Как българският парламент остана без десница?

Stat rosa pristina nomine, nomina nuda tenemus

Още: "Не мога да проследя всички емоционални изблици": Йотова за напрежение между Радев и Борисов

Още: "ПП е по-жива отвсякога": Асен Василев се закани на държавата с главно "Д"

Цитатът е латинска сентенция, станала много популярна в наши дни заради романа "Името на розата" на Умберто Еко. Преводът е "От някогашната роза отстояваме само голото име". Или, ако искате, препратка към "Ромео и Жулиета" на Шекспир - "...и розата ухае сладко под всяко друго име".

И двата цитата някак пасват на българската десница – от нея вече нищо не остана, но в политическия живот все още има субекти, които се наричат десни. ГЕРБ например. И съпридружната им СДС (някогашна голяма партия). И невидимите с невъоръжено око ДСБ (това означава Демократи за силна България), но звучи нелепо, защото нито България е силна, нито се забелязват някакви особено отявлени демократи. За ДБ (това пък какво беше, ще попитате с право, "Да, България" ли или "Демократична България"), просто няма какво да кажем. Пълен абсурд е да бъдат наречени десни формированията на домораслите политици, които сами се именуват партиоти. Няма да споменаваме фиаското с консерваторите на Николай Бареков, защото при тях не става дума за политически фактори, а за обикновен краткосрочен шмекерлък.

Но все пак как се докарахме дотук? Нека преди неизбежнато връщане във времето да направим рекапитулация с какво разполага т.нар. стара десница от романтичните и полуромантичните години на СДС. Само с един Александър Йорданов в ролята му на не особено ярък евродепутат. И с един Радан Кънев като също неособено забележим евродепутат. Хората с десни възгледи, които отказват да си ги припознаят в ГЕРБ и тяхната политика, на практика са без представителство в българския парламент.

Още: Нови фронтовaци и нов тил: Кирил Петков иска ПП да стане опасна за мафията

Още: "Омраза и пак омраза": Борисов отвърна на Радев и каза къде са парите за "Хемус" (ВИДЕО)

Преди години, когато все още старата десница имаше парламентарно присъствие, по-упорито (в сравнение с днес) се говореше, че ГЕРБ е популистка партия. Тук ще разсърдим пламенните гербисти, които с право ще напомнят, че ГЕРБ е горд член на Европейската народна партия (ЕНП) – най-голямата в Европейския парламент (ЕП). Добре, но и партията на Виктор Орбан също в един момент стана член на ЕНП. Едва ли има наивник, който би си помислил, че европейската дясна партия няма да приласкае в лоното си политически сили, които печелят национални избори. И то по няколко пъти. Толкова за легитимността и автентичността на принадлежащите към ЕНП политически субекти. Някои от тях са по-близо до крайната десница, която във вид на фракции и фракцийки се настани в ЕП след последния вот и дори, след напускането на Великобритания, изпревари зелените по депутатски кресла.

Но да се върнем у нас. Със сигурност един преглед на роенето и цепенето през годините ще отговори поне частично на въпроса ако не защо, то поне как българският парламент остана без десница.

Нека да припомним основния и неотпаднал още критерий за разделение между лявото и дясното в политическото пространство – общо казано съотношението на намесата на държавата в икономическия и в обществения живот. Тъкмо по този критерий от дясното автоматично отпадат партии като „Атака“, ВМРО и новоизлюпените формирования на Валери Симеонов и Веселин Марешки. Лидерите им постоянно апелират за силна държава и повече държава, независимо дали схващат какво означава това. Тук обаче опираме до ролята на държавата в лицето на изпълнителната власт в съвременния ни живот. Едва ли има събитие, развълнувало обществото, или наболял проблем, в който да не се е намесил лично премиерът Бойко Борисов. Формално погледнато, в момента трябва да имаме вездесъща, всенамесваща се и силна държава, която се бърка както в държавните, така и в частните работи. Другата от независимите власти, парламентът, напоследък сътворява закони, с които одържавява бизнеси. За справка – новоприетият Закон за хазарта. Освен това и двете власти охотно приеха разпореждането на премиера ВиК дружествата да станат един голям държавен холдинг - при наличието на едно-единствено частно ВиК в лицето на Софийска вода. Така че по все още неоспореният критерий отношение към собствеността, политическите наличности в днешния парламент автоматично и все по-убедително отпадат от политическото понятие за дясно.

Ето защо ни остава само да си припомним притопяването на старата, често наричана автентична десница. В България нейното олицетворение от зората на прехода беше Съюзът на демократичните сили (СДС). Той беше създаден през ноември 1989 г. от няколко самостоятелни субекта – неправителствени организации и възстановени стари партии. Помните ли техните имена? Или поне някои от тях? Разбира се, че не. Беше толкова отдавна и толкова кратко. Няма да ги изброяваме, няма за кога, пък и няма защо. Някои от тях се отлюспиха или отцепиха още преди СДС да навърши една година. За пример и справка – либералите на Петко Симеонов. Появиха се т. нар. сдс-та с тирета (СДС-либерали, СДС-център и др.). Те не попаднаха в първото обикновено Народно събрание след 1989 година. Още едно припомняне – седесарите се изпокараха заради приемането на Конституцията от Великото народно събрание. Имаше я групата на 39-те, които напуснаха парламента и не подписа Конституцията. Да напомним, сред тях беше и настоящият депутат от ГЕРБ Георги Марков. И евродепутатът от ГЕРБ (квота на СДС) Александър Йорданов. Повтаряме с риск да станем досадни – от някогашната роза отстояваме голото име.

Още: Рекламира ли БДЖ партия "Възраждане"? Министърът на транспорта с позиция

Още: Колчетата, сложени около парламента, за да не ходи Пеевски пеша, са незаконни (СНИМКИ)

През 1991 г. СДС спечели изборите "с малко, но завинаги", както гордо казваха самите седесари. Оказа се, че победата е с малко, но закратко. Правителството на СДС с премиер Филип Димитров се самосвали, благодарение на прекалено оптимистичния си поглед, че демокрацията в България вече е система. 

Годините 1990-1997-а бяха мъчителни за коалицията СДС. Десните изживяха тежък разрив с техния си президент Желю Желев, нова серия ченгеджийски (на бившата ДС) зулуми, лъсване на нова порция лидери-агентурчици и пораждането на мутренското съсловие също от бившата ДС. Покрай серията банкови фалити и Виденовата зима, Десницата живна и отново напълни площадите. Така бяха спечелени (пак с недостатъчно) изборите през 1997 година. Появиха се Обединените демократични сили (ОДС). Те съдържаха земеделците на Анастасия Мозер и Демократическата партия на Стефан Савов. Тогавашният лидер на СДС Иван Костов, с цел да стегне редиците, регистрира СДС като партия. След един бурен мандат, през 2001 г. сините загубиха изборите от Национално движение Симеон Втори (НДСВ). Иван Костов се разсърди (включително и на себе си) и сътвори Демократи за силна България (ДСБ). СДС се минимализира за пореден път.

Ще спестим подробностите за роенето и изчезването на десницата по-нататък. Ще направим една тъжна аналогия. Подобна съдба имаха БЗНС-тата по време на прехода. В момента и най-запалените политикани не могат да ги оправят и да назоват кое кое е и чие е. Така и седесарите. След 2010-а възникна Движение България на гражданите на Меглена Кунева. То се стопи в Реформаторския блок, заедно със СДС и ДСБ (или това, което беше останало от тях). От Реформаторския блок, който очаквано се разпадна, възникнаха "Да, България" на Христо Иванов и нещо, което сега се казва „Демократична България“ - освен партията на Иванов там са ДСБ и т.нар. "Зелено движение".

Със сигурност ще кажете, че старата десница има все пак някакви общински съветници в София (предимно) и в страната (по-слабо). Е, тук таме и някой кмет. Но това е местно представителство. С националното се простиха преди няколко мандата. Защо ли....