Нека се заразим с повече човечност

Тръгвам да пиша настоящия текст с ясното съзнание за това, че каквото и да кажеш в този тежък за България, света и човечеството момент, винаги може да бъде разбрано погрешно, и в същото време – винаги ще бъде недостатъчно.

Защото ние, хората, имаме огромна нужда да говорим за проблемите си. Защото, преди всичко, сме човешки същества. Дори бих казал, че тази нужда трябва да се превърне в наше задължение. Би било прекрасно, ако по-често си споделяме; подкрепяме се, без да очакваме нещо в замяна; изслушваме се, без да се съдим. Позволете ми да перифразирам една арабска поговорка: преди да съдиш някого, сложи си неговите обувки и ходи с тях поне една седмица.

Казвам го, защото не искам да съдя прекалено строго една немалка част от българските журналисти – нито имам това право, нито това самочувствие, а още по-малко – съответното желание. Не е и необходимо да се замеряме с кал в подобни кризисни условия и ситуации. Като цяло е време да се обединим.

Факт е обаче, че още преди да бъде регистриран дори и един случай на коронавирус в страната ни, масово медии и журналисти толкова стръвно и в същото време – ентусиазирано – следяха темата, че успяха да всеят смут и паника сред обществото, без все още тогава опасността да е реална. Имах зловещото и може би нечовешко усещане, че само се чака първата положителна проба, за да се обяви голямата новина… Оттогава започна тоталната информационна истерия, която продължава и до днес, а ще продължи и занапред. При това – не само по темата COVID-19.

В контекста на неговото масово световно разпространение и категоризирането на това разпространение като пандемия от международната общност, както и в контекста на вече обявеното на цялата територия на Република България извънредно положение до 13 април, чух и прочетох най-разнопосочни мнения по темата. Не искам да коментирам всяко едно от тях поотделно, не това е една от целите на този мой материал. Но една от целите ми е да ви убедя, че трябва да спазваме и информационна хигиена, вслушвайки се в заповедите, съветите и насоките само и единствено на компетентните лица, институции и органи.

Нека да си го признаем – когато истинската опасност с тази криза дойде у нас, никой не реагира подобаващо – нито политиците, нито институциите, нито журналистите, нито обикновените граждани. Сега смятам, че са взети изцяло адекватни мерки и място за паника наистина няма. Просто трябва да бъдем разумни, отговорни и спазващи правилата за лична хигиена, както и, пак повтарям, останалите заповеди, съвети и насоки на компетентните лица, институции и органи.

Не оставайте с впечатлението, че съдя някого. Макар определено да смятам, че всичко това идва като наказание от планетата ни за всичко онова, което ние успяхме да й причиним досега. Ние, хората, имам предвид. А тя, планетата, е жив организъм и реагира на постоянните чужди набези, иска да се освободи от вирусите, да се ваксинира против обитателите си, да се излекува веднъж завинаги…

В същото време, не вярвам на конспиративни теории, а само и единствено на конспиративни практики. На последните можем да им се доверим, но няма смисъл да го правим. Катастрофата вече се е случила, жертвите се множат. Трябва обаче спокойствие и здрав разум, за да се съхраним, да оцелеем и да продължим напред по-силни.

Да продължим напред заедно. Време е да го направим, този път не можем да се спасим по единично, повярвайте ми. По единично трябва да си стоим вкъщи, да поддържаме лична хигиена, да не ходим по барове/дискотеки, да се подложим на социална изолация – поне до 13 април. Но няма да ни се отрази зле, ако се заразим един друг с повече човечност, разбиране, обич и топлина. Ако си поговорим, за пореден път заявявам – без да се съдим. Ако си подадем ръце, които предварително сме измили. Ако не бягаме от човешката си природа и просто си помагаме, кой с каквото може. С добра дума, с позитивно съобщение по социалните мрежи, със спокоен тон в телефонните разговори… С усмивки, колкото и да е трудно. На семейство, близки, роднини, приятели, познати, непознати, чужденци…

Защото всички сме хора. И трябва да си го припомним. Какво вече го правят в Италия, пеейки песни от прозорците и балконите си. Само така ще се справим с този Апокалипсис.

И после ще можем да произведем заедно ново Сътворение.

 

Автор: Атанас Янев