"Замрази - забрави" - Двубой

Когато Х. стъпи на повърхността на пустинята, горещият въздух вече не бе проблем за него – този път настрои костюма си навреме. Искаше да излезе от „дупката”, както нарече свърталището на маниаците, оформили така нужния му за изява култ. И все пак, навиците му на човек от двадесет и втори век искаха своето – слънце и въздух. Х. Тръгна напосоки, след като се увери, че електронният му навигатор не е паднал от джоба. Не търсеше нищо и никого. Само дишаше и се движеше.

„Трябва да измъкна горките копелета на открито. Ще ги приютя в моето лично крило, което си извоювах в клиниката. Никой не може да ме спре, но да се подсигуря! Ще обявя началото на секретен експеримент. Всичко останало ще свършат мислите-послания, които и без това не ми костват особени усилия. С или без енергийните вампири, двадесет и четвърти век ще ме запомни. И още как! Как...”

Мислите му бяха прекъснати от нещо, в което се спъна, а малко след това пред очите му притъмня, без да може да реагира с някое от своите послания.

...

Когато дойде на себе си, Х. усети мощна енергия, заплашваща да взриви главата му. Сякаш за да балансира погубващото го усещане, тялото му не напомняше за себе си по никакъв начин. Бе готов да се закълне, че го няма. Бавно отвори очи и опита да извика. Така познатият му гликол, примесен с новите подобрители, за които и той самият бе дал своя принос, нежно докосваше страните му. Завъртя очи и тогава ги видя – Селена, Браяна, Пит, психиатърът Георги_Д и някакви хора, които никога не бе срещал.

„Чудовища-а-а! – Х. съжаляваше за това, че не можеше да изкрещи, но му остана надеждата за по-силно внушение. – Още сега започнете операцията по възстановяването ми! Това е заповед!”

- Не, Х. – обърна очи към него Браяна. – Този път номерът ти няма да мине. Всички тук знаем за твоите способности.

- Не мога да повярвам, че след като космическите вампири са те запленили толкова – включи се и Пит, - не си обърнал внимание на енергийния щит и неговото приложение в ежедневието ни.

- Не, че заслужаваш обяснение – каза Селена, - но ще ти изясня ситуацията. Браяна е наследила способностите на биологичния си баща да чете мисли. Да, „господарю” – иронията подсили пламъка в очите й, - тя е моята дъщеря, която хипнотизирана от теб, щях да убия. Хората, които я спасиха, отгледаха и пожертваха личния си живот, са нейните родители. Те познават, защото нищо във вселената не се губи, онази велика сила, която не ти достигна, за да постигнеш своето надмощие. Силата на любовта!

- Хората около мен – взе думата психиатърът, - са целият екип, който продължи да наблюдава адаптацията ти. С твоя интелект се предполагаше да предусетиш, че твърде лесно се отърва от „натрапчивите” ми грижи.

- Време е – каза едно младо момче, в което Х. едва след минута разпозна посрещача си от С-200, Любослав.

„Вие сте унищожили силите ми – по-скоро на себе си, отколкото на застаналите пред нея хора, си каза главата. – Един ден ще съжалявате за всичко това!”

- Аз съм само на петнайсет, но ме разсмиваш – усмихна се Браяна. – Да не би покрай пристрастието си към Култа да си усвоил магии и проклятия?

- Любослав е прав – пристъпи напред възрастен мъж, облечен в съдийска тога, облекло, което не бяха променили през вековете, - време е да чуете присъдата си, господин Х. Обвинен сте в неспазване правилата на клиниката и опит за нарушаване совобдата на човечеството. На това основнаие, бяхте замразен по бързата процедура и не подлежите на друго размразяване. Главата Ви ще послужи за експерименти, посредством които ще можем да преодоляваме психичски проблеми, сходни с Ващия.

„Умри! Умри! Умри!” – долови Браяна повтарящото се от контейнера послание.

Преди да реагира, Любослав, който наглеждаше апаратурата, обяви мозъчната смърт на главата. Поредстоеше изключването на всички машини. Главата на Х. щеше да липсва само на учените.

При аутопсията бе доказано предположението, което единсветно младият Любослав се осмели да направи – в малкия мозък бе намерен атрофиралият, но все още жив сиамски близнак на Х.

Учените успяха да замразят странния израстък, който със сигурност щеше да бъде от полза на мозъчните хирурзи вбъдеше. Подобни физиологични аномалии се преодоляваха от повече от век, но всички си даваха сметка, че проблемът не бе проучен достатъчно и наблюденията върху причинителя на лудостта на Х. можеше само да бъде от полза. Много въпроси чакаха търпеливо своите отговори.

 

Епилог

Изминаха пет години от смъртта на главата Х., възбудила толкова много спорове и дала повод на работещите в областта на науката да променят вижданията и становищата си по редица проблеми, свързани с правилното функциониране на човешкия мозък. Хора от различни области на изкуството се надпреварваха в показването на изобретателност за пресъздаването на историята.

Дори на С-200 се състоя конкурс, сред организаторите и журито на който бяха Браяна и отскоро станалият неин съпруг Любослав.

Пит и Селена се радваха на семейния уют, който бяха създали. Докато главата – самото споменаване на тази дума бе станало повод за закачки и шеги, - на семейството продължи да работи в клиниката, съпругата му се отдаде на работа с деца, пострадали в инциденти. Стволовите клетки отдавна решаваха физически проблеми, но емоционалният и душевен свят на децата бе деликатна материя, на която тя посвети усилията и времето си.

Един ден „момичетата” (както продължаваше да ги нарича) на Пит и зет му Любослав, отидоха да го вземат от работа, за да вечерят заедно. Той им съобщи новината за инцидент в пустинята Гоби, при ритуалното самоубийство на последователите на Култа към енергийните вампири. Всички били мъртви.

Точно тогава Браяна долови мисълта:

„Обещах ви, че няма да се отървете лесно от мен, жалки нищожества. Дори от разстояние, аз владея положението!”

Въпреки първоначалния уплах, тя долови, че идва от контейнера със замразения сиамски близнак на Х. усмихна се широко. От края на Втората световна война през двадесети век, човечеството не допускаше една и съща грешка два пъти.