Румен Петков: Хората на духа са ни много нужни именно сега

Г-н Петков, научихме за идеята Ви да се направи алея на плевенския дух. Бихте ли разказали повече – защо на плевенския и защо сега?

В това време на бездуховност мисля, че трябва да сложим край на омразата и на забравата или поне да опитаме. В Плевен имаме с какво да се гордеем. Имаме изключителни певци - Асен Селимски, Христо Бръмбаров, Катя Попова, великата Гена Димитрова..., Емил Димитров също е от този край. Имаме невероятни актьори – Сава Хашъмов, Григор Вачков, Георги Парцалев.., имаме творци, дали много на българското изобразително изкуство – акад. Светлин Русев, Тома Трифоновски, Илия Бешков, чието име носи и художествената академия в града... Много са. Техните имена са прославили и прославят България, не само Плевен.

Редно е в тези дни на морална и нравствена нищета да започнем цялостна кампания за възраждане на този български дух. Защото е позор това, което ни причиниха от тази НПО „Ограда и паспорти“ в Народното събрание (б. ред. - парламентарната група “Обединени патриоти“) - да преименуват празника на 24 май, да се откажем от това, че ние сме дали писменост на 300 милиона души, да се откажем от бащинството на славянската писменост. Всъщност ние какви сме - славяни ли сме, татари ли сме? Трябва да има обществено противостояние, което да стъпи на истинския патриотизъм, даван ни от хората на духа, някои от които споменах.

Ние сме в навечерието на празника на будителите и сега е моментът да започнем национална дискусия и да търсим решения във всеки български град, защото България е единствената държава, която съхрани собствения си народ чрез православната църква и собствената си духовност чрез читалищата. Никъде другаде няма този институт – читалища. Ако сега пропуснем шанса да го сторим, след безчинствата в учебниците по литература и по история, това посегателство срещу написаното от дядо Вазов „..че и ний сме дали нещо на светът...“, което направиха тези безродственици, ще има своето продължение и ще копаем дъното на нравствената си и духовна нищета. 

На какво ниво е идеята, очертава ли се проект, къде и как виждате алеята?

Тепърва ще я предложа на кмета. Има много неща, които са някак интимни за Плевен, но всъщност те са българска гордост и затова си мисля, че в Градската градина на Плевен една такава алея, един такъв кът, имат място и съм сигурен, че кметът Георг Спартански не просто би проявил разбиране и би подкрепил идеята, а вътрешно съм убеден, че ако се открие дарителска сметка, плевенчани ще откликнат, независимо, че градът е в мизерстващо положение.

Искам проектанти и архитекти да кажат как да изглежда алеята, да има ли скулптури, паметници... При разговорите ми с хора на изкуството, включително с един от големите скулптори в България проф. Кирил Мескин - прозвуча страх: „Ние ще ги направим, ами утре като ги боядисат, вдругиден като ги потрошат...“. Голям проблем е. До този проблем сме се докарали ние. Не е Съветския съюз, не е ЕС, не е Русия, не са САЩ. Ние сме си виновни, че винаги търсим някой отвън, ако може да ни е виновен за нещо, пък и след това да ни реши проблемите. Хората, към които трябва да се обръщаме, хората, на които трябва да се опираме са мъдреците, които ще честваме на 1 ноември. Ние, за разлика от други нации, ги имаме. 

Какво ви обнадеждава?

В град Левски, например такъв парк практически започна да гради ръководството на общината. Там паметта на Парцалев е жива, паметта на Григор Вачков е жива. Читалищата и в Левски, и в Трънчовица, родното място на Григор Вачков, са много активни. Аз съм много развълнуван и радостен от тържеството, което направихме в град Левски, посветено на Дончо Цончев, който безспорно би имал лидерско място в една алея на плевенския дух. Много съм горд и обнадежден и от срещата с акд. Антон Дончев, която проведохме тук, в нашата сграда в София. Беше пълна зала и невероятна атмосфера с часове.

За съжаление, тези месеци са трудни за всички, в това число за допир до културата, но жаждата я има. Виждам жажда и съм щастлив че я има. Трябва да й бъде даден фронт и съм сигурен, че тя ще осмисли живота на много млади хора. 

А какво ви смущава?

Ако днес заговорим на нашите ученици за Елин Пелин, примерно, не съм сигурен, че те тутакси ще се сетят кой е или ако отидем в училище по изкуствата в Плевен и споменем един от големите български художници Тома Трифоновски, дали ще има разбиране. За това не са виновни децата. Затова сме виновни ние, техните родители и аз включително, които сме участвали в институциите, защото допуснахме тази нравствена нищета.

Няма защо да изразяваме почуда и гняв от това, че след пандемията нямаме бит учител, но преди пандемията нямахме седмица без бит учител от групи агресивни деца. Противопоставянето без възпитанието е немислимо, а проблемът с възпитанието е сериозен. Това е страшно. Стремежът на някой да не го види не прави проблема по-малък. 

Румен Петков: Премиерът и правителството убиват отбранителната ни промишленост

В престъпно отношение към военнопромишлениуя комплекс обвини премиера и правителството Румен Петков. Премиерът и правителството се дъ...

Прочети повече

В бедността ли е коренът на злото и в това, че хората нямат време за децата си?

Преди 200 години българите не са били много по-богати, даскалът е живял за единия хляб, само че са създавали училища, създавали са читалища. Времената сега са други, но когато ние институционално разделяме обществото и у едни групи създаваме комплекси, а други фаворизираме, всъщност ги караме да се мразят.

В момента, например, полицаите са унизени. За пореден път те бяха оставени на авансцената. Вдигнахме заплатите на съдебните изпълнители, на други професионални общности, вдигнахме на учителите – чудесен акт, вдигнахме на лекарите, друг е въпросът кой какво разбира под „първа линия“, но да пропуснеш полицаите, които са подложени на изключителен тормоз от страна на Борисов и министъра си, е издевателство над тях, които са изтеглени от София и от страната, за да пазят Борисов и Народното събрание.

Това противопоставяне на големи социални групи не води до нищо добро. Само носи напрежение. Затова си мисля, че хората на духа са ни много, много нужни сега. Впрочем, на 24 май ходих да поздравя моята учителка от началното училище г-жа Елена Райкова и си говорихме за отношението, което имаме ние - нейните ученици до ден днешен към нея. Мисля, че това някакси се позагуби във времето. Така е, когато поругаваш 24 май, когато бягаш от пиедестала, на който те е качил светът от Монголия до Европа, защо да очакваме ние да си почитаме светите братя? 

Интервю на Ива Иванова