X
 
 
Най-важното за коронавируса четете тук
Заедно можем!

Цвете за Левски

1607
Цвете за Левски
Снимка: БГНЕС
Преди 2 години, на 19 февруари, пътувах за Ловеч, за да представя на другия ден дебютния си сборник с разкази по покана на тамошната библиотека. Отседнах в централния хотел, очаквано носещ името на града и наследил нестихващата традиция на явлението „Балкантурист“, характерно за всеки по-голям областен град. Невзрачно сивият бетонен мастодонт и вътрешността му бяха полупризнат паметник на соц-а. Масивна мраморна рецепция; ключ, прикрепен към огромна месингова плочка с номера на стаята (с тази плочка спокойно можеше да разбиеш вратата, в случай че ключът не превърти); протъркани почти до пружини кресла и канапета в просторното като чакалня на гара фоайе; по коридорите – стар мокет, сраснал се с пода, който заглъхва стъпките, спомените и изневерите.

Стаята не правеше изключение от общия дух: спалня, бюро, фотьойл като онези от фоайето; дървено нощно шкафче; малък телевизор, а в банята – пожълтяла от тела и седалища вана. И разбира се отново неизбежният мокет – на едри бобчета, сплъстени от времето. А онова време не беше само в мокета, но и във въздуха. И пожълтелият като ваната климатик не помагаше.

Съвремието все пак осигуряваше известна еклектика в преживяването. На партера, до ресторанта, имаше билярд-клуб и около входа му величествено щъкаха местни бараби и тийнейджъри.

Когато пристигнах привечер, тридневната програма за Васил Левски вече беше приключила. Ловеч е столицата на революцията в плана на Апостола. Неслучайно местният комитет е посочен за привременно правителство на страната. А недалеч, в Къкрина, е мястото, където надеждите на народа за освобождение трагично, макар и временно, катастрофират в плета на неприятеля.

Нищо чудно да бях единственият посетител в насилено грамадния и фалшиво импозантен хотел в този делник, в този глух за днешния ден български град, който диша и живее само с героичното и жалко минало. Официалните делегации си бяха тръгнали. Отворих лаптопа, седнах зад бюрото и заредих в браузъра софийските камери. Но не поради хлапашко омерзение от провинциалното иго (та аз съм издънка на същата тази провинция) или пък от прекомерни въздишки по ненадейно залипсвалата ми столица, а заради друго.

Понякога проверявам време и трафик или просто наблюдавам градските пейзажи и хора на камерите с интернет излъчване в реално време, монтирани на знакови пространства: Орлов Мост, площад „Народно Събрание“ и Паметника „Левски“, откъдето гледах кадри сега.

Там възпоменателните церемонии продължаваха. Популярен актьор със съответна на Почитания визия рецитираше стихотворение; духовенството разгръщаше своя черен фронт с лития след панихидата за чедото си Дякон Игнатий в близката „Св. София“; малобройната ни армия напомняше, че все пак съществува; девойки в народни носии държаха пити; момчетии с качулки държаха трикольори; политици в безупречни палта държаха наизустени и отработени речи; репортери и оператори снимаха дежурните си неметафорични репортажи година след година; и накрая - обикновени хора бяха дошли да се поклонят на Него, необикновения.

Левски, метафорично и съвсем буквално от паметника, беше над всички – добри и лоши.

Нямах идея защо гледам това. Може би за фон на вечерята ми в кутии. По едно време се изтеглих от бюрото на спалнята и след малко заспах. Събудих се около полунощ. Окопитих се машинално в неясен, неназовим порив. Не се облякох, защото бях с дрехите. Само си сложих якето, превъртях ключа, едва набутах месинговата плочка в джоба на джинсите, извървях дългия като самолетна писта коридор и нахлух навън, разтваряйки се в нощта.

След малко вече стъпвах в сушината на Покрития мост, дълъг колкото хотелския коридор и съхранил ме за десетки метри от снеговалежа навън. През няколко, от външната страна на дървената конструкция, бяха поставени фенери, които успявах да видя, като източвах врат през малките прозорчета, сякаш съм във влак. Те разпръскваха свещена светлина като от разтопено злато, която осветяваше иначе черните води на Осъма.

Стъпих на другия бряг. Зимата се завърна. По-рано, малко преди да се стъмни необратимо, гледката на къщите край реката ми беше напомнила на уморена, свлякла сама суетата си Балканска Венеция. Или по-скоро на Колмар от Елзас, но с някак по-избледнели от непресъхващата влага пастелни цветове. Сега през нощта къщите бяха еднакви като зъби в мрака на нечия затворена здрава уста.

Закрачих нагоре по калдъръмите на Вароша. Мълчаливи свидетели на самотния ми ход бяха красивите възрожденски къщи, занаятчийските работилници и търговски дюкани. Вратът ме заболя от техните каменни зидове с пезули за проветряване и отбрана, дъбови порти, еркери, чердаци, кьошкове, стрехи и черчевета. Беше тъмно, снежно, но и видимо по особен начин. Подминах Ачевавата къща вляво (ах капамата там!), музея и църквата вдясно и се заизкачвах по криволичещите стълби.

Паметникът под крепостта беше с височината на 2 футболни врати. Долу в основата му лежеше купчина венци, букети и самостоятелни цветя. Темето и раменете му бяха застлани с покров от снежинки. Снежинките бяха молитви.

 

Стана ми смешно и тъжно от патетиката, с която на свой ред засипвах Васил Дякона. Наложих си да помълча дори в ума си. Успях за известно време. Биещата напреки суграшица вече вледеняваше лицето ми. Не знам колко съм стоял. По едно време се обърнах и заслизах обратно надолу.

Изтупах снега от якето и косата си. Изтропах с крака, от което сънената рецепционистка се надигна от диванчето във вътрешната си стаичка и се показа виновно, само за да потвърди присъствието си. Нямаше нужда, ключ не бях оставял. На едно от канапетата някакъв чичак беше награбил девойче с ярко червило на детската си устичка. Изгледах момичето в очите, подминах сцената и се качих в асансьора.

И пак хотелската стая – спалнята, фотьойла, бюрото, телевизора, нощното шкафче, мокета. Сетих се за онова писмо на Ботев до Киро Тулешков от зимата на 1868 г., всъщност преди 150 зими като тази:

„…Пиша ти приятелю, че аз останах тука [в Букурещ] с намерение да стана учител на българското училище, но силно се излъгах. Достигнах до такова жалостно положение, което не можа ти описа. Живея съвършено бедно; дрипите, които имам, се съдраха и мен ме е срам да изляза дене по улиците. Живея на самия край в Букурещ в една вятърничева воденица – заедно с моя съотечественик Васил Дякона.

За препитанието ни не питай, защото едвам на два и три деня намираме хляб да си утоложим гладът… Тия дни мисля да държа сказка в читалището "Братска любов", но как ще се явя – не зная! При сичкото това критическо положение аз пак си не губя дързостта и си не изменявам честното слово…

Приятелят ми Левски, с когото живеем, е нечут характер! Когато ние се намираме в най-критическо положение, то той и тогава си е такъв весел, както и когато се намираме в най-добро положение. Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три деня, а той пее и сè весел! Вечер – дордето ще легнем – той пее; сутрин, щом си отвори очите, пак пее. Колкото и да се намираш в отчаяност, той ще те развесели и ще те накара да забравиш сичките тъги и страдания. Приятно е човеку да живее с подобни личности…“

България не прави нищо, за да съхрани жив спомена за тази букурещка воденица. Не обслужва мястото. Не го консервира. Не прави дипломатически ходове, за да го измоли и уреди музейно. Няма държавна, институционална и за жалост чисто човешка памет и грижа за величавата оскъдица на двамата ни най-големи герои. За дефицита на храна и облекло, но изобилието на песни, стихотворения и революционни кроежи. За западането на телата и възвисяването на идеите.

На Духа.

Сетих се, че трябва да има и минибар. Отворих шкафа под бюрото и го видях въодушевен. Отворих втора вратичка и видях няколко бутилчици в белия хладилник, изправени в редичка като непослушни деца на черната дъска. Долнопробен алкохол, достоен за мястото, с който щях да глътна гнева, полазил в мрака.

И направих още едно ирационално нещо. Отворих отново лаптопа и си пуснах камерата от софийския паметник.

Нямаше никого. Нормално беше да няма никого, защото в долния десен ъгъл на екрана пишеше 01:11. Не разбирах това прехвърчащи снежинки ли са или техническо смущение в кадрите. На кръговото въртяха коли. Проточи се дори нелогичен тролей като голям плужек след дъжд. Вероятно беше за гараж. Гаврътнах наведнъж останалото съдържание в шишенцето, все едно приемах спешно приспивателно. Трябваше да лягам. Все пак утре щях да се правя на писател пред отбрана публика от 20 души. Посегнах да затворя браузъра и лаптопа, когато с последен поглед в него видях как в кадър влизат двама души – мъж и момиченце. Почти опрях нос о екрана. Очите ми станаха на фенери не само от погълнатия алкохол, но и от друго…

Мъжът няколко минути стоеше полуобърнат към детето, което беше с лице към Паметника. Сигурно му разказваше. Климатикът бучеше приглушено. От недрата на хотела се чу издължен женски крясък, неясно дали от купон, бой или секс. Не ме вълнуваше и не се вдадох в това. Бях другаде.

Тези двамата ми напомниха за други двама.

Отец Тодор Митов свидетелства за последните думи на Васил Левски, броени мигове преди да бъде окачен на въжето:

„Повика ме едно заптие да отида да изповядам Левски при обесването му. Отидох заедно със заптието на мястото, гдето щеше да бъде обесен Левски. Там заварих мютесарифина, много турци и войска. Левски стоеше вързан до стълба на бесилката, слаб и бледен, но с поглед смел и остър. Като ме съгледа, че ида, аз хвърлих един поглед към него и в това време, стори ми се, че ми направи знак с очите си. Аз се разтреперах и изтръпнах! 

- Папаз ефенди, ми каза мютесарифинът, иди там, та според вярата ви извършете вашето, като ми посочи към Левски.

Аз отидох при Левски и като го изповядах, почнах да чета отпусната за случая молитва и когато споменах името „раба Божия Василий“, Левски ме пресече и каза: „Споменувай ме в молитвите си, Отче попе, с името „йеродякон Игнатий“, и след малко мълчание прибави: „Моли се Отче, не за мене, а за Отечеството България!“

След като свърших обряда, Левски беше вдигнат върху едно буре и окачен на въжето. Преди да бъде избутано бурето изпод краката му, той извика: „Боже, избави България!“

Бащата навярно беше приключил с разказа си, защото момиченцето пристъпи напред и положи цветето си, откъснато от българската земя, захранена от падналите, плът при плътта, при другите цветя.

Те бяха много – като молитви.

Сетне детенцето погледна нагоре към бронзовия барелеф, погледнах и аз с него, макар и отдалечен на 150 километра, и се прекръсти.

А аз отворих файл на word. Съвършено бял като трупащия навън сняг.

 

Автор: Ангел Иванов

Actualno.com

Етикети:

Най-важното за коронавируса четете тук
Заедно можем!
Помогнете на новините да достигнат до вас!

Радваме се, че си с нас тук и сега!

Посещавайки Actualno.com, ти подкрепяш свободата на словото.

Независимата журналистика има нужда от твоята помощ.

Всяко дарение ще бъде предназначено за неуморния екип на Actualno.com.

Банкова сметка

Име на получател: Уебграунд ЕООД

IBAN: BG53UBBS80021021528420

BIC: UBBSBGSF

Основание: Дарение за Actualno.com