Заявлението на президента на САЩ Доналд Тръмп, че за НАТО "купонът е свършил", беше прието като варварски вик. И все пак изявлението му има неучтивото предимство да бъде истина. В продължение на 75 години Европа е домакин на най-скъпия открит бар в историята, изцяло платен от Съединените щати, и нарича тази зависимост "съюз". Сега, когато сметката е представена и домакинът предлага гостите може би да се държат така, сякаш имат различно мнение, те са скандализирани, пише американското издание The Federalist.
Нищо не е разкрило тази словесна загадка по-ясно от неотдавнашната конфронтация с Иран. Най-показателният участник беше НАТО, която точно в момента, когато вече имаше силен интерес от американската страна, избра да възпрепятства и да отказва достъп до бази, които съществуват само благодарение на американската мощ и американски пари. (бел. гл. ред. - Тръмп взе решение да нападне Иран без изобщо да се консултира с когото и да е в НАТО или ООН, както би трябвало да направи предвид и, че Алиансът е създаден на основата на договор)
Като услужливо демонстрира ракетните си възможности, Иран напомни на света един основен географски факт: Европа е по-близо до него, отколкото САЩ. Тези ирански ракети могат да достигнат европейските градове по-лесно и по-бързо, отколкото могат да прекосят Атлантика. Още: Изолирана суперсила: САЩ и разломът в НАТО
Каквото и друго да се каже за тях, аятоласите са си направили сметката. От тяхна гледна точка Лондон, Париж, Берлин и Рим са много по-близо от Ню Йорк или Вашингтон. Ако някой има пряк, екзистенциален интерес да види капацитета на Иран ограничен, възпиран и унищожен, това е Европа.
И все пак, когато САЩ се стремят да използват свързани с НАТО бази, построени, снабдявани и ефективно гарантирани от американските данъкоплатци, за да се справят именно с тази заплаха, Европа реагира не с неотложност, а с лицемерие. Вашингтон трябва да иска разрешение, да попълва формуляри и да се подлага на дебати в парламенти, които не могат да финансират собствените си армии, камо ли да водят собствените си войни. Америка носи бремето, Европа държи буфера.
Овладяване на американската мощ
Абсурдността би била комична, ако залозите не бяха смъртоносни. Континентът, който не може да се защити от ракетите на Иран, настоява за правото да ограничава единствената сила, която би могла да го направи. НАТО се е превърнала в странно споразумение, при което пазителите трябва да звънят на вратата на самата къща, която са застраховали. Още: Макрон: Клаузата за взаимопомощ в ЕС е по-силна от член 5 на НАТО
Това, повече от всичко друго, показва, че НАТО не е приятел на САЩ в сериозен политически смисъл. Приятелството предполага споделен риск, споделена тежест и реципрочност. Вместо това имаме зависимост, прикрита като партньорство, и право на вето, прикрито като консултация. Алиансът служи все повече като механизъм за европейците да опитомят американската мощ: да я използват за своята сигурност, като същевременно подчиняват използването ѝ на своите вътрешнополитически съображения. САЩ осигуряват ракетите, Европа осигурява опасенията.
Стратегическата реалност зад целия този театър е достатъчно проста: Съединените щати не просто "конституират" НАТО, те са НАТО. Премахнете американските ядрени гаранции, американското командване и контрол, американското разузнаване, американската въздушна и военноморска мощ и американските сателити, а това, което остава, е график на конференция.
Метафората на Тръмп за "хартиения тигър" ласкае; един книжен тигър поне подсказва очертанията на звяр. НАТО без САЩ би било шкаф за документи с добра марка.
Възпрепятстване на Иран
Поведението на Европа по време на иранската криза е особено показателно, защото за първи път заплахата е по-очевидно насочена към Европа, отколкото към Съединените щати. В руския случай те се колебаят между страх и търговия. Публично Европа заема героична поза срещу Москва с осъждане на агресията, с тържествени призиви към реда, основан на правила, и декларации, че "Украйна трябва да победи". На практика обаче Европа прекара години във финансиране на същата руска военна машина, която осъжда, чрез покупките си на руска енергия.
Но при иранските ракети траекторията е проста, а целта ясна. Тези траектории са насочени към Европа.
И все пак Европа продължава да пречи. Въпреки това тя настоява, че Съединените щати не трябва да използват "техните" бази, "тяхната" територия за операции, които биха могли да разпалят общественото мнение в Техеран или сред собствените им крехки електорати. Същите лидери, които не разполагат със сериозни сили и не могат да постигнат дори скромната цел от 2% разходи за отбрана, внезапно добиват смелостта да кажат "не" на единствената нация, която стои между тях и последствията от техните уклончиви действия.
В този момент езикът на "споделените ценности" става фарсов. Каква точно ценност е споделена, когато нацията, желаеща да действа, трябва да умолява нации, които дори не желаят да позволят достъп до летища, които не са финансирали, не могат да защитят и не биха могли да функционират без американска подкрепа? Истинската споделена ценност е комфортът. Европа цени своя удобен морализъм; Америка досега вярваше в удобната илюзия, че това споразумение е равноправно и благородно. Още: НАТО се произнесе могат ли САЩ да изключат Испания от Алианса
Ситуацията с Иран разкрива и по-дълбоката обида в сегашната форма на НАТО: САЩ изобщо трябва да искат разрешение от Европа. САЩ гарантират възпиращата сила и единствени притежават капацитета да използват сила отвъд континента. И все пак САЩ са молител пред парламентите, които не биха могли, ако бъдат оставени сами, да се защитят точно срещу заплахите, срещу които сега искат от САЩ да се изправят по-"отговорно".
Инверсия на зависимостта
Това обръщане на зависимостта във власт е същността на проблема. НАТО първоначално е замислена като начин САЩ да разширят влиянието си, за да укрепят опустошената, но сериозна Европа срещу съветската заплаха. Днес тя функционира като инструмент, чрез който една несериозна Европа канализира, ограничава и, когато е удобно, отхвърля самата сила, която я държи сигурна. Така съюзникът се превръща в държател на каишката.
През цялото време основният факт остава. Единственото нещо, което стои между Европа и потенциално руско или иранско унищожение, е същата американска сила, която тя толкова обича да осъжда. Европейските армии, изтощени от десетилетия на приоритети на социалната държава и философски пацифизъм, не биха могли да издържат дълго на решителна атака. Това е толкова очевидно в Москва и Техеран, колкото и в Пентагона. Само в Брюксел това е учтиво игнорирано. Още: Полша постави под съмнение лоялността на САЩ в случай на руска атака
Тръмп е прав: купонът свърши. Време е да се погледне трезво на нещата. Съюзите не са свещени реликви, а политически споразумения. Ако в едно такова споразумение едната страна финансира всичко, снабдява всички и рискува всичко, докато другите само се перчат, намесват се и четат лекции, това не е съюз, а пасив. НАТО трябва или да действа, или да млъкне.
Автор: Димпи Брар
Превод: Ганчо Каменарски
