Принудителната депортация в Русия: Историята на двама мариуполци, които успяват да се спасят

Започнаха да обстрелват Мариупол още от първия ден на войната. Останахме в дома ни до последния момент, докато снаряд не влетя право във входа на кооперацията ни. Тогава разбрахме, че вече не е възможно да останем в апартамента. Блокът ни беше стар, строен през 1946 г., и имаше бомбоубежище. Там се събрахме около 200 души, включително хори от съседни къщи, които вече бяха разрушени. Прекарахме около месец в това бомбоубежище. След като свършихме хранителните продукти, които бяхме успели да си вземем от вкъщи, си набавяхме храна от разрушените магазини и източвахме водата от бойлерите там. Но по-често за вода трябваше да ходим близо до морето в квартал „Чайка“ – там в дворовете на къщите имаше кладенци. Но за да стигнем дотам, трябваше да пресечем „Комсомолски проспект“ – много опасно място, където в продължение на километър и половина си под непрекъснат обстрел.

Готвехме на огнище точно пред входа и всичко трябваше да се прави много бързо – слагаш водата, изсипваш боб, леща или каквото друго има и тичаш обратно в мазето. После пак на бегом проверяваш дали се е сварило.

От какво ни спасяваха?

Руските окупатори ни казаха, че са дошли да ни спасят. Казаха, че тук ни тормозят, не ни оставят да живеем спокойно, че азовците изнасилват деца. Пълна глупост. Никога през живота си не бяхме наранявани от никого. Мариупол винаги е бил многонационален град – в него живееха и гърци, и татари, и руснаци, и украинци и никога не е имало спорове. Мариупол беше рускоезичен град, никой никога не ни е забранявал да говорим на руски. Говорим и двата езика перфектно.

ВИЖТЕ ОЩЕ: ДНР обяви начало на щурма срещу завода "Азовстал", където се крият стотици цивилни 

Руснаците много се страхуваха от нашите снайперисти, не знаеха откъде стрелят. Затова те просто унищожаваха жилищните сгради. В крайна сметка те просто изравниха града със земята. Някои жени питаха нашествениците: „Какво правите?“ А те отговаряха: "Не сме бомбардирали ние." Но ние виждахме откъде идват изстрелите, кой стреля по къщите. Още от 26 март руснаците говореха, че ще превземат завода „Азовстал“ за 5-6 дни. Но все още не могат да го превземат.

ВИЖТЕ ОЩЕ: Депортация: Руснаците извеждат хора от Донецк, забранявайки им 2 години да се връщат в Украйна 

Руснаците се страхуваха от "Азов"

Войниците от ДНР бяха много уплашени да не попаднат в ръцете на „Азов“, защото ги плашеха, че уж ще им отрежат носовете. Виждаше се, че тези 20-годишни момчета бяха напълно деморализирани.

В нашия двор имаше руснаци и чеченци. Сигурно извадихме късмет, че се държаха не много враждебно с цивилните. Чеченците предупредиха - ако разберем, че сред вас има военен, ще му отрежем главата, убиваме на място. После кооперацията ни изгоря, защото руснаците започнаха да стрелят по нея. Войниците, които стояха в нашия двор, сами не разбраха как се случи това. Обясниха ни, че на руските карти не е отбелязано, че тези позиции вече са заети. Освен това войниците от ДНР бяха постоянно пияни и стреляха на поразия.

Не искахме да ходим в Русия, но нямахме избор

Когато стана ясно, че повече така не можем да издържим, си събрахме някои неща, взехме си котките и стигнахме до контролно-пропускателния пункт. Вървяхме 5-7 километра пеша. Не искахме да се евакуираме в Русия, но нямахме друг избор. Хуманитарните коридори към Украйна бяха непрекъснато обстрелвани от руските войски. Да, тези, които имаха личен транспорт, все още можеха да отидат към Запорожие. Но ние нямахме кола, освен това живеехме на левия, далечен бряг на реката. От него до зеления коридор за Украйна, дори с кола, е далеч, а да се отиде пеша бе нереалистично.

ВИЖТЕ ОЩЕ: „Искам да умра, но не мога“: Оцеляло момиче разказа за обсадения Мариупол 

От пункта ни закараха с автобус до Новоазовск на територията на ДНР. Настаниха ни в сградата на музикалното училище. Добре, че там беше топло и ни хранеха три пъти на ден. Имаше много хора от Мариупол, всеки ден докарваха нови и нови с автобуси. Вероятно по това време заедно с нас там имаше до хиляда души. Освен музикалното училище се напълниха и няколко обикновени училища и Дома на културата.

Филтрационните лагери

В Новоазовск прекарахме седмица. Казаха ни, че скоро бежанците ще бъдат отведени за филтриране. Но не всички, а само жените, децата и възрастните хора. Мъже между 15 и 50 години не позволяваха да се евакуират. Не разбрахме защо. Имаше подозрения, че искат да изпратят мъжете на война. Но жените отказаха да тръгнат без съпрузите си. Тогава руснаците се съгласиха семействата заедно да отидат за филтриране. И все пак в Новоазовск останаха доста самотни мъже, които не ги пуснаха.

Филтрирането стана в село Старобешево, в местното полицейско управление. Докараха ни 50 човека. Принудиха ни да попълним въпросници, снеха ни пръстови отпечатъци, снимаха ни. Питаха за политическите ни възгледи, разпитваха мъжете дали имат някакво отношение към армията. Бях свидетел как беше задържан един човек, който някога е служил в „Азов“ - заобиколиха го четирима военни, сложиха му белезници и го отведоха. Казаха на приятелката му да не го чака.

След това ни закараха до границата с Русия. Можеше да останем в ДНР, но ние предпочетохме да заминем за Русия, надявайки се оттам по-лесно да стигнем до Европа. Ново филтриране имаше в село Успенка. Този път още по-строго, разглеждаха личните ни снимки, кореспонденцията в телефоните ни, четяха SMS-те и месинджъра. Разбира се, ние предварително бяхме изтрили всичко.

В Русия

След това ни откараха в Таганрог и оттам веднага на гарата, за да ни превозят до бежански лагер в Чебоксари. Веднага решихме, че няма да ходим в лагера. Не знаем какво се случва в тези лагери, но предполагаме, че не е нещо хубаво.

През цялото това време поддържахме връзка с един добър приятел от Украйна. Той ни посъветва да се опитаме да напуснем лагера възможно най-скоро, да не кандидатстваме за статут на бежанци или за презаселване и да не даваме личните си документи на никого. Затова ние заявихме, че имаме роднини в Москва, които са готови да ни приемат. Други бежанци обаче се качиха на този влак пред очите ни. Имаше много хора, които просто нямаше къде другаде да отидат. Всъщност бежанците нямаха и средства за препитание.

Със семейството ми се качихме на електрическо влакче и се отправихме към Ростов на Дон. Отседнахме в един хостел и започнахме да търсим варианти как да се измъкнем от Русия. Имахме връзка с един популярен боксьор в Украйна, който помага на хората в беда. Писахме му и той публикува нашето съобщение. След това много от неговите абонати започнаха да предлагат помощта си. В крайна сметка при нас дойде група доброволци. Не знаем какво щеше да се случи с нас, ако не беше тяхната помощ.

От руските пропагандатори научихме, че украинците сме разпространили КОВИД по света

Мариупол: Четиригодишно дете е сред многото цивилни, все още скрити в завода "Азовстал" (ВИДЕО)

На територията на металургичния завод „Азовстал“ в обсадения Мариупол все още има голям брой цивилни – жени, деца, ср...

Прочети повече

Доброволците ни купиха билети за влака до Москва. Придружаваше ни типична руска пропагандистка. Така по време на пътуването от нея научихме, че Зеленски е наркоман, че Путин е добър човек, че Съветският съюз трябва да бъде възстановен, както и че в Украйна има биолаборатории на НАТО, а украинците са разпространили коронавируса.

ВИЖТЕ ОЩЕ: Евакуираните насила украински деца ще бъдат раздавани на руски семейства по опростена процедура, алармират в Киев 

Опитахме се да й възразим, но тя не ни слушаше. Разбрахме, че много руснаци като нея вярват, че ни носят освобождение от нацистите. Срещу нея във влака седеше жена, която явно имаше противоположни възгледи, но се опита да не влиза в дискусия.

В Москва ни приеха две прекрасни момичета. Те казаха, че не одобряват политиката на руските власти, че се чувстват виновни и искат да помогнат по някакъв начин. Нахраниха ни, дадоха ни всичко необходимо, купиха храна дори на котките ни.

На следващата сутрин имахме няколко часа свободно време и техен приятел ни разведе из Москва, дори отидохме на Червения площад. Друг техен приятел ни даде пари, за да си купим малко дрехи и обувки от магазин за втора употреба – нашите, с които бяхме през цялото време, буквално се разпадаха. Друг техен приятел ни плати пътуването.

В Мариупол руските военни забраняват погребването на убити от тях цивилни

В Мариупол руските военни забраняват погребването на убити от тях цивилни. Освен това те ексхумират телата, които преди са били погреба...

Прочети повече

След това стигнахме до границата с Естония и там се повтори стандартната вече процедура с Федералната служба за сигурност – дълги разпити, претърсвания в телефоните. Опитаха се да ни окажат натиск, казаха ни, че имат база данни и ще разберат всичко за вас. Питаха ни защо не искаме да останем в Русия.

Когато минахме от естонската страна на границата, въздъхнахме с облекчение, искаше ни се да танцуваме. Вече можехме да говорим свободно. В Русия, не дай Боже, да кажехме нещо нередно, пристигат полицията и Федералната служба и край с пътуването ни.

В момента Александър и Артьом са настанени в хостел в естонския град Нарва и са поети от доброволци. Те вярват, че техният разказ може да помогне на други техни сънародници, за да знаят как имат шанс да се измъкнат от Русия. Разказът им е публикуван в Свои. City

ОЩЕ: Руските сили насилствено депортират жителите на Мариупол към Русия