Откъс от "Бившите хора на концлагерна България" на Мартин Иванов

КЪМ УНИЩОЖЕНИЕТО НА ЕДНА КЛАСА

„Бивши хора“, „буржоазни отрепки“, „недоубити буржоа“. Така като с нажежено желязо народнодемократичната власт дамгосва след 9 септември 1944 г. близо половин милион жени, мъже и деца, принадлежали или просто обвинени, че са били част от стария „монархофашистки“ режим . В рамките на няколко апокалиптични за тях години всички те са насилствено изтръгнати от своите социално-културни и професионални ниши, лишени от относителното си материално благополучие, от почти цялата си собственост, изгубвайки своя „социален и обществен статус след революцията“ . Като къща от карти пред техните очи се разпада целият им досегашен живот, с рутинната му подреденост, с установените социални връзки, начина на живот и правила на поведение . Както по-късно ще признае Стоян Бочев, „бивш“ банкер, инквизиран от Държавна сигурност (ДС), за да даде показания по процеса срещу протестантските пастори:

Още: "Бившите хора" - Гласовете на оцелелите от репресиите на режима на концлагерна България

Девети септември катури цялата постановка на моите разбирания: идеи, дейност, идеология, мироглед – всичко. Гледах това, което става, виждах възторжените множества да посрещат и създават новия строй… и всичко ми се виеше като лош сън. Като при земетресение .

Преминали през кошмара на чистките, „дивото правосъдие“ , екс-проприациите, изселванията и пулсиращите една след друга вълни на дискриминация, „остатъците на недоубитата буржоазия“ са „заключени“ зад телените ограждения на една нова, концлагерна България, по блестящото определение на Стефан Груев, което аз с благодарност заимствам. С течение на времето „бившите“ вече хора са принудени да се адаптират към новите условия, да изградят върху руините на предишния си живот своите нови биографии, да оцелеят. В зависимост от твърдостта на характера си, но и на щастливата или нещастна случайност да попаднат или не сред физически репресираните те са изправени пред избор, сведен от видния икономист и политически философ Алберт О. Хиршман до „бягство, съпротива и лоялност“ , към които възможности по-късно Ги Бажуа ще добави и апатията . Както ще видим във втора глава, тези четири житейски стратегии, всъщност три, защото първата – да се напусне страната, в българския случай е изключително трудна, са с десетки подварианти, размиващи ясните очертания между тях.

Именно тази адаптация на отломките от старите декласирани елити и вписването им в новата комунистическа държава ще бъдат в центъра на настоящето изследване. С помощта на триста и девет интервюта и мемоарни разкази, шестдесет и две ex-post биографични реконструкции , излъчени в предаването „Джинс“ по БНТ, но и на огромна колекция от официални свидетелства, съхранявани в архива на Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия (КРДОПБГДСРСБНА или за кратко – Комисия по досиетата), ще се опитам да проследя веригата от събития по изкореняване в социален, а до голяма степен и в чисто физически смисъл на додеветосептемврийските елити и последвалата тяхна реконверсия в рамките на Народната република България (НРБ).

Понятията: „бивши хора“

Още: Кой е Наполеон и защо е променил света четем в биографията от "Наполеон" от Александър Стоянов

И тук стигаме до второто ключово понятие за настоящето изследване. По-внимателният читател може би вече е забелязал известната терминологична „неувереност“ на първите страници от този текст. Разхвърлени, тук-таме из него вече срещнахме: „бивши хора“, „стари елити“, „буржоазни елементи“, „остатъците на недоубитата буржоазия“ и пр. Този понятиен плурализъм съвсем не е случаен и фактичес-ки отразява липсващото единство в названията – собствени и привнесени, официални и ежедневни, които се използват за наименуване и самонаименуване на социалната група, предмет на това изследване.

Терминологичната пъстрота неминуемо говори за отсъстваща хомогенност сред, нека тук ги наричаме – „бившите хора“. Без съмнение те са един повече политически, отколкото реален социален конструкт, именно чиято неопределеност и както предстои след малко да видим – пропускливост на границите, го прави особено зловещ. Инструмент на произволната власт на партия с претенции след Девети септември да бъде с голямо „П“, удобна „яма“, в която да бъдат запратени всички неудобни на режима противници, но също така и хора, които пречат или биха могли в бъдеще да попречат на конкретни користни лични интереси на някой от властимащите. Именно тази лекота, с която БКП напълно фриволно приписва идентичности, според точното наблюдение на Росица Любенова, допринася съществено за социалното страдание на „бившите“ .

Още преди двадесетина години американската социална историчка Шийла Фицпатрик забеляза тази „всеядност“ на конструираните след 1917 г. в СССР социални категории. Ако според класическото разбиране на Карл Маркс класата е онази обществена група, „към която човек принадлежи по силата на своето социално-икономическо положение и отношение към средствата за производство“, то в ленинско-сталинска Съветска Русия класовата принадлежност се приписва от държавата, като до голяма степен, твърди Фицпатрик, се следва старата имперска традиция на закрепените отгоре съсловия . Американската изследователка дори говори за „съсловия-класи“ , декретирани, често съвсем произволно, по административен път въз основа на предреволюционния статус на лицето.

„Произходът – пише Асен Игнатов в своята „Психология на комунизма“ – е една биологична даденост, предопределяща по фатален начин поведението на личността.“ В това философът дисидент открива първичната примитивност на комунистическите представи за пълно унаследяване, но не само в телесно, а и в духовно отношение. По подобие на първобитните племена, и тук се мисли по един изцяло биологичен начин: „Бащата, синът, внукът са идентични, те имат фактически обща душа, която преминава от единия към другия. Всички членове на примитивното племе се чувстват идентични с предците си“ .

Още: Един от най-авторитетните историци обобщава 35-годишни проучвания за Втората световна война в един том

Веднъж приписана, идентичността на хората, и още по-страшно – на техните деца и внуци, остава според комунистическото разбиране завинаги „закрепостена“ към дадената социална категория. Особено ревностно този, както го нарича Фицпатрик, „генеалогичен принцип“ е следван спрямо членовете на стигматизираните „бивши хора“: „синът на свещеник остава завинаги „от духовенството“, независимо от неговата професия; синът на благородника завинаги е „от дворянството“ . И докато след смъртта на Сталин на „враговете с партиен билет“ може да бъде „простено“, дори да им се извинят с половин уста за „грешката“, а предишният им статус да бъде възстановен, то на „бившите“ класи подобна рекласация е възможна само чрез ритуален и показен отказ от своята приписана идентичност – чрез съгласие за доносничество на ДС и/или заявление за вливане в редовете на БКП.

Неотменимостта, като кръвната група или като ДНК, на произхода, определящ социалния статус дори на второто и третото, родено след революцията поколение, се оправдава с предаваното по нас-ледство антисъветско съзнание. „Дори след елиминирането на една класа… класовият враг оцелява ... в лицето на живите нейни представители“, твърди през 1934 г. главният прокурор Николай Кириленко, цитирайки, както се предполага, непубликувано изказване на Сталин . Оттук следва и преследването на „кръвта“ чак до „девето коляно“.

Единствената надежда да се заобиколят неотменимите „биологични закони“ за социална класификация (и декласиране), е те да бъдат заблудени чрез „изчезване“ и „скриване“ в друг регион и професия. „На всеки роднина на кулак, който е изпратен в трудов лагер – разказва Ш. Фицпатрик, – има няколко, избягали от село по време на колективизацията и започнали нов живот другаде“ . Както предстои да видим по-долу, заради по-бързото укрепване на комунистическия режим (отсъствието на проточила се гражданска война) и много по-тесните географски измерения на страната у нас възможността да прикриеш своя „класово чужд“ произход е много по-трудно, а от втората половина на 50-те години – фактически невъзможно .

В резултат на непрекъснатата конкуренция между произволност и „генеалогични принципи“ в България социалната категория на „бившите хора“ набъбва непропорционално, като обема както довоенните елити, така и големи части от „средната класа“ – интелигенция, свободни професии, чиновници от междинните нива на администрацията и дори съпротивляващи се бедни селяни, занаятчии и работници.

Още: Как да стигнете пределите на съзнанието си