X
 
 
 

Спортната легенда Павел Бойчев пред Actualno.com: В болката човек не трябва да губи себе си

15926 0
photo of Спортната легенда Павел Бойчев пред Actualno.com: В болката човек не трябва да губи себе си
Точно преди 43 години, на 18-ти юли, се случва непоправимото. Катастрофа оставя парализирани краката на един от великите български щангисти – асеновградчанинът Павел Бойчев. Той застава на мястото на своя брат близнак Петър и по този начин, може би, му спасява живота.

Павел Бойчев е роден през 1949 г. Когато е едва на 23 г. младият спортист става републикански шампион по вдигане на тежести. Печелил е и още немалко златни медали от различни други състезания в щангите. Той е един от носителите на званието „Почетен гражданин“ на Асеновград. Днес Павел Бойчев е на 68 г. Борбен, силен духом и продължаващ да отдава цялата си енергия и любов за близки и приятели. Безпрекословно помага на непознати.

Живата спортна легенда застана пред екипа на Actualno.com, за да разкаже в откровен разговор за живота си, споделяйки с вълнение мисли и спомени. Днес ще Ви представим една история за устрема на човешкото заразно добро, за болката, тъгата и носталгията, за волята и несломените ентусиазъм и темперамент, за смелостта да се върнеш назад във времето и да си спомниш част от най-тежките преживени моменти.

– Г-н Бойчев, на колко години започнахте да се занимавате със спорт?

– Някъде около 9-годишен, малък бях. Първоначално играех футбол, борба и гимнастика. Моят брат близнак Петър беше се захванал с щангите. Една година се провеждаше спартакиада в Асенoвград на стадиона. Брат ми тренираше, а аз се приближих към него и го попитах каква е тежестта, която вдига. Отговори ми: „90 килограма“. Пробвах се, обърнах ги, но догоре не можах да ги вдигна. В това време ме видя треньорът му Васил Петков. Спомням си, че ме попита как се казвам и в кое училище уча. Казах му, че съм ученик в ОУ „Христо Ботев“ и името ми е Павел Бойчев. Учуди се и ме попита Петър Бойчев какъв ми се пада. Тогава разбра, че сме братя близнаци. Каза ми още от следващия ден и аз да започна да посещавам залата. Така се захванах с вдигането на тежести. Иначе играех спортна гимнастика, докато бях 8-ми клас.

– Кое най-силно Ви притегли точно към вдигането на тежести?

– Този спорт е по-мъжествен. Индивидуален е, а не отборен. Човек може да покаже собствените си възможности, като трябва да се бори единствено със себе си, което не е никак лесно. Плюс това, такива бяха годините тогава, че имаше едни такива поощрения от самата спортна федерация. Стимулираха спортистите с различни неща и така ни привличаха.

– Колко години тренирахте вдигане на тежести и се състезавахте за името на Асеновград?

– От 1969 г. вече се занимавах професионално - след като се уволних от спортната школа на ЦСКА. Първо брат ми Петър го направиха професионален състезател. Аз тогава работех в обущарска кооперация. Една година по-късно ми предложиха и на мен и аз приех. Привързах се към този спорт.

– Кой е най-яркият спомен от спортната Ви кариерата?

– Отборът ни беше много силен, особено в годините, преди да се случи катастрофата. От 1970 г. до 1974 г. не излизахме от тройката на България. Още от тогава името на отбора е „Асеновец“. Имаше много силни спортисти, като Трендафил Стойчев, Йордан Митков и други. Тогавашното поколение спортисти беше по-зряло и отдадено, докато младежите гледаха да минават по-леко. Въпреки това, спортът по вдигане на тежести си остана един велик спорт, а градът ни е люлка за тежката атлетика.

– Какво бе усещането, когато чувахте да звучи химнът на България, особено извън пределите на Асеновград и страната?

– Винаги съм се вълнувал. Имало е моменти, в които се просълзявам и до ден днешен, връщайки се назад. Човек винаги го притегля носталгията.

– Какво се случи след катастрофата? Защо се случи така, че спряхте да спортувате? Нямаше ли начин да се проведе възстановителна терапия, рехабилитация?

– Самата травма, която се получи при катастрофата, е непоправима – прекъснат е гръбначният стълб. Аз никого не искам да виня, защото човек не може да избяга от съдбата си. Около четири години тренирах в националния отбор при Иван Абаджиев. Нещата се случваха, а успехите ставаха все повече и по-големи. Но в един момент идва крах.

– Извинете, че Ви връщам толкова години в болезнени спомени! Бихте ли ни разказали кога и как се случи катастрофата?

– Няма проблем да се върна назад. Просто понякога човек трябва да се обърне към спомените си и да си припомни какво е било. Датата беше 18.07.1974 г. Пътувахме от Асеновград за Видин. Трябваше да участваме в Републиканско лично първенство по вдигане на тежести. Резултатите на тренировките ни бяха добри и се надявахме да се класираме на една от първите позиции. Обаче, не можахме да стигнем! На 15 километра от Ботевград шофьорът на автобуса е заспал и се блъснахме в крайпътна топола. Малко преди това, брат ми беше легнал на пода на рейса. Аз си бях секнал малко кръста по време на тренировка, докато правехме тяги за силова подготовка. Заради това, помолих брат си да стане, за да легна аз на неговото място, че бях омалял в седнало положение. Легнах на пода на автобуса и нещастието се случи. При удара върху мен паднаха други колеги. Но аз никого не виня. Така е било писано да се случи – единият да стане, другият да легне.

– Непрекъснато до Вас има верен приятел – куче. По какъв начин ви помагат четириногите?

– Вече имам пето куче. Намирам начин да ги обучавам така, че да ми помагат, когато имам нужда от тях. Откровено казано, те не са приятели, те са големи приятели. Тези животни дават живота си за стопанина. Може да му се скараш или да го удариш - ще избяга, но след пет минути ще се върне при теб. Докато с хората можеш да си кажете няколко думи на криво, да се нагрубите и да не се погледнете дълго време. Аз имах едно женско куче още преди инцидента – Вихра се казваше.

Когато се връщах от тренировки заедно двамата се разхождахме в планината край Асеновград. Пак си го бях обучил. Тя беше свикнала с мен изключително много и когато се случи нещастието, родителите ми решиха да я подарим на приятели, понеже те нямаха възможност да се грижат за нея. Четири, пет години след катастрофата, вече когато стана ясно, че няма да мога да се движа, си купих кола. Приспособиха ми я с ръчно управление, изкарах курсовете и се предвижвах с нея. До днес продължавам да шофирам без проблем. Една година Националният отбор по щанги с Иван Абаджиев бе на лагер край Асенoвград.

Аз често посещавах тренировките на момчетата при язовир „40-те извора“. Понякога се получаваше един стимул за спортистите с приятна приказка. Когато аз бях там, сякаш предразполагах момчетата да дават всичко от себе си. Веднъж отидох с децата и съпругата си. Изведнъж, на отсрещния бряг едно куче играе. Казах на жена си, че това е моята Вихра. Никой не вярваше как съм я познал. Спомням си, че й подсвирнах и тя се ослуша. При второ свирване кучето тръгна към водата. Свирнах трети път и животното скочи и започна да плува към мен. Тогава колегите спортисти – гребците и треньорите им, които провеждаха тренировка там, ме попитаха дали това е моето куче. Качиха я на една от лодките и малко преди да я доведат до мен, аз отново подсвирнах. Вихра скочи и се втурна право върху мен. Човекът трябва да знае, че животното никога не забравя първия си стопанин. В това време при мен дойде и настоящият собственик на четириногото, привиквайки го да се върне обратно. След кратък диалог с него той разбра, че аз съм щангистът Павел Бойчев и Вихра е моето куче.

Така се случи ситуацията и децата поискаха да върнем животинчето обратно вкъщи поне за месец, два, като уговорката бе, че стопанинът ще идва да го вижда и да си го прибере, когато пожелае. Взехме кучето, изкъпахме го, обезпаразитихме го, сресахме го със специална четка. Няколко дни се занимавах с Вихра по цял ден. Тя бе с нагръдник и един ден съвсем случайно ме дръпна с количката. Тогава реших, че ще я науча да ме разхожда. Години по-късно тя почина. След това, имах едно силно здраво мъжко куче – Роки. Сега последният ми помощник се казва Зевс. Както той, така и останалите четири кучета, които съм имал, съм ги учил да броят /когато ги попиташ, например, на колко е равно 2+3, то излайва пет пъти/. Носиха ми предмети, отваряха ми вратата, изхвърляха отпадъци в кошчето, дърпаха ме с количката. Страхотни помощници са ми кучетата и до днес. Случвало се е от училището съм ги връщал да ми вземе забравена шапка или каишка.

– На колко години сте сега и участвали ли сте в параолимпийските игри?

– На 25 г. пострадах, а сега съм на 68 г. Много ми беше приятно отначало, когато през 1980 г. направиха спорта за инвалиди – параолимпийските игри. Започнах да спортувам активно вдигане на тежести от легнало положение. Тогава Иван Веселинов и Стойчо Стойчев – треньорите, които бяха в залата в Асеновград – ги помолих да ми дадат една лежанка за вкъщи и общо 250 килограма. Така се захванах и тук, у дома, най-големият ми треньор беше съпругата ми. Тя слагаше и сваляше дисковете, пазеше ме и т.н. Това е любовта. Казано откровено, човек затова се събира с дадена личност, за да сподели живота си. С нея сме женени от 18.09.1967 г.

Наводнение в лекарските кабинети на МБАЛ-Асеновград

Скъсана водопроводна тръба наводни МБАЛ-Асеновград. Никой не може да каже кога се е случило това, но течът е бил забелязан едва вчера. ...

– Участвали ли сте в състезания за спортисти с физически увреждания?

– Да, на две олимпиади съм участвал. Първо на тази в Барселона, където се класирах на седмо място. После участвах на олимпиадата в САЩ, на която станах осми. Бях се записал за участие и в първите параолимпийски игри в Лос Анджелис, но състезанието беше бойкотирано и провеждането му не се състоя, а точно тогава действително аз бях много силен. Можех да вдигна до 190-200 килограма.

– Кое е най-високото Ви постижение?

– 185 килограма съм вдигал от раз на състезание, а 200 килограма – на тренировка. Помагала ми е малко съпругата. На състезание винаги човек се вълнува. На тренировка е малко по-спокойно.

Силна музика тормози асеновградчани, от 112 отговарят с: "Писна ми"

По-малко от седмица след последния протест в Асенoвград хората, живеещи в близост до квартал „Лозница“ започнаха да се опла...

– С какво се занимава Павел Бойчев сега?

– Занимавам си се с клуба тук в Асеновград, в който се срещам с колеги и приятели, а това е най-важното - оставам сред приятелите си. Имам две хубави деца – момче и момиче и три внучета. Дъщеря ми е родена през 1968 г., а синът ми – през 1970 г. Най-малкият ми внук носи и двете ми имената – Павел Бойчев. В момента никой от тях не е продължил да спортува.

– Въпреки всичко, което Ви се е случило, сте запазили изключителна сила на духа. Аз и хиляди други асеновградчани Ви се възхищаваме. Какви са Вашите стимули и мотиви да бъдете толкова силен?

– Какво да Ви кажа. Човек преди всичко трябва да притежава някакъв дух. Да вярва в себе си и в хората. Защото на този свят никой не е вечен, нито е застрахован. Извинявай, много се вълнувам. В живота човек трябва да подава ръка на друг, ако има възможност да му помогне, да не бъдем зли, да няма омраза. Конкуренцията нека си я има, нормално е, но да бъде на спортно ниво и да е в рамките на нормалното. Защото човек, изгуби ли себе си и човешкото... Всеки трябва да умее да печели и да губи.

Actualno.com

Етикети:

0 Коментара

Кафене

Екипът на actualno.com ви благодари, че използвате кирилица за вашите коментари. В случай, че коментарът Ви съдържа нецензурни квалификации и лични нападки, или обиди на расова, сексуална, етническа или верска основа, той ще бъде изтрит от модератора на сайта.

Джен Синсеро: Вярвам в чудеса, защото се случват!

Джен Синсеро е известен мотивационен лектор и автор на бестс...