Септември беше ужасен месец за онези, които биха искали да бъдат съюзници на Америка. Във Вашингтон Доналд Тръмп посрещна китайския лидер Си Дзинпин с почести, каквито рядко се оказват на някогашни приятели на САЩ. Той произнесе безкомпромисна реч под мотото „Америка на първо място“ пред Общото събрание на ООН и разкритикува идеята на Марк Карни за евентуално „асоциирано членство“ на Канада в Европейския съюз – страна, срещу която Белия дом води търговска война.
Преди година американският президент призоваваше Европа да купува повече американски дизел. Сега Тръмп заплашва със забрана за износа му (оттеглена след решението на Г-7 да освободи гориво от резервите си – бел. ред.) Той покани руския президент Владимир Путин на срещата на върха на Г-20 във Флорида през декември. След като нарече Тайван „много добър коз в преговорите“ – точно докато се готвеше да приеме Си – сега той задържа пакет от оръжейни доставки за острова на стойност 14 милиарда долара.
Може да се каже, че всичко това е съвсем обичайно ежедневие за тази администрация. Но всяка маслинова клонка, протегната към световните агресори, и всеки букет от тръни, поднесен на демокрациите, тревожат стотици милиони от нас – граждани на държави, които искат да бъдат приятели на Америка, каквито сме били някога.
Хаосът
Освен това си даваме болезнено ясна сметка, че голям брой американци – и съвсем не само фанатичните привърженици на движението MAGA (твърдият електорат на Тръмп – бел. ред.) – все още подкрепят този „диригент на хаоса“. Миналата седмица в Лондон изнесох лекция за новата си книга, посветена на последните дни на Втората световна война в Европа; в нея изказах мнението, че генерал Джордж Патън е проявявал някои от същите признаци на психическа нестабилност, каквито наблюдаваме у днешния американски президент.
Един американец на средна възраст сред публиката ме разкритикува остро, че обиждам „великия лидер“ на страната му. Тук, от тази страна на Океана, сме свикнали да смятаме, че всички – дори онези, които имат различни възгледи за климатичните промени, Европа или Украйна – са на едно мнение относно президентството на Тръмп. Затова е истински шок да си припомним, че има и хора, които гледат на него с ентусиазъм.
Големият въпрос пред някогашните приятели на Америка, които искрено желаят да останат такива и в бъдеще, е каква степен на помирение бихме могли да постигнем. Трябва да мислим отвъд Тръмп, отвъд 2028 г., и да се откажем от илюзиите, че можем просто да се върнем там, където трансатлантическото ни партньорство е спряло.
Още: Те са банда т*пи к*чи синове
Идеализирането
Като историк често призовавам слушателите си да не идеализират миналите отношения между Европа и САЩ. По време на Втората световна война Уинстън Чърчил изричаше много гръмки, но кухи фрази за „Великия съюз“. Ролята на Америка като решителната сила на доброто е безспорна. Но до 1945 г. британците болезнено бяха осъзнали, че докато техните войници и американските се бият рамо до рамо срещу германците и японците, у дома администрацията на Рузвелт сключваше доста сурови сделки с изпадналата в беда Великобритания.
Нацията на Чърчил бе принудена да продаде всичките си чуждестранни активи на американски корпорации на безценица, за да плати за оръжията. Монтагю Норман, управител на Английската централна банка, пише през март 1941 г.: „Никога досега не съм осъзнавал толкова силно колко изцяло сме в ръцете на американските „приятели“ по отношение на преките инвестиции и колко много изглежда, че под прикритието на мили думи и чувства те се канят да ги изтръгнат от нас една по една.“
Когато парите на Великобритания свършиха и програмата на Рузвелт за доставка на оръжия и провизии на съюзниците влезе в действие, сънародниците на Чърчил изпитаха огромно облекчение, че оръжията ще продължат да пристигат през Атлантика без незабавно плащане в брой; но публичното определение на премиера за програмата като „най-безкористния акт в историята“ беше чиста измислица.
Още: Историческото унижение за Тръмп на идващите избори за Конгреса се оформя все по-явно (ВИДЕО)
Външният министър Антъни Идън пише при пристигането на първата пратка стоки по програмата: „Единствено отчайващото ни положение може да оправдае [приемането на] тези условия“, които осакатиха следвоенната търговия на Великобритания в полза на САЩ. Всичко това не е британско мрънкане. Просто е наивно да гледаме назад и да се самозалъгваме, че сантиментите са играли каквато и да е роля в отношението на Америка към съюзниците по време на войната и след нея. И не, не съм забравил „Плана Маршал“ от 1947 г.
Малцина от нас се съмняват, че американското лидерство по време на Студената война е било историческо благо за демокрациите. Кой не би искал то да се върне? Имаше обаче немалко моменти в периода между 1945 и 1990 г. – или дори до 2016 г. – когато съюзниците изпадаха в състояние, близко до отчаяние, заради необмислените или агресивни ходове на САЩ; достатъчно е да си припомним Куба, Латинска Америка, Виетнам или Ирак.
Въпреки това Западът никога не е поставял сериозно под съмнение статута на Америка като маяк на свободата и е изпитвал безгранична благодарност за нейния огромен принос към общата ни отбрана. Всъщност американският „защитен щит“ – както ядреният, така и конвенционалният – доведе до пагубно самодоволство в Европа по отношение на собствените ни военни разходи, които впоследствие закърняха. Почти единственото съществено нещо, за което Тръмп е прав, е, че в продължение на десетилетия съюзниците са разчитали на „Чичо Сам“, без да поемат своя дял от тежестта.
Така първият важен извод за бъдещето, споделян от мнозина в Европа, е, че съюзниците никога повече – дори след като Тръмп напусне поста си – не могат да разчитат единствено на американската мощ за своята сигурност. Макар да се надяваме, че САЩ ще останат на наша страна, при управлението на настоящия президент това съвсем не е гарантирано. Трябва да се превъоръжим със собствени средства, ако искаме американският народ – а не само Тръмп – да ни възприема като достойни съюзници.
Още: Затопляне на отношенията: След месеци на атаки Тръмп затрупа Мелони с похвали
Желанието
От своя страна обаче имаме правото да изискваме Америка, толкова дълго възхвалявани като най-великата демокрация в света, ясно да покаже, че остава наш приятел – поддръжник на свободните народи в борбата им срещу тиранията. Не само Тръмп, но и самата му нация губят от авторитета си, като предпочитат компанията и интересите на диктатори пред тези на държави, които избират правителствата си чрез свободни избори.
Войната на Тръмп срещу свободата на словото и медиите у дома е предателство към идеалите, които вярвахме, че олицетворява нацията на Джордж Вашингтон. С недоумение наблюдаваме как Републиканската партия в Конгреса и Върховният съд на САЩ остават пасивни пред лицето на почти ежедневните президентски посегателства срещу всички норми на отворените общества, спазващи върховенството на закона.
Същевременно съюзът между президента и Силициевата долина вреди на всички нас, а не само на американския народ. Администрацията му отказва да подкрепи регулациите за социалните мрежи и изкуствения интелект – както у дома, така и в чужбина – докато огромни суми от технологичния сектор се вливат в сметките на Тръмп. Силата на тези субекти, получила картбланш от едно очевидно необуздано американско правителство, представлява цивилизационна заплаха – факт, който самите те признават.
Още: Зеленски поиска от Тръмп да санкционира създателите на руския "Старлинк"
Копнеем за президент на САЩ, който осъзнава това и показва готовност да разграничи изпълнителната власт от прекомерно силните частни интереси – така, както някога републиканският президент Теодор Рузвелт укроти всемогъщите корпоративни тръстове. Междувременно нашите собствени скромни усилия да спасим планетата от глобалното затопляне няма да доведат до почти никакъв резултат, ако Америка не застане на наша страна.
Преди всичко се нуждаем от приемник на Тръмп, който – дори и да не е способен да каже цялата истина – признава поне част от нея, вместо да институционализира държавната лъжа по начина, по който го правеха диктаторите-убийци през XX век и Си Дзинпин и Путин сега.
Наясно сме колко малко вероятно е Америка някога отново – при който и да е президент – да се превърне в това, което беше в епохата след Втората световна война: отдадена на международното сътрудничество свръхсила. Но е напълно възможно тя отново да стане свръхсила, на чиято дума може да се вярва и която се отнася с уважение към останалите.
Ако се стигне до такъв щастлив развой, американците вероятно ще открият, че истината обслужва техните собствени политически и икономически интереси точно толкова, колкото и интересите на всички нас, които днес наблюдаваме как трансатлантическата пропаст се разширява все повече.
Източник: Bloomberg
