вероятност да се замотая в монотонност и разсеяни мисли и да намаля без да се усетя… Баирът си беше сериозна работа. Стана малко по-полегат, но все пак достатъчно стръмен, за да не мога да тичам. Драпах като за последно.

Казахстанец спечели ултрамаратона "Персенк Ултра 2015"

Приключи най-дългият български маратон „Персенк Ултра 2015“, предаде кореспондентът на Actualno.com. Той беше спечелен от н...

Когато зърнах пункта (Митницата, 103 км.), умората изведнъж изчезна и записах ухилено и тази точка от картата. Женя Паперова ме удостои с гигантско количество малини, концентрирани енергийни бомби под формата на ръчни бонбони, лимон със сол и кола. Бях изпълнена със свежест, семки между зъбите и еуфория. Спускането към Орехово беше предпазливо и леко ме забави, но предположих, че съм достатъчно напред и прецених, че мога да си го позволя и да скъся малко времето с жената след мен. Влязох в пункта щастлива и с благодарствена молитва към краката си.

За първи път тук, на 115-тия километър, седнах да си отпочина. Пред мен имаше само четирима мъже. Чудех се какво става, защото обикновено не съм чак толкова първа, особено в генералното. Емоцията обаче ме тресеше и почти не можех да се съсредоточа. А беше важно да ям правилните неща, да взема сол, да се преоблека и преобуя, да заредя вода, да си взема шоколада от багажа… Тръгнах, с уста пълна с диня, оставяйки мокри дезинфекцирани следи след себе си… Баирът на Орехово, запазена марка на състезанието, го качих с голям зор. Вече беше напекло, а усещах и лека умора, липсата на тренировки си взимаше своето. Продължавах по равното с лек дискомфорт в стомаха. В него имаше какво ли не. Голямо плюскане падна. Понеже не взимам гелове и други енергийни химии, се налагаше на всеки пункт да зареждам необходимото ми от храната. И то хем да е достатъчно, за да имам сила, хем да не е много, за да не ми стане тежко. Лимитът ми е обикновено около 100-120 километъра. После не мога да сложа почти нищо в устата си. И се получава парадокс, че все още имам сила да тичам, но стомахът ми не позволяваше това. Седнах на една сянка, за да се преобуя и да му дам малко време. „Преобуя” е силно казано.

На Орехово забравих да си сменя чорапите (то една глава за къде по-напред). От триенето вече имах по една дупка на големите пръсти, които от своя страна недоволно се триеха в маратонките. Нямах резервни чорапи в раницата (обикновено, по Закона на Мърфи, винаги имам и си ги разхождам неупотребявани до края на състезанието). Събух чорапите, изтърсих ги добре и просто им смених местата. Приближаваше състезател – отдавна не бях виждала никой по трасето, зарадвах му се и реших да го изчакам. Попита ме дали съм добре (добре бях - щом драпам по собствено желание от вчера следобед сама в гората безумно много километри). Сините ленти около колената ми предполагаха въпроси, но щом бях стигнала дотук с такава скорост, отговорът беше налице. Въпреки че непрекъснато забравях, че сме от първите. И като се сещах, ми ставаше едно хубаво. И разбързано. Милен държеше една идея по-високо темпо от мен, което беше перфектно, защото ако успеех да го следвам, нямаше да се офлянквам сама по трасето.

В приказки и конски тръс премина качването ни до добрата стара Бяла Черква (126 км.). Там пих бира (за първи път на състезание!, взех да развалям дисциплината нещо). Осведомих се за жените след мен, но така и не получих точен отговор. Хапване и газ надолу, доколкото позволяваха коленете и включилият се наскоро в купона стомах.

Пункт Добралък (137 км.) – ако ги нямаше Миглена и Наско, щях да се изненадам неприятно. Там си бяха, зарадвах се и на присъствието и на Явор Димитров (друг герой в моите очи) и компания. С Милен презаредихме и тръгнахме, оставяйки далече след себе си надъхващи викове, поздравления и аплодисменти. На шест километра по-надолу започваше новата част от трасето и бях нетърпелива да го видя, пробягам, пролазя или каквото там. Сториха ми се безкрайни тия километри. Взе да се смрачава, Милен дърпаше напред, а пунктът го нямаше никакъв. Двама тичащи срещу нас сложиха край на неизвестното – Николай и още един мъж бяха тръгнали, за да ни посрещнат и съпроводят. А там – светлини, викове, аплодисменти и чудо! Бях поласкана!

Ултрамаратонецът Краси Георгиев тръгна към Северна Македония с кюстендилските лекоатлетисти (СНИМКИ)

Ултрамаратонецът Красимир Георгиев тръгна днес от Кюстендил към Северна Македония и Албания, като част от маршрута му по Коридор №8, ко...

Пункта на К3 – Копривките (149 км.) кипеше от енергия, емоции, приятели, и хранаааааа. Толкова много храна. За миг пак бях забравила, че сме от първите шест и всъщност, тепърва щеше да става напечено тук. Прегръдки с Калина бакалова-Трендафилоа и Данчо (как яко ме изненадаха!), снимки лично с госпожа Цонева (за разлика от мен, тази жена миришеше тооолкова хубаво!). С. Сираков почти кръжеше около мен и на изпроводяк потичаха с нас до някъде, а преди да се разделим Данчо ме попита „Добре де, как го правиш? Минала си 150 километра, а изглеждаш така, все едно сега тръгваш! Освен това си първа!”. Е, отговарям. Това е формулата. Всичко това до тук. Плюс още малко…

Сложихме челниците и забързахме надолу по 14-километровата финална отсечка. Този път рамената не ме боляха от раницата. Бях с нова – подарък (падна ми се от томболата на „Трявна Ултра”, да ми се неначудиш на късмета). Адски бях доволна през цялото състезание. Така и не можах да запомня кое къде съм мушнала, но аз и при старата раница едва се сещах. Шишетата ги разгадах още в началото за няколко секунди. Пиех си от тях в движение, без да ги изваждам, което пестеше супер много време (и претрепване през нощта). Въобще, бях щастлива като дете в сладкарница, на което са осребрили теглото в шоколад. Единствено ме боляха ребрата. На предишните състезания си мислех, че е от удара на бутилките в тях, но сега, след като изключих това, остана само едно. От дишането е. Болят ме междуребрените мускули от учестеното дишане. Така като се замисля аз почти не спрях. Същото важи и за кинезио лентата – започна да се отлепя там, където се трият коленете, но не заради качеството й. Трябва един ден да изчисля приблизително колко вдишвания и издишвания, и колко крачки съм направила… Малко преди влизане в Лясково, още по тъмните пътеки чувам песен, идваща от един семеен хотел в селото. С микрофон през много увеличена уредба. Чув(ств)ам го почти като за себе си – песен за мен - и ми става едно такова летателно… Впоследствие се оказа, че наистина е било за мен – в хотела е имал гости състезатели, заедно с които са ме следели и са виждали преминаването ми в реално време. Яко!... Знаех, че и родителите ми Таня и Валентин Кичуков ме проследяват и се вълнуват. И най-вероятно са вдигнали цялото село на крак там, където се намираха в момента – в гръцко (поздрави и благодаря на цялото село)… На излизане от Лясково малко се замотахме. Там ни настигна Мартин и продължихме тримата надолу по асфалта няколко километра и после се мушнахме в гората. Познатите тренировъчни пътеки, през които сега щяха да преминат няколкостотин човека от 16 държави – как да не си ги минаваш от време на време, ей така, от умиление…

Виждахме светлините на града - красивият ми любим град (е, има доста трески за дялане), параклисите, крепостта, и неусетно вече тичахме по моста към центъра за финал. И знаех, че там ме чакат… Ама си чувам името някъде зад мен. Една мила тичаща картинка на токчета с гигантски вързоп балони с надписи в едната ръка и плакат в другата. Много яка изненада! С Боби Боби и Ил Ви (Илиан Витков) тичахме заедно до финала, където ми ги връчиха сред прегръдки и поздравления от комитета по посрещане – съпругът ми Георги Танев, Чатето, Веско, Радето и Петьо, Деница, Дорето, Мира и Ангел (кого забравих?) и екипът на организаторите. Поздравихме се с Милен, благодарение на чието темпо и компания дръпнах поне час напред. Всички ме заобградиха, въртях се навсякъде, все още пълна с адреналин и еуфория... И после ми се губи. Радостина ме дръпна за Боуен терапия (Радка Павлова, златна си!), на което почти мигновено се подчиних. Легнах на кушетката и от време на време обръщах с усмивка глава към хората, които бяха дошли да ме посрещнат. Специално за мен.

Това е истинското щастие. Не да си първи, а да видиш онова в очите им. Как искам да им го върна това хубавото усещане. И на тези, които ме следяха и се радваха с мен. И на тези, които ме мислеха, подкрепяха, поздравяваха, на хората по пунктовете. Познати и непознати.

Всеки и всичко си има своето място в моята формула: Подготовка + Плакати + Професионална Помощ + Подкрепа + Пунктове + Приятели + Прасета (с чума) + Приключение + Пристрастяване + Песни + Принцеса + Плюскане + Подарък + Проследяване + Посрещане = ПЕРСЕНК! ПРЕГРЪЩАМ ВИ!”, завършва разказа си Мая Танева – шампионът при жените в тазгодишния ултрамаратон край Асеновград.

Actualno.com

Етикети:

Рейтинг: 5 от 5. Гласували общо: 1 потребители