Зловещата диагноза на младите българи - МРЪНКАЧИ

07.12.2016 11:02 31010

Снимка: iStock/Guliver

Разговор между двама млади мъже в градския транспорт ме хвърли в абсолютен ступор. Бяха здрави, прави момчета, на видима възраст 25 - 30 години. Притесни ме първит, по-младият. Защото вторият още не беше изгубил живеца в себе си, но с такива хора около него, не се знае докога.

Важно е да ви предам целия разговор.

Първият: Аре бе, дават някакви мизерни 500 лв. заплата да им почнеш работа. Кой е луд да се навие за такива пари, бе?

Вторият: Е, те са само първоначални, след това с времето и опита ги увеличават.

Първият: То пък едно увеличение... И като ги увеличат, какво? Трябва да блъскаш 25 години, за да изкараш до пенсия и тогава да ти дадат едни мизерни 200 лв.

Вторият: Ти не го мисли така сега, дотогава има време, живей си в днешния момент.

....

Вторият: А пък не знам това дали го гласуваха, трябва да проверя, но май и 2 януари ще е почивен ден.

Първият: Е то па много празници станаха, брат...

Вторият: Аз съм си взел отпуска 4 дни, защото имах, от работата ме пуснаха, и ще си слея почивките около Коледа и ще имам цяла седмица почивна.

Първият: Колко отпуска си имал и си взел?

Вторият: 4 дни

Първият: Е много малко, бе...

...

(И това, което ме довърши)

Първият: Мани, сега като дойде тая Коледа, по магазините пак ще е лудница... Народ, блъсканица, не можеш да се разминеш по тия магазини от навалица.

Вторият: Е да, ама така магазините ще направят добър оборот.

Първият: Абе какъв оборот бе, кой ще им стъпи, то хората нямат пари.

След което първият философски заключи, очаквано, че "тука нищо не става" и "нищо никога няма да се оправи" и "майката му е навънка".

Това е най-зловещата болест на българския народ, която е още по-зловеща при младите хора - МРЪНКАЧЕСТВОТО.

Това беше едно младо момче, което явно се е отказало от живота още в детската градина. Без никакъв живец, без никаква вяра. Умрял. В най-силния си и енергичен период той не вижда нищо, абсолютно нищо добро никъде. Няма желание за нищо, няма амбиция за нищо, няма надежда за нищо. Може само да се жалва и да хули всичко, което му бъде подадено.

И това е ужасяващото при младите българи - че са млади, а се държат като баби.

Второто момче беше свястно. Опитваше се да разсъждава обективно. Има и такива българи, разбира се.

Но първите са много. Страшно много. Те мрънкат за всичко, оплакват се от държавата, от работата, от жената, от децата, и възприемат злата си участ като нещо, което просто им се случва. Без те да са го предизвикали, без те да са виновни за нищо. Защото просто животът е скапан и държавата ни е скапана.

Винаги съм се питала защо, когато човек има избор да погледне на нещо с негативизъм или с надежда и вяра, избира първото. По-щастлив ли става, когато вижда всичко в черно? По-умен ли, по-разбиращ ли? И защо млади хора, които държат съдбата в ръцете си и още имат време да променят живота си така, както искат, са се отказали от всичко и са абдикирали от себе си?

Подобно поведение е пагубно. За всички. Защото то не просто не е градивно. То е разрушително. Да не говорим, че е жалко, срамно и недостойно.

Затова подкрепям всички мрънкачи в България, които, както видния си представител от тази история, смятат, че "майката му е навънка". Надявам се искрено всички те да съберат смелостта, която винаги им е липсвала, и групово да се изнесат. Пожелавам им да бъдат щастливи някъде другаде. Където те си изберат. Защото те са бурените, които задушават България. Защото такива мрънкачи не могат да бъдат полезни на никого - нито на страната, нито на себе си. И 2 млн. да останат тук, ако са хора с живец и вяра, нещата ще потръгнат. Както каза една политическа фигура наскоро, която иначе не говори особено симпатични неща, "България има нужда само да бъде обичана". Хора, които я мразят, хулят и обиждат, и хора, които не обичат и себе си, няма как да помогнат. Затова, нека бъдат щастливи. Другаде.

Мрънкачеството е много масова болест, която се предава по наследство и по убеждение. И най-лошото - не подбира по възраст. И трябва да я преборим. Защото от нея се умира.

Автор: Десислава Любомирова