Как българският парламент остана без десница?

Цитатът е латинска сентенция, станала много популярна в наши дни заради романа "Името на розата" на Умберто Еко. Преводът е "От някогашната роза отстояваме само голото име". Или, ако искате, препратка към "Ромео и Жулиета" на Шекспир - "...и розата ухае сладко под всяко друго име".

Радан Кънев: Пътят към Европа е само към федерално управление

"Аз мисля, че всеки разумен десен европейски политик не само в България, а и много хора от левицата и политическия център, си дават сме...

Прочети повече

И двата цитата някак пасват на българската десница – от нея вече нищо не остана, но в политическия живот все още има субекти, които се наричат десни. ГЕРБ например. И съпридружната им СДС (някогашна голяма партия). И невидимите с невъоръжено око ДСБ (това означава Демократи за силна България), но звучи нелепо, защото нито България е силна, нито се забелязват някакви особено отявлени демократи. За ДБ (това пък какво беше, ще попитате с право, "Да, България" ли или "Демократична България"), просто няма какво да кажем. Пълен абсурд е да бъдат наречени десни формированията на домораслите политици, които сами се именуват партиоти. Няма да споменаваме фиаското с консерваторите на Николай Бареков, защото при тях не става дума за политически фактори, а за обикновен краткосрочен шмекерлък.

Но все пак как се докарахме дотук? Нека преди неизбежнато връщане във времето да направим рекапитулация с какво разполага т.нар. стара десница от романтичните и полуромантичните години на СДС. Само с един Александър Йорданов в ролята му на не особено ярък евродепутат. И с един Радан Кънев като също неособено забележим евродепутат. Хората с десни възгледи, които отказват да си ги припознаят в ГЕРБ и тяхната политика, на практика са без представителство в българския парламент.

Преди години, когато все още старата десница имаше парламентарно присъствие, по-упорито (в сравнение с днес) се говореше, че ГЕРБ е популистка партия. Тук ще разсърдим пламенните гербисти, които с право ще напомнят, че ГЕРБ е горд член на Европейската народна партия (ЕНП) – най-голямата в Европейския парламент (ЕП). Добре, но и партията на Виктор Орбан също в един момент стана член на ЕНП. Едва ли има наивник, който би си помислил, че европейската дясна партия няма да приласкае в лоното си политически сили, които печелят национални избори. И то по няколко пъти. Толкова за легитимността и автентичността на принадлежащите към ЕНП политически субекти. Някои от тях са по-близо до крайната десница, която във вид на фракции и фракцийки се настани в ЕП след последния вот и дори, след напускането на Великобритания, изпревари зелените по депутатски кресла.

Но да се върнем у нас. Със сигурност един преглед на роенето и цепенето през годините ще отговори поне частично на въпроса ако не защо, то поне как българският парламент остана без десница.

Нека да припомним основния и неотпаднал още критерий за разделение между лявото и дясното в политическото пространство – общо казано съотношението на намесата на държавата в икономическия и в обществения живот. Тъкмо по този критерий от дясното автоматично отпадат партии като „Атака“, ВМРО и новоизлюпените формирования на Валери Симеонов и Веселин Марешки. Лидерите им постоянно апелират за силна държава и повече държава, независимо дали схващат какво означава това. Тук обаче опираме до ролята на държавата в лицето на изпълнителната власт в съвременния ни живот. Едва ли има събитие, развълнувало обществото, или наболял проблем, в който да не се е намесил лично премиерът Бойко Борисов. Формално погледнато, в момента трябва да имаме вездесъща, всенамесваща се и силна държава, която се бърка както в държавните, така и в частните работи. Другата от независимите власти, парламентът, напоследък сътворява закони, с които одържавява бизнеси. За справка – новоприетият Закон за хазарта. Освен това и двете власти охотно приеха разпореждането на премиера ВиК дружествата да станат един голям държавен холдинг - при наличието на едно-единствено частно ВиК в лицето на Софийска вода. Така че по все още неоспореният критерий отношение към собствеността, политическите наличности в днешния парламент автоматично и все по-убедително отпадат от политическото понятие за дясно.

На Москов не му се говори в момента за обединение на дясното

Рецепти, веднага след като сме се избили вътре в семейството. Аз нося персоналната вина, защото не убедих достатъчно хора, че точно пре...

Прочети повече

Ето защо ни остава само да си припомним притопяването на старата, често наричана автентична десница. В България нейното олицетворение от зората на прехода беше Съюзът на демократичните сили (СДС). Той беше създаден през ноември 1989 г. от няколко самостоятелни субекта – неправителствени организации и възстановени стари партии. Помните ли техните имена? Или поне някои от тях? Разбира се, че не. Беше толкова отдавна и толкова кратко. Няма да ги изброяваме, няма за кога, пък и няма защо. Някои от тях се отлюспиха или отцепиха още преди СДС да навърши една година. За пример и справка – либералите на Петко Симеонов. Появиха се т. нар. сдс-та с тирета (СДС-либерали, СДС-център и др.). Те не попаднаха в първото обикновено Народно събрание след 1989 година. Още едно припомняне – седесарите се изпокараха заради приемането на Конституцията от Великото народно събрание. Имаше я групата на 39-те, които напуснаха парламента и не подписа Конституцията. Да напомним, сред тях беше и настоящият депутат от ГЕРБ Георги Марков. И евродепутатът от ГЕРБ (квота на СДС) Александър Йорданов. Повтаряме с риск да станем досадни – от някогашната роза отстояваме голото име.

През 1991 г. СДС спечели изборите "с малко, но завинаги", както гордо казваха самите седесари. Оказа се, че победата е с малко, но закратко. Правителството на СДС с премиер Филип Димитров се самосвали, благодарение на прекалено оптимистичния си поглед, че демокрацията в България вече е система. 

Годините 1990-1997-а бяха мъчителни за коалицията СДС. Десните изживяха тежък разрив с техния си президент Желю Желев, нова серия ченгеджийски (на бившата ДС) зулуми, лъсване на нова порция лидери-агентурчици и пораждането на мутренското съсловие също от бившата ДС. Покрай серията банкови фалити и Виденовата зима, Десницата живна и отново напълни площадите. Така бяха спечелени (пак с недостатъчно) изборите през 1997 година. Появиха се Обединените демократични сили (ОДС). Те съдържаха земеделците на Анастасия Мозер и Демократическата партия на Стефан Савов. Тогавашният лидер на СДС Иван Костов, с цел да стегне редиците, регистрира СДС като партия. След един бурен мандат, през 2001 г. сините загубиха изборите от Национално движение Симеон Втори (НДСВ). Иван Костов се разсърди (включително и на себе си) и сътвори Демократи за силна България (ДСБ). СДС се минимализира за пореден път.

Ще спестим подробностите за роенето и изчезването на десницата по-нататък. Ще направим една тъжна аналогия. Подобна съдба имаха БЗНС-тата по време на прехода. В момента и най-запалените политикани не могат да ги оправят и да назоват кое кое е и чие е. Така и седесарите. След 2010-а възникна Движение България на гражданите на Меглена Кунева. То се стопи в Реформаторския блок, заедно със СДС и ДСБ (или това, което беше останало от тях). От Реформаторския блок, който очаквано се разпадна, възникнаха "Да, България" на Христо Иванов и нещо, което сега се казва „Демократична България“ - освен партията на Иванов там са ДСБ и т.нар. "Зелено движение".

Със сигурност ще кажете, че старата десница има все пак някакви общински съветници в София (предимно) и в страната (по-слабо). Е, тук таме и някой кмет. Но това е местно представителство. С националното се простиха преди няколко мандата. Защо ли....

30 г. от учредяването на СДС

Утре се навършват 30 години от учредяването на Съюза на демократичните сили, предаде кореспондентът на БГНЕС в Русе. Той е създаден н...

Прочети повече