Годината е 1996-та. Часът е малко преди 20, понеделник. Един по един се събираме 20-тина човека, членове на Координационния съвет (КС) на СДС в районния клуб. По един, а понякога и по двама: демократи, социалдемократи, християндемократи, радикали, либерали, консерватори, роялисти, републиканци, екозащитници, земеделци...от общо 15 (!) партии. Моя милост, в един момент и като зам.-председател, съм представител на Клубовете за гласност. Понякога идва и някой студент от Независимото студентско дружество. Идва и подкрепаджията, и точно в 20:00 ч. влиза Макавеева, председателката на КС, на която ѝ викахме Муки, Бог да я прости, отиде си млада.
Муки открива заседанието. Прави поредния анализ на цените, които растат експоненциално всеки ден. Коментира и ругае откровено рустикалния ни премиер-социалист, който раздава парите от бюджета на частни банки, чиито "червени" собственици се измъкват в чужина. Възмущава се от това, че правителството налива пари по социалистически в пропадащи държавни предприятия и от това следват само фалити. Коментира изгребването на житните хамбари при слабата зърнена реколта, споменава и протестите по места, прави анализ на парите за заплати и, след като се уморява от почти едночасовото си встъпление и много ѝ се иска да запали цигара, ... ни дава думата.
Пръв започва Милен-демократа. На висок глас пустясва и той премиера и правителството, и, в крайна сметка, предлага да излезем на улицата, защото на всички ни е ясно накъде вървим с това уж социалистическо и още по-науж социално управление, с което за червените мафиоти, въпреки галопиращата инфлация, има още блага, а за простолюдието – трохи. Милен получава нашето одобрение, а ръце вече вдигат други. В същото време цигарите се смучат настървено, а тези от нас, които не пушат трябва някак си да дишат в задименото помещение. Наемателят на барчето ни предупреждава, че вече трябва да си ходи. Някои от нас си купуваме по някоя „морена“, защото сме гладни, други си вземат кола или кафе, и продължаваме нататък.
Още: ПП и ДБ: Ха наляво, ха надясно и право в нещо неприятно прекрасно
Павката е втори. Той е християндемократ. С типичното за тези хора благо отношение към всички и всичко, и в духа на посланията на Христос за шамара по бузата и за втория по другата буза, смята, че е малко рано да излизаме на улицата. Предлага да направим бърза среща с нашия местен депутат, да чуем какво мисли той и цялата ни парламентарна група, и после да решим кога да излезем на улицата с предложение за обща стачка. Павката се аргументира с това, че стачката изисква стачен фонд със съответните финанси за покриване на надниците за дните, в коите няма да се работи. Всички поглеждаме подкрепаджията, който не внимава и бърбори с някого. Обясняваме му и той се съгласява с Павката.
След това скача екоактивистът и започва да дърпа чергата към проблемите на природата, водните басейни, биоразнообразието. Ние се опитваме да го вкараме в темата, но той: "Не, сега е моментът да искаме от нашата парламентарна група да внесе нов закон за водите и защитените територии!". "Хората няма вече какво да ядат, хлябът е под въпрос, сиренето стана 2 $, заплатите 10, а ти си се замислил за язовирите и за пойните птици!" – възразява му радикалът Илия. "Не виждаш ли как стремглаво върви курсът лев-долар? До вчера един долар се заменяше за 18, а днес – вече за 28 лв.!"
Така времето лети, нощта настъпва, а ние не сме още започнали дневния ред, който шефката е предвидила. Накрая духовете се успокояват и се тръгва точка по точка. Дъвчем с известно отегчение темата за обединението ни в един-на партия (някои от нас ревнуват – тъкмо въстановихме старите партии, а сега трябва да ги закриваме), за членския внос, за членските карти, за агитационните материали, които не достигат и пак се отклоняваме за това кой депутат какво бил казал, какво друг му отвърнал, каква статия е излязла на едикоя си страница във в. "Демокрация". Пренасяме се на синдикални теми, а времето върви. Преминаваме набързо през точките, които шефката е набелязала за деня и влизаме в болната тема за досиетата. Тук страстите за пореден път се разгорещяват. Започва се откровена препирня за това кога трябва да се отворят пустите досиета. Моя милост вече получих удостоверението от комисията "Андреев" и, въпреки че имам писмено доказателство за моята непринадлежност към ченгеджийницата, се чувствам неудовлетворен, защото в заявлението ми попитах директно, освен това дали аз съм ченге и има ли донесения срещу мен от ченгета? На последния въпрос така и досега не получих отговор. Усетих, обаче, че част от членовете на КС са твърде мълчаливи по тази тема.
Накрая споменаваме някои актуални новини от международното положение (Как така без него?), правим дълбокосмислени изказвания за тогова и оногова, споменаваме и несъстояващата се лустрация и, като си поглеждаме часовниците (по онова време нямаме телефони в джобовете си), станало един след полунощ, а сутринта сме на работа. Муки закрива заседанието. Някои, коита са наблизо, си тръгват по тъмното пеша към домовете, защото градски транспорт вече няма, а други сме с колите си. Товарим по още четирима и ги сваляме тук и там. У дома всички спят, а аз влизам тихо като по терлъци. Така до следващия КС.
Още: Радев Спасителя: Този филм вече сме го гледали, но не всички
Днес, точно 30 г. по-късно, когато вече остарях, си мисля за това как протичат заседанията на ръководствата на отново нароилите се десни партии. А за разговорите между лидерите на тези партии не ми се мисли, защото се видя, че, вместо да привличат, те сякаш са склонни да отблъскват гласоподаватели. Вероятно отново има препирни, завоалирани с премерени думи, зад които мълчаливо стои вечният въпрос: "Кой да води бащина дружина?". На всички ни е ясно, че отговорът на този въпрос стои глупаво на фона на здравата логика и надписа на сградата на Народното събрание, но ежбите продължават, а резултатът е налице: отново сме в опозиция и никой не знае докога. Липсва ни сякаш онзи Иван, който някога тропна по масата и каза: "Стига!", и създаде една единна партия със същото име: СДС. А резултатът беше впечатляващ! Разширихме СДС-то до Обединени Демократични Сили (ОДС), взехме властта и управлявахме успешно цели 4 години.
Сега ми се иска да извикам: Къде си, Иване?
Автор: Никола Темелков
