Началото на 1997 година остава врязано в колективната памет на България като символ на икономически колапс и социален взрив. Хиперинфлация, фалирали банки и обезценени спестявания изкараха хиляди хора на улицата, а кулминацията на това недоволство бе щурмът на парламента на 10 януари. В предаването „Офанзива с Любо Огнянов“ тогавашният кмет на София и по-късно служебен министър-председател Стефан Софиянски се върна към онези събития, които и до днес описва като „мъка и срам“.
„Стефане, направи нещо, става страшно“
Спомените на Софиянски за фаталния ден започват с телефонно обаждане малко преди 8 часа сутринта. Гласът от другата страна е на покойния Николай Добрев, тогава министър на вътрешните работи в оставка. „Стефане, направи нещо, става страшно“, казва Добрев.
Въпреки че сутринта напрежението изглежда овладяемо, около обяд ситуацията ескалира рязко. Софиянски описва картината като истински кошмар: чупещи се стъкла, притисната тълпа и полицаи, парализирани от нерешителност. Първата искра пламва при опит на депутат да напусне сградата, което се превръща в катализатор за последвалия хаос.
Живата верига и изгубеният контрол
В опит да предотвратят най-лошото, Стефан Софиянски и новоизбраният (но все още невстъпил в длъжност) президент Петър Стоянов застават пред гневната тълпа.
„Хванати за ръце, молехме хората да не влизат в парламента. Страхувахме се от погром“, спомня си Софиянски. Въпреки техните усилия, след употребата на сълзотворен газ и хвърлянето на димки, контролът е окончателно загубен и протестиращите нахлуват в сградата на Народното събрание.
Най-мрачните сцени обаче се разиграват през нощта, когато в столицата пристигат полицейски подкрепления от страната. Софиянски разграничава действията на армията от тези на полицията. По думите му, войниците са били там за респект и са запазили самообладание, защото „това бяха синовете на същите тези хора на площада“. Но полицейските действия са били брутални. „Тогава започна истинският бой. В тази нощ нямаше нищо добро. Това беше мъка – българи срещу българи“, заявява той с видима емоция.
Цената на спасението: Доларът на 3000 лева
Политическата развръзка идва на 4 февруари 1997 г., когато е взето решение за предсрочни избори. Софиянски поема поста на служебен министър-председател в момент, в който държавата е на ръба на оцеляването.
„Доларът беше 3000 лева. Всички отказаха да поемат отговорност. Александър Божков отказа, имаше и други“, разказва той пред NOVA. Условието му да приеме е едно – сам да определи екипа си. Така се ражда правителството, което въвежда валутния борд – мярката, която Софиянски и до днес счита за единственото възможно спасение за българската икономика.
Уроците на историята и пътят към еврото
Гледайки от дистанцията на времето, Софиянски е критичен към темповете, с които България се развива. Макар да вярва, че посоката след 1997 г. е правилна, той подчертава, че изпълнението е колебливо: „Вървим бавно, криволичим, падаме в канавките“.
По отношение на актуалната тема за еврозоната, бившият премиер изразява скептицизъм, считайки, че членството в нея трябва да бъде резултат от силна икономика, а не самоцел.
Финалното му послание е завет към бъдещите поколения политици: „Да няма повече 10 и 11 януари. Това беше тъжен и срамен момент“. Софиянски завършва с пожелание страната най-после да намери стабилност, за да може „България да кипи от работа, а не от кризи“.
ОЩЕ: "Има форма на рекет!": Бивш кмет на София определи транпортните синдикати като неморални
