Коментар №3 на седмицата: След невероятния успех на Нургюл: Въпросите, които остават

Не мога да кажа, че председателят на българската федерация по шах Васил Антонов остави много добро впечатление при гостуването си след празнувания от всички сребърен медал и успех на Нургюл Салимова. Антонов например се опита да даде логическо обяснение за това защо шахматиската е била оставена сама до края на състезането, но не изглеждаше толкова очевидно, колкото на него му се струва. Факт ли е, че това е абсолютно изключение за всички други финалистки и само българската е попаднала в подобна ситуация - да общува по вайбър с треньора си? Май да. Оттам насетне как точно са били разпределяни определени бюджети, защо се получило така и т.н...е въпрос, който има два отговора. Първият, сложният отговор на председателят на федерацията. Вторият, простият, за който веднага се сещам: защото тука е така.

И нека по повод последното да изразя едно подозрение. Убеден съм, че както има талантливи млади български спортисти, борещи се за пробив в различни дисциплини, така и те попадат във федерации, в които работят сърцати треньори, готови да направят всичко по силите си, за да може въпреки условията нашите момчета и момичета да стигнат максимално напред. На тънкото въже на тези усилия, усилия, които са винаги въпреки, се крепят малкото успехи, които постигаме. Впрочем едно от доказателствата за тяхната рядкост е именно огромният шум и реакции, които те предизвикват; именно неистовата подкрепа на Нургюл, която се задейства лавинообразно в рамките на два дни, бе атестат за какво изключение става дума.

Като изключим тези златни пробиви обаче, ми се струва, че плачевното положение на федерациите всъщност устройва немалко хора в тях. Че талантите там са обвити в един бюрократичен апарат, комбиниран с несменяеми фигури, престояващи в структурите им десетилетия по причини, нямащи нищо общо с работоспособността и куража. Последното е особено необходимо; някой трябва непрекъснато да огласява мизерията, в която федерациите ни са изпаднали, тоест, да рискува топлото си място, за да изобличава непрекъснато безхаберието на държавата. Това не само, че става рядко обаче, но вместо него на дневен ред често стоят далавери, в които парите за спорт се източват по обичайните начини. Никой от нас не е запознат в детайли с всяка от по-малките федерации, но е достатъчно да се познава начина, по който от три десетилетия работи БФС, за да може същият модел да се прожектира и предположи към останалите. Щом БФС е на подобно ниво и щом българският футбол, при все целият интерес към него, зрелищно катастрофира година след година, учудващо ли е, че Нургюл общува с треньора си по Вайбър? Изненадващо ли е, че пак е трябвало да се дадат едни пари, които ги няма, пък са събирани от благодатели, но пък не са и стигнали и т.н? Въобще, всичките овъртолени финансови калкулации, които се правят винаги на коляно и то след голяма и изненадваща победа на някой от българските състезатели - за какво ни говорят те? Последното ме кара да подозирам нещо още по-лошо: че колкото задължително е да има хора по федерациите, които празнуват редките ни успехи в спорта, така и би трябвало да има такива, които да не ги обичат особено. Защото именно изненадващото класиране вече прави така, че да насочи прожекторите на медийния интерес към проблемите, които се замитат от години и тяхното замитане е в интерес на същите хора, които го причиняват.

За финал; едно чудесно обобщение на хаоса в социалните мрежи, на което попаднах пак там. То гласи: "Всички шахматни спецове, които в петък чуха за първи път името на това момиче, в събота я обявиха за световна шампионка, а днес вече анализираха гамбит, може да се върнат спокойно към обичайните си нива на компетентност - микробиология и Ковид, ядрена физика и Белене, балистика и войната в Украйна.

И да помнят - Капабланка не е диско хит от 90-те!".

Автор: Райко Байчев