В деня след изборите България ще отбележи 150 години от Априлското въстание. В този ред на мисли двама от служебните министри - на образоването и на културата, излязоха с предложение 20 април да стане новият национален празник на България.
Явно малко ни е сагата с 24 май, та започнахме да намесваме и други дати. То е разбираемо, най-старата държава в Европа спокойно може да си позволи списък с кандидати за национален празник, кой от кой по-достойни. Но кому е нужно това?
Какво говори за нас този неистов стремеж да променяме, подменяме или тълкуваме наново историята, та да вземе най-после да изкристализира една нова дата, на която да се тупнем в гърдите, че сме още по-велики? Или поне по-различно по-велики.
Още: 20 април да стане национален празник: Служебната власт с предложение
В Европа, а и в света, много трудно могат да се намерят подобни примери - на държави, сменили националните си празници просто от скука. Защото се чудят кой празник е "по-" от другия. Или може би защото си нямат други по-належащи проблеми. Или пък финално, защото улисани в обслужване чрез настоящето, се опитват да започнат да обслужват и чрез миналото.
Мистерия. Мистерия обаче, в която България живее. Защото дебатът за набедената нужда от нов национален празник не е от вчера. И вече покоси 24 май.
24 май
Разбира се, 24 май е велик български празник. Ако имаме смелостта да сме коректни и обективни, на него не би трябвало да отбелязваме "славянската" писменост и култура, а българския дух, заради който азбука, създадена по български "образ и подобие", днес се използва от над 250 млн. души по света.
Още: 3 март е вярата, че сме достойни
Кирилицата и глаголицата са различно мотивирани и затова е важно да не се приравняват. България няма заслуга за глаголицата, която е византийска поръчка с надеждата да бъде инструмент за влияние над славяните. Кирилицата обаче е български бунт срещу една чужда и непривична писменост, идентичност и впечатляваща победа на народа ни, който създава условия новата му азбука да е изкована със символите на старата.
Кирилицата безспорно е българско национално богатство, но по-голяма ли ще стане нейната стойност, ако 24 май бъде обявен за нов национален празник? В добавка, около датата има спорни исторически тълкувания, които могат да ни вкарат в напрежение с някои съседни или "братски" държави. Ще имаме ли смелостта да удържим на това напрежение? Съдейки по поведението ни в последните десетилетия, едва ли.
6 септември
Много по-логична е идеята, ако изобщо търсим нов национален празник, да се обърнем към някой по-безспорен. Като 6 септември.
Още: 3 март 2026 г.: Всичко, което трябва да знаем за честванията - локации, програми и идеи
Един от аргументите за Априлското въстание е, че други балкански държави също отбелязват като национални празници началото на освободителните си движения. Не че това е аргумент наистина, защо трябва да ни вълнуват чужди преценки? Но по тази логика 6 септември също е валидна дата - румънският национален празник например също е Денят на обединението.
А българското Съединение е един от малкото случаи на самостоятелен впечатляващ чисто български подвиг. Чутовният начин, по който родната млада армия защитава независимия акт на Съединението, е безспорен пример за дух и крайна самоотверженост.
Ако ще сменяме свободата с друга, по-висша ценност, единството е добра идея.
Не обаче и според служебната власт. Някой е решил, че е редно да гледаме от другите и да препишем мотивите зад националния си празник. Без оглед на историческите разлики, без оглед на посланията, които тази промяна би донесла.
20 април
Ако пропуснем да минем Априлското въстание през патриотичния филтър, има голям риск поводите за срам да се окажат повече от поводите за гордост.
Въстанието избухва в само един от четирите революционни окръга. Апатия, страх, малодушие или междуособици правят невъзможно осъществяването на мечтата за общонационален бунт.
Трагична съдба и разочарование чакат и Ботевата чета. Тя предприема родолюбивия си поход на родна земя с плам и жертвоготовност, но с всяко обходено село четниците осъзнават, че са сами. Надявали са се стотици мъже да се присъединят към тях, а в действителност това правят единици. В крайна сметка след като не получава никаква подкрепа от местното население, четата се оказва изолирана в планината, където е разбита.
Днес учим, че Априлското въстание е индиректна причина за Освободителната война. Зад това обаче не се крие неговият впечатляващ мащаб, организация или поразително упорство. Причината е в неговият трагизъм. Светът се е впечатлил от начина, по който са ни изклали, не от начина, по който сме въстанали. И оправдано. В Априлското въстание участват около 10 000 бунтовници, а турците убиват над 30 000 души. Баташкото клане стопява населението на Батак с чудовищни размери - от 9000 души остават само около 1300. Световната общественост реагира на зверствата и над 3000 статии са посветени на удавеното в кръв въстание.
И така, 150 години по-късно, някой иска да обяви доблестната саможертва на малцина и малодушното мълчание на мнозина, всички вкупом посечени от турския ятаган, за национален празник. Кому е нужно това? Редно е да продължим да почитаме изключителната смелост и светъл дух на всички онези герои, изпреварили времето си, и избрали непопулярния път на саможертвата. Няма как да скрием обаче срама, който носим сами за неуспеха на въстанието. Още по-малко достойнство има в това да компенсираме този срам с трагичната смърт на жертвите.
Остава неясно защо постоянно на някой свободата му пречи и не му е достатъчен повод за национална гордост и празник. Защото не сме се освободили сами? Никой на Балканите не е. България обаче дава своя свиден дан в тази борба. Опълчението има ключова роля, организационната и логистична подкрепа на населението - също. Защо тогава някой постоянно се опитва да ни внуши, че не сме достойни за свободата си и има нужда да празнуваме нещо друго?
Българската култура и образование имат далеч по-належащи въпроси за решаване. Да се фокусираме върху делниците си - те са ни малко по-проблемни от празниците.
Автор: Десислава Любомирова
