От каква войска се нуждае България?

Армиите са белег за държавност от древността до наши дни. Сега само две страни нямат войска: според Исландия никой не им иска студената земя, а Коста Рика счита, че не може да се противопоставя със сила на съседите си и ще решава възникналите проблеми само с дипломация и с политически средства.

Трябва ли й на България войска?

Исландия и Коста Рика са без армии, защото нямали врагове. За съжаление България не е сред тях. Демократичните промени завариха страната ни със 120 хиляди военни плюс 3100 танка и 335 бойни самолета. После при ген. Цветан Тотомиров те спаднаха до 108 хиляди. Касапницата настана при началника на ГЩ ген. Михо Михов след посещението на американския генерал Хенри Кифенар през април 1999 г. и неговите почти ултимативни условия. Тогава генерал Михов даде интервю под заглавие „Няма да командвам армия под 65 хиляди”.

Реакцията на генерала не беше акт на честолюбие или проява на носталгия по окастрения атрибут на държавата. Проблемът е, че ако една армия е структурирана според необходимите изисквания (видове въоръжени сили и родове войски с всякакъв състав) дори с минимален личен състав, калкулацията наистина се колебае около числото 65 хиляди.

Сега армията ни наброява около 32 хиляди души, 100 не модернизирани танка Т-72, като от разрешените ни по ДОВСЕ 335 бойни самолета реално имаме около 20 летящи МиГ-29 и Су-25. През декември 2020 г. на сайта на МО бе качена за обществено обсъждане амбициозната „Програма за развитие на отбранителните способности на ВС на РБ 2032” (Програма 2032), според която войската ни трябва да бъде увеличена до 43 хиляди души. Добре, но и това никак не е много.

Например в Доклада за състоянието на отбраната и въоръжените сили за 2016 г. честно е записано: „Българските въоръжени сили вече само частично са в състояние да изпълняват задачите си по мисиите, произтичащи от конституционните задължения по гарантиране на суверенитета, независимостта и териториалната цялост на страната в рамките на колективната отбрана на НАТО и Общата политика за сигурност и отбрана на ЕС. Това продължи да се осъществява с редица затруднения, свързани със системния финансов недостиг, нарастващия некомплект от личен състав и състоянието на остарялото въоръжение и бойна техника.”

Боеспособността на една армия се оценява по съвкупните критерии за нейната численост, въоръжение, подготовка и боен дух. А необходимостта от нейното поддържане се определя от потенциалните рискове и заплахи в дългосрочен план.

Ако се разсъждава обективно, на пръв поглед спрямо България сякаш отникъде не се очертава глобална заплаха. „Вероятността от възникване на световен конвенционален дълготраен конфликт между основните военнополитически сили през следващите 10-12 години ще се запази малка” – се казва в „Програмата 2032”.

Опитите за внушаване, че Русия е непосредствена заплаха за Европа и за света, не са подплатени с факти. Първо, Русия няма нито мотив и цел, нито достатъчен военно-икономически потенциал да води против НАТО сериозна конвенционална война. Второ, основен дългосрочен проблем за Кремъл е как да опази огромната си територия от приятели и неприятели (11% от земната суша) при усложняващия се демографски проблем на страната.

Балканите също не са заплаха за Русия и трайно липсва всякаква перспектива да се появят предизвикателства нейната армия да настъпи в нашето направление. Като цяло населението на Балканите е доброжелателно настроено към Русия и има защо: Васална Румъния обявява независимостта си и се провъзгласява за кралство едва през май 1877 г. по време на подготовката на поредната руско-турска война. През 1876 г. руският генерал Михаил Чернаев става главнокомандващ на сръбската войска във въстанието против турците; във всички световни войни двете държави са били съюзници и затова сърбите казват „Винаги с Русия”. Гърците не са забравили, че получават независимостта си с Одринския договор след безпрецедентния разгром на турците в Руско-турската война от 1828 г. Затова с доза увереност може да се предположи, че няма причини руски войник да стъпи на Балканите. (Впрочем цар Борис не прати на Източния фронт нито един български войник, само Румъния жестоко се подлъга.)

Погледнато локално, България няма врагове и сред съседите си: Румъния ни е върнала заграбената Южна Добруджа със спогодбата от Крайова на 7 септември 1940 г. Сърбия си е присвоила 4 територии по границата с България през 1920 г. и повече няма претенции. Гърция е завзела българското Беломорие след Междусъюзническата война през 1913 г. и оттогава също няма никакви териториални претенции. Също след злощастната Междусъюзническа война Турция отново окупирала Тракия и изселила живеещите там българи без никакви компенсации.

В „Националната отбранителна стратегия” (чл.22) е отбелязано, че „Вероятността от регионален конфликт е ниска”. На пръв поглед изглежда, че всички съседни страни отдавна са откъснали парчета от България, чието население е почти асимилирано и границите са успокоени, вече никой не ни е враг и едва ли не ще можем да последваме Исландия и Коста Рика. Дали? Най-малкото не трябва да се игнорира трудно охраняемата граница откъм Черно море с остарелия ни боен флот.

В Доклад за състоянието на отбраната и въоръжените сили не случайно се казва: През 2019 г. стратегическата среда на сигурност се характеризираше с нарастваща непредсказуемост, сложност, динамика и устойчиво задълбочаване на дестабилизиращите процеси в глобален и регионален аспект.

В цитирания официален доклад дипломатично е пропуснато, че Турция е единственият най-вероятен източник за дестабилизиращите процеси в региона. Това, което държавните институции основателно се въздържат да кажат открито, могат да си го позволят медиите.

Турската армия със своята численост от 400 хиляди души е втората по мощ в НАТО. А гръцкият външен министър Никос Дендиас публично заяви в средата на декември 2020 г., че „Турция на 21-и век представлява неоосмански ревизионизъм”.

Ердоган вече все по-открито припомня как владенията на Османската империя започвали от Гибралтар, минавали по целия северен бряг на Африка и завършвали чак на Каспийско море, а на север включвали Унгария и завършвали на юг чак на брега на Индийския океан. Турският президент скоро откри територии с турци в руския Сибир и на север в Якутия. Всичко това е брутален призив за възраждане на някогашната империя. Всъщност доколко думата на Ердоган има стойност и не трябва ли българският премиер, докато се прегръща с него, да има „едно на ум”? Просто въпрос, нищо повече.

Ердоган персонално с помощта на Пакистан се домогва да се сдобие с ядрено оръжие, което едва ли ще употреби, но ще е средство за заплаха и изнудване спрямо съседите. Анкара разчита до края на 2023 г. да представи безпилотен изтребител; вече построи първия си авионосец, започва да прави подводници. България ще граничи с опасно силен и амбициозен съсед.

Липсват достатъчни гаранции да ни опази пожелателният член 5 от Вашингтонския договор, в който отсъстват императивни ангажименти за страните-членки да се намесят в евентуален конфликт със съюзна страна, и затова откъм конкретно съдържание този член е кух като футболна топка. България трябва да разчита преди всичко на своя отбранителен потенциал, но в „Програма 2032” е фиксирано, че и за трите български видове въоръжени сили нивото на амбиция е провеждане на операции единствено с ограничен мащаб.

Опасността от пряко турско нахлуване в България е малко вероятна, все пак вече живеем в 21-и век. Турция обаче набра доста опит чрез прокси-сили да участва в конфликтите в Сирия, Либия и Нагорни Карабах. Не толкова турският генералитет, колкото самият Ердоган дали еднолично няма да се изкуши да използва в бившия „Дунавски вилает” натрупания опит? По официална статистика у нас живеят почти 600 хиляди етнически турци. Анкара не само не ги е забравила, но като нищо е възможно отдел в турското МВнР дори да ги води на отчет поименно!

Българските турци традиционно са се изявявали като миролюбиви, великодушни и работливи хора. Да напомним, че въстаналите селища по време на Априлското въстание преди всичко са ги палили българи-помаци, например от Тъмръш и Барутин. Проблемът е в исляма – религия, чиито последователи може бързо да се радикализират и които турските специални служби може да насъскат срещу България.

Искрата би могла да пламне от района на Кърджали, а оттам до Турция разстоянието е един оръдеен изстрел и естествено предварително подготвените турски сили веднага ще се притекат „на помощ”. После ще дойде ред на Делиормана по подготвена схема – вой до небесата в турските медии по измислен повод, призоваване на международната общност да се намеси, искане да се окаже хуманитарна помощ и в целия хаос да бъде стоварен десант в Търговищко, придружен с всички средства за самозащита и кръгова отбрана, дори със „самоделно” измайсторени дронове.

Съвременна ли е Българската армия?

Какво прави България против риска от евентуално наложен ни религиозно-етнически конфликт, който в непредсказуемо бъдеще може да се превърне в твърде възможна реална заплаха?

Преди десетина години авиационният генерал Иван Парапунов, чиято 30-годишна авиаторска кариера премина изцяло в изтребителнобомбардировъчна авиация, изрече думи, прозвучали почти еретично: „На България не й трябват ударни самолети, а въоръжени вертолети.” Той естествено имаше предвид Делиормана и Родопите.

Какво да правим? Да се въоръжаваме ли? Или да разчитаме на НАТО, сиреч да се оставим на съдбата?

Военният министър Красимир Каракачанов предприе една амбициозна програма за осъвременяване на бойните оръжейни системи на Българската армия: построяване в България на два патрулни кораба, купуване на 16 изтребителя F-16, обявен е конкурс за 150 бойни машини за силите за специални операции... Това въоръжение чудесно се вписва в досегашните концепции за водене на война, но то е само обновяване на въоръжението и в никакъв случай не е надграждане на бойните способности. Нещата в света вече се промениха тотално и това окончателно пролича в Либия и Нагорни Карабах.

Армения беше сравнително добре въоръжена според досегашните представи за начините на воюване. Получените сигнали за новостите в приготовленията на Азербайджан бяха тотално игнорирани от Ереван. Накрая от пълен разгром самонадеяната Армения беше спасена от руската дипломация.

За сега Българската армия разполага едва с три суперлеки безпилотни самолета. Само с тях ли ще останем, какви са ни възгледите и намеренията относно тяхното масово навлизане в армията? Как ще посрещнем евентуалните противникови дронове, защото и в света се чудят как да им се противопоставят? Каква ефективна маскировка за войските и техниката трябва да се използва? Разполагаме ли с подходящи зенитни средства? А със средства за радиоелектронно противодействие?

По време на войната в Нагорни Карабах се създаде интересна ситуация: Русия даде на арменците средства за радиоелектронно заглушаване на управлението на дроновете. Те почти три дни летяха объркани, но след това изведнъж „влязоха в час” и смъртоносните атаки продължиха като преди. Как така набързо те преодоляха електронните смущения и какви изводи трябва да си направим в България?

Малогабаритните боеприпаси на безпилотните „Байрактари” струват многократно по-малко от традиционните „умни” бомби и ракети, които ще използват нашите бъдещи F-16. Високоточното оръжие става все по-евтино и позволява използването му дори за малоразмерни цели, например групичка от 3-4 противникови войници.

В Карабах например са констатирани случаи, когато „Байрактарите” осветяват с лазер цели и по тях се изстрелват управляеми ракети от РСЗО от закрити позиции.

Според експерти, турските дронове не се отличават с някакви изключителни характеристики: техните успехи в трите споменати конфликта са свързани основно с използването от противниците на Турция на остаряло оборудване и военни доктрини. Къде сме ние?

Изключителен интерес предизвиква перспективата за формации от рояци дронове, управлявани от изкуствен интелект – става дума за принципиално нови формати за водене на бойни действия, минимизиращи загубите. Очакват се те да се появят още в най-близките години, като Турция сигурно ще бъде сред пионерите. Как се подготвя България за това бъдещо предизвикателство?

Наред с дроновете, „място под Слънцето” завоюваха и баражиращите боеприпаси и техните евтини, но точни ракети като израелските Harop и Sky Striker, турските Kargu. Войната в Карабах беше техен успешен дебют.

Всичко това открива пред по-слаби военни страни като България още в близките години такива възможности за отбрана, каквито те никога не биха получили посредством традиционните средства за водене на война – танкове и изтребители-бомбардировачи като F-16. На свой ред техните противници ги заплашват загуби, каквито те никога не са си представяли и допускали.

Най-важният извод от конфликта в Карабах за всички армии в света е, че безпилотната въздушна война кардинално промени облика на съвременните армии и това е само началото! В „Програма 2032” обаче се казва кратко и общо, че „нововъзникващи технологии ще доведат до развитието и използването на нови способности”. „Новите способности” вече дойдоха, те са реалност! В РФ и в САЩ вече провеждат „мрежоцентрични учения” – разполагане на цифрови системи за управление и интеграция на всички участници в операцията. Дори Русия, която сериозно изостава в тази област, вече сформира ескадрили с БПЛА, има ги и в трите вида въоръжени сили. Къде обаче сме ние?

Най-обнадеждаващият момент в цитираната „Програма 32” е, че се предвижда 20% от прогнозните разходи за отбрана до 2024 г. да бъдат планирани за придобиване на ново въоръжение и техника. Въпросът е за какво конкретно и кои са приоритетите.

Българската войска има интелигентен и грамотен началник в лицето на адмирал Емил Ефтимов и щеше да е съвсем нормално той публично да заяви какво се променя в нашите възгледи за възможна война с Х-противник. Ако обаче началникът на отбраната иска да спечели обществена подкрепа за сериозна военна реформа, пандемията не е проблем неговият глас да бъде чут публично например на какви критерии трябва да отговаря въоръжението, което искаме за войската си, и като нация готови ли сме да го осигурим.