"Желанието ми да се бия с тази орда (руската - бел. ред.) беше толкова силно, че ако имах същото желание, да речем, да печеля пари, определено щях да стана милионер." Това разказва беларуският войник Владислав Соловей с позивна "Саня" в интервю за беларуското независимо онлайн издание "Салiдарнасць". В родината си боецът се смятал за пацифист и с всички сили се стараел да се отклони от задължителната военна служба. Но когато руската армия нахлу в Украйна през 2022 г., той не се колебал дълго.
"Виждах се на фронтовата линия и поисках да се присъединя към пехотата, въпреки че ми предлагаха обучение за оператор на дрон. И съвсем не бях единствен, такива като мен имаше още. Желанието ми да се бия с тази орда беше толкова силно, че ако имах същото желание, да кажем, да правя пари, определено щях да стана милионер."
Соловей днес е военнослужещ от специалните части, а преди това е бил в Калиновския полк и бивш командир на разузнавателна група в Международния легион на Главното разузнавателно управление на Министерството на отбраната на Украйна. Първоначално беларуските доброволци бяха зачислявани в "Кастус Калиновски" (през 2022 г. това все още бе батальон), част от Международния легион за териториална отбрана на Украйна. Впоследствие Калиновският полк се разрастна и стана самостоятелна военна единица в състава на Въоръжените сили на Украйна (ВСУ), като днес приема предимно граждани на Беларус.
В интервюто Соловей разказва за пътя, който извървял от завършването си на юридически факултет с идеята да се посвети на правото през протестите в Беларус и побоищата над протестиращите от силовите структури до украинския фронт, където положил доста усилия, за да попадне. Първо заминал за Полша и оттам чак през декември 2022 г. успял да стигне до Украйна.
Чувствах се отговорен за това, че руснаците нападнаха откъм Беларус
"Никога не бях ходил в Украйна, нямах там роднини или дори познати. В онзи ден (24 февруари 2022 г. - бел. ред.) ме събуди обаждане от приятел. Той буквално крещеше, че е започнала война, но аз не му повярвах, казах му да не се шегува и затворих. Едва след това влязох в Telegram. (...)
Веднага осъзнах, че имаме общ враг и до вечерта на първия ден вече бях взел решение. Чувствах се лично отговорен за това, че нашата територия се използва като плацдарм за атака.
Не разбирам наистина, когато казват, че войната се води в Украйна и не ни засяга. Тя започна на беларуска територия и със сигурност ни засяга", казва той.
И разказва още за попадането си от Полша на фронта: "Щом оздравях, отидох директно в украинското посолство във Варшава. Направо казах по интеркома: "Аз съм беларуски гражданин и искам да служа в украинските въоръжени сили." Чух изненадано "Какво?" в отговор, но ме пуснаха, претърсиха ме, провериха документите ми, изслушаха историята ми и ми дадоха данните за контакт с Калиновския полк. Като ме изпращаха, казаха: "Благодаря ви". Казах: "Но аз дори не съм стигнал до фронта още". "Благодаря ви за това, че има хора, които искат да ни помогнат."
Войната не е красиви победи
"Войната не отговаряше на нито едно от очакванията ми, но най-накрая почувствах, че съм на своето място. Осъзнах, че защитавам ценности, които бяха напълно сходни с моите собствени, и знаех, че съм готов да рискувам живота си за това."
"Имах много добър първи командир с позивна "Сенат". Той беше професионален войник, също доброволец от Беларус, но за разлика от мен, който имах само книжно разбиране за войната, той нямаше илюзии. На първата ми мисия той ме завлече нанякъде в дъжда, до кръста в кал, в продължение на много километри. След това се приютихме в едно мазе и имахме само лук за ядене, копахме окопи цяла нощ и не произведохме нито един изстрел. Тогава той каза: "Войната не е красиви победи над руснаците. Ето това е: нощ, кал, окоп, лопата."
Първата смърт и чувството за вина
"Видях първата си смърт в Клещеевка. Беше голяма операция, контраофанзива, и украинската бригада, в която бяхме назначени, се опитваше да си върне Бахмут. Там, в продължение на месец и половина, претърпях истинско бойно кръщение и наваксах всички недостатъци, както когато трябваше да стрелям, така и когато по мен стреляха.
Млад украинец умря в ръцете ми. Беше ранен и имаше вътрешен кръвоизлив. Бях завършил курс по спасяване и аз и моят другар бяхме единствените с медицинска раница. И така, ние двамата беларуси се опитахме да го реанимираме, но, естествено, нямаше какво да направим на терен. Той беше облян в кръв, всички бяхме в кръв, най-добрият му приятел стоеше до него и се побъркваше - и ние решихме да го евакуираме.
Носенето на ранен човек е много трудно, особено ако нямаш твърда носилка. За да го носиш на голямо разстояние на мека носилка, са необходими 12 души: шестима носят, още шестима вървят напред и почиват, а след това се сменят.
Събрахме се с украинците и го носихме. Тези два километра през окопи и дупки ми се струваха безкрайни; това беше най-тежкото нещо в живота ми. Когато пристигнахме, се опитаха да го съживят, но не успяха. Отидохме при неговия приятел и неговите другари, и аз трябваше да им кажа, че е мъртъв. Чувствах се виновен, въпреки че лекарят потвърди, че не е имало шанс, раната беше твърде тежка. За това, че се бях опитал да спася другаря му, неговият приятел ми даде малкия си шеврон, покрит с кръв..."
Страхувам се от плен и от смъртта
Владислав Соловей не крие, че се страхува и да не попадне в плен, и от смъртта. "Разбира се, че се страхувам да не бъда заловен, страхувам се от смъртта, страхувам се, че никога няма да се върна у дома, че ще умра тук. Страхувам се да не си изпусна нервите в битка, страхувам се да не разочаровам хората, страхувам се за другарите си, тези, които обичам. Постоянно се страхувам. А как мога да продължавам с такива мисли? Предполагам, че това, което ме мотивира, е целта."
