Анна Цолова: На 18-19 години вече знаех, че искам да съм журналист

Сърдиш ли се все още на телевизията за това как тя приключи вашия 19-годишен „брак“? „Говорите“ ли си отново? 

Питайки ме днес, почти всичките ми „разговори“ с телевизията съм ги приключила. Но не съм приключила „разговорите“ с тези, които допринесоха телевизията да спре да е моето място – редица журналисти да нямат място в големите медии, а практикуват професията си в малкото малки свободни медийни островчета (с уговорката, че не обичам обобщенията и всяко правила може да има своите изключения). Ясно е, че дразнех; и ще използвам клишето – очевидно бях несимпатична и неудобна на определен кръг хора, които имат своята сила и власт и до ден-днешен.

Имаш над 15 000 интервюта пред камера. Кое от тях би сложила в своя Топ 10? 

Това, което ще кажа, не е излишна скромност – аз не мога да изведа пред скоба някое интервю. Не защото всички са добри. А защото, през цялото време, докато бях на работа и в ефир, бях в режим на самокритичност. Нито един път не излизах от студиото с усещането „Ето това интервю беше добро!“. Наистина. Винаги бях в режим: дали не можеше по-добре, тук трябваше да задам този въпрос, не слушах достатъчно внимателно, защо не успях да направя това и това. Така че – предвид това, че съм много самокритична – ми е много трудно да кажа „Много хубаво беше това интервю“. Сега, има политически интервюта, които по реакцията след това – „бухалките“ се задвижват, разни сайтове и всякакви медии и медийки, които обслужват властта и разпространяват пропаганда и дезинформация, когато съм засегнала интересите на техните господари, започват да пишат измислици, лъжи, обиди, обикновени клевети за мен – си казвам „Ахаа, значи май си свърших работата!“.

Значи водещият не е човек със слушалка в ухото, в която редакторът му казва какво да пита? 

Има достатъчно основания през последните години зрителите да си мислят, даже да са сигурни в това, че някой ти диктува нещо в слушалката. Как съм работила аз: в моята длъжностна характеристика и в договорите ми в бТВ и в Нова телевизия пише „автор“ на сутрешния блок и след това пише „водещ“. Няма как един журналист да води публицистично предаване, било то и толкова дълго и с толкова разнообразни теми, без всичко да е минало през него. Няма въпрос, който някой да ми е казал да го задам или да ми го е написал. Напротив – аз съм решавала, заедно с екипа, разбира се. И бях в един режим на подготовка до 8-9 вечерта. След като денят ти е започнал в 4 сутринта. Няма как да си лице на нещо такова - да ти казват какво може и какво не може и да ти диктуват в слушалката. Всъщност има, но това не го наричам журналистика, такава каквато я разбирам.

Казвала си, че въпросът „Защо?“ е най-важният. Има ли тема, казус, които да не си заслужават въпроса „Защо?“? 

Не се сещам да има. Това е основната работа на журналиста. Не просто да предаде какво е станало, къде е станало и как е станало. Той трябва да сложи в контекст съответното събитие и това е неговата роля. За да може публиката да разбере този контекст. Защото събитията не са сами по себе си. Те са свързани помежду си. И тук вече идва отговорът на въпроса „Защо?“. Ако не се отговори на въпроса „Защо?“, значи журналистът не си е свършил работата. Една катастрофа на пътя – най-важният въпрос за нея също е „Защо?“. Една катастрофа на бул. Черни връх – отговаряйки на въпроса „Защо?“, могат да излязат безкрайно много неща. Защо прокуратурата и МВР, например, покровителстват един човек, за да се стигне дотам той да убие две момичета на тротоара. Това е. Не просто какво е станало, а защо е станало.

Казвала си също, че за теб истината е изключително важна, както и разобличаването на лъжата. Как прилагаш това в личния живот – как понасят твоите най-близки хора (например сина ти Калоян, който е в пубертета, почти 14-годишен) стремежа ти към истината и само истината? 

Сега, за да не изглеждам като някакъв ангел, който е яхнал крилете на справедливостта – съвсем не е така. Но съм установила, че се живее много по-лесно, когато си вършиш честно работата и нямаш постоянни морални дилеми. Сигурно е по-лесно за оцеляването на човек (б.а. - да лъже), но предпочитам да имам здрав сън. Със синът ми сме постоянно в такива разговори. Казвам му, че не трябва да е пасивен, ако някой има нужда от помощ или е жертва на тормоз или несправедливост. Клишето – каквото даваш, това ще получиш – е валидно и ми е важно да му дам тези уроци. Толкова по-лесно се живее, когато всичко е ясно, т.е. когато картите са сложени на масата и всичко е изговорено.

А когато съпругът ти сложи на масата вечерята, която е сготвил сам, но на теб не ти е вкусна, казваш ли си го директно, с риск той да не се почувства добре? 

Да, откровена съм, какво да му кажа... Честна съм в този момент, даже ми се е сърдил, макар че той е много добър готвач.

Кога последно ти излъга, дори да е било за нещо дребно? 

С моя съпруг решихме, че ще ставаме родители доста късно по стандартите на моята фамилия. Аз станах родител на 33 години и прекъснах една дългогодишна традиция в рода по линия на майка ми, да стават родители на 23 – прабаба ми, баба ми, майка ми (макар че прабаба ми на 23 вече е била закъсняла мноооого по онези стандарти). И естествено, колкото е по-възрастен човек, когато става родител, толкова повече премисля нещата: ужасът ще се справя ли, всяко едно мое действие и реплика ще има определящ характер за развитието на детето ми... Започнах да чета едни книги за родителството и един от първите уроци, които научих там, е, че тази откровеност при децата не важи. Може цветенцето (б.а. - в рисунката) да не личи, че цветенце, но трябва да поощриш желанието и старанието на човека отсреща – и следващото цветенце ще е по-хубаво.

В телевизията ти се е случвало какво ли не – да влизат непоканени политици в ефир, подпийнали хора, гости, които се държат грубо. Някои от тях после извинявали ли са се? 

Спомням си, че секунди след ефир двама гости се сбиха в коридора на телевизията и то по тежка социално-икономическа тема. После го видяхме на охранителните камери – опит за бой с юмруци от близко разстояние. Решихме да направим клипчето публично достояние – публиката е добре да бъде информирана, когато двама души решават по този начин проблемите помежду си, а от тях зависи по някакъв начин едно или друго в държавата и съдбата на публиката. След това те се извинаха публично.

Това, което сте направили, не е ли малко като пускането на клипчетата с финландската министър-председателка? Нека да си се бият в свободното време, извън ефир, колкото си искат. 

Това е друго. Когато се намираш на обществено място, в случая в телевизията, има значение как се държиш. Няма нищо укоримо в това, че финландската министър-председателка пее и танцува. Но другата огромна тема, която излиза покрай този случай, е многогодишната и особено активната през последните 6 месеца руска пропаганда на територията на Европа. Всъщност тази жена стана жертва точно на това. Врагът е свободният западен свят, а тя е представител на този свят. Търси се и се сочи враг на народа. Нарича се пропагандна война срещу неудобни. У нас ставаме свидетели на подобни мероприятия много често.

А на теб налагало ли ти се е да се извиняваш на гост в сутрешния блок? 

Да. Веднъж мнооого прекалих с критичността към един човек по време на интервю в ефир. После като изгледах записа – бях прекалила даже и с невербалната критичност и острота, която излъчваше езикът на тялото ми и интонацията, и всичко, което излизаше като звук от мен. Това е един-единствен път. После се обадих на човека, не става въпрос за политик, но достатъчно известен човек, и му казах, че се извинявам за интонационната агресия, която съм проявила; за съдържателната – не толкова. По-скоро имах нужда и пред себе си да си взема извинението.

Кой водещ на публицистично предаване в момента ти допада най-много като стил на водене? 

Аз харесвам Джереми Паксман от БиБиСи, Тим Себастиан, който е в „Дойче веле“. От българските: Генка Шикерова, Миролюба Бенатова, Полина Паунова, Веселин Дремджиев, Сашо Диков. Има и други и знам, че изпускам и още много силни имена и гласове. Журналисти, които обичайно работят в сравнително малки медии.

Как изглежда ядосаната Анна Цолова? 

Сигурно грозно изглежда. Както изглежда всеки ядосан човек. Има високи децибели. Понякога крещя и не искам да видя изражението на лицето си. Когато изпадам в ярост и гняв, след това дълго време се мразя и се извинявам на всички хора, които са се докоснали до тази ярост и този гняв: дали ще е вкъщи, дали ще е на работното ми място. Работейки с големи екипи в телевизията – да, показвала съм ядосаното си лице, и всеки път след това съм се извинявала. Защото аз не се отричам от думите, които съм казала, свързани с работата, а за невербалния, най-вероятно грозен, начин, по който съм се изразила.

Тоест, ако си креснала на някого „Тъпак!“, след това му се извиняваш за тона, но му поясняваш, че си стоиш зад мнението, че той е тъпак? 

Най-вероятно съм наранявала хора в екипите, с които съм работила. Но никога не съм използвала обидни думи.

Кое е онова нещо, наглед дребно, което обаче ти беше много досадно, докато беше водеща на сутрешния блок? 

В досада ми се беше превърнало задължението всеки ден да бъда с прическа и тежък грим. Знам, че това ще прозвучи „Тая пък на каква се прави! Гримират я професионални гримьори всеки ден, а тя се оплаква!“, но това отнема време преди ефир, което отнемаше и от съня ми.

Успивала ли си се за ефир? 

Не. Никога!

Колко време, след като спря с телевизията, свикна да не се будиш по инерция в 4 сутринта? 

Повече от година. Все пак 13 години активно водех и бях автор на сутрешен блок, но преди това водих и бях продуцент на сутрешните новини.

Мислиш ли, че наистина в спора се ражда истината? Обикновено той не е ли просто вид развлечение, начин да минава времето, след което всяка страна е дори още по-убедена в собствената си правота? 

Може би ще се роди истината, ако мненията в спора са автентични, а не са плод на вид манипулация. Обаче ако говорим за това, което виждаме във фейсбук, например – да, всеки си затвърждава собственото мнение.

А ти на каква тема би влязла в бесен спор с непознати във фейсбук? 

Във фейсбук не съм особено активна. Но ето последния път, може би единствен, когато – не влязох в спор, а – просто отговорих на една провокация и после се отказах, защото с неинформиран човек, който е обстрелван от пропаганда, просто няма как да водиш спор. Още в първия ден на войната с Украйна написах какво мисля за руската агресия. И отдолу една дама започна да ми обяснява как украинците са нацисти (автентична дама, не трол) и това е съвсем нормално, което се случва – всички руски опорки. И аз реших с факти да подходя. Обясних какво показват последните парламентарни избори в Украйна, как между 80 и 90 % от партиите са проевропейски, „вземи прочети това, това и това“, но оттам-насетне разбрах, че няма никакъв смисъл, просто се отказах – какво да отварям очите на хора, които години наред са чели глупости и са им докосвани страховете с лъжи и манипулации.

„Говори, за да те видят“ е твой проект от 4 години – обучение по публична реч. Коя паразитна дума или фраза най-много те тормози? 

„Нали“. Макар че това не го казвам от пиедестала на човек, който не е употребявал думи или фрази, които нямат никакво значение в хода на речта ти – използвала съм паразита „абсолютно“.

Сега имаш ли паразити в речта? 

Ти кажи. Стремя се да нямам, понеже съм се научила да се слушам, докато говоря, но може и да не е така. А говоря понякога по половин, понякога по цял ден, по 9 часа, и съм се научила да се слушам. И съответно, ако се появи паразит, веднага в движение го неутрализирам – дори идеята да се появи паразит. Така че не мога да кажа в момента дали имам паразит.

Когато човек слуша внимателно себе си, за да улови момента, в който му идва да каже паразит и да може да го избегне, така не се ли разсейва от смисъла на речта си, не започва ли да я нарушава, като запецва и се обърква? 

Да, но това е процес. Така се изтребват паразитите в речта. „Убийството“ на паразитите в речта минава през това – първо да започваш да се слушаш и да заменяш паразита с пауза. Естествено, че минаваш през известни трудности. Няколко месеца отнема – да се слушаш, да го замениш с пауза и след това да го изкорениш. По подобен начин съм си изкоренила и изключенията от правоговорната норма. Аз съм от Плевен, където се говори грешно твърдо – например „говоръ“, а не „говоря“.

Номер 11 от твоите 13 правила за публично говорене е да използваме хумор, а Номер 4 е да се подготвяме добре. И ето, държим реч, пускаме първата намислена смешка, но никой не се смее. Какво да правим тогава – да продължим по план с останалите шеги или да импровизираме с хумора? 

Единият вариант е да въведете втората смешка с изречението „Сега ще ви разкажа още една смешна история, на която също няма да се разсмеете“ - опит за самоирония. Посягането към хумора в публичното говорене е нож с две остриета и ходене по тънък лед. Първо, защото не на всеки му се отдава. И второ – публиката усеща самоцелния хумор и той е нещо, което може да доведе до „самопрострелване в крака“. Когато дойде спонтанно хуморът, да, използвай го. Но самоцелни смешки – много бие на очи. Съвсем съзнателно съм сложила такова правило – забравила съм, че е Номер 11 – използвайте хумор – защото е много важно да бъдем ведри, когато говорим, да се опитваме да произвеждаме този ендорфин в публиката ни, да се опитваме през доброто и положителното да казваме това, което имаме да казваме. И понеже ти ги събра двете правила: да, подготви се така, че да знаеш кога хуморът би бил неадекватен – това означава добра подготовка. Когато публиката не се разсмее – означава, че не си подготвил добре, защото не си разбрал каква е тази публика. И ако ще посягаш към хумора, трябва да знаеш какво би я разсмяло точно тази публика.

Би ли приела политици в своите курсове? 

Отказвала съм на политици. Имала съм предложение „Да ни научиш как да бягаме от журналистически въпроси“ и аз съм им казвала – „Искате да ви науча как да лъжете? Съжалявам, не мога!“. Нито го мога, нито го искам. Така че работя основно със световния бизнес в България, както и с големи или по-малки български компании. Изключително ми е важно, ама наистина ми е изключително важно, да нямам морални дилеми с нещата, които правя – много по-лесно се живее.

Най-краткият безплатен, но ценен съвет, който би ни дала за публична реч? 

Сериозна подготовка. Нищо оригинално не мога да измисля, но вярвам в това.

Коя грешка в публичното говорене най-много те дразни? 

Нищоговоренето и липсата на конкретика. Враг номер 1 на публичната реч е липсата на конкретика.

А смяташ ли, че някои политици съвсем умишлено в предавания на живо използват много „ъъъъъ“ и „ааааа“, за да минава по-бързо времето и да не би да кажат нещо смислено? 

Със сигурност е абсурдно да си помислиш да използваш паразити „ааааа“, за да запълниш време в предаването. Ясно е, че не се усещат, че го правят. Това е зверско самопрострелване и чак толкова глупав човек не познавам. Но твоят въпрос е абсолютно релевантен. В нашето студио се е случвало неведнъж. От една партия го бяха избрали този подход, някъде някой специалист по медийно говорене им беше дал този „умен“ - в кавички - съвет. Ясно е, че живият ефир има начало и край, интервюто има начало и край. И бяха избрали такава стратегия – да говорят и да не спират, общи фрази, изключително много клишета, с това чиновническо говорене – „отговорността, която трябва да носим като политическа партия, която трябва да помогне на българина да работи и да живее в демократична държава с изключително много правила...“ - за да запълват времето. Абсолютно умишлено бяха избрали стратегията да запълват с нищоговорене, без да разбират, че всъщност това е минус за тях. Това се случваше, за да не стигнем до критичните въпроси, да изтече времето. И те да кажат – „ето, отидохме, дадохме интервю на тия, дето задават острите въпроси, не се крием“.

Кога последно ти самата много се притесни пред публика? 

Миналата събота. Бях на сцената на TEDxBurgas. Да, притесних се – на TEDx изявите изискват специфична и прецизна подготовка, да се събереш в не повече от 18 минути. И понеже говорих и за лични, и за професионални неща, част от които не съм споделяла публично – имах известен проблем със сърцебиенето преди изявата. Най-нормално нещо е да се притесняваме от публично говорене. Ще е ненормално, ако не се притесняваме – означава, че изобщо не ни пука за това, което ще кажем, че не уважаваме хората, пред които сме се изправили. Така че аз бях притеснена в някаква степен и после урегулирах нещата.

Като малко дете едва ли си мечтаела да станеш журналист или ментор по публична реч? 

Като бях много малка, си играех на продавачка на билети в кино. Обичах миризмата на кино салона, нали се сещаш – в старите кина, една специфична миризма на дърво, на машините може би, от които се прожектира. Една много приятна миризма, която скоро не съм усещала в този ѝ вид. Много преди да стана тийнейджърка, дълго време исках да стана адвокат, защото бях гледала сериал, в който млади момичета и момчета от една адвокатска кантора се бореха с корупцията, с несправедливостите, някакъв американски сериал е бил. А на 18-19 години вече знаех, че искам да съм журналист.

Най-забавната измишльотина за теб в медиите? 

Преди няколко месеца моя приятелка ми изпрати от някакъв сайт следното нещо, което след това се е преписало и в много други сайтове – „Анна Цолова напълня с 30 килограма“. И тази статия е гарнирана, онагледена с една моя снимка, на която аз съм бременна в деветия месец с моя син – снимка отпреди 14 години!

Тъпа „мъдрост“, за която се сещаш веднага? 

„Преклонена главица сабя не я сече“. Това е издигнато в ранг на народна мъдрост – „Тихичко, тихичко, не си създавай проблеми“!

Интервю на Милен Антиохов

Източник: Sofialive.bg