Защо българският народ не е тъп

След всеки избори, а и често през останалото време, слушам едно и също - че българският народ е тъп. И ме боли всеки път, когато го чуя. Първо, защото не е вярно. И второ, защото процесът на оздравяване от всичко тъмно и страшно, от което боледуваме, се забавя изключително много заради тази омраза към самите себе си.

Нито човек, който не обича себе и не разбира себе си, може да просперира, нито народ.

Отровната мантра, че българите са тъпи, се ражда от това, че страшно много хора не познават народа си. Не го харесват, не го приемат, разграничават се от него и следователно - не го разбират.

Не разбират защо гласува така на избори. Не разбират защо реагира за нещо, а за друго мълчи. Не разбират защо приема едни личности и образи, а отхвърля други. И понеже не разбират, го наричат тъп.

Българският народ не е тъп. Напротив. Той винаги усеща неискреността. Винаги разпознава свестния. И знае, когато се опитват да го излъжат. В по-голямата си част, а именно тя е тази, която е важна, българският народ инстинктивно усеща кое е по-ценното, кое е по-доброто, или кое е по-малкото зло.

Той обаче не предприема действия по отношение на това свое знание. И това е голямата драма.

Проблемът на българите при избори е поведенчески, а не въпрос на интелект.

Половината от българския народ не гласува. ПОЛОВИНАТА! Останалата половина обаче е по-проблематичната. Защото в нея независимите активни граждани не са мнозинство. Те се изправят срещу червените баби, срещу твърдия ДПС-електорат и срещу купения цигански вот. И силите се уравновесяват. И се получават кофти резултати, които обаче не са обективни и не са достоверни. Защото ПОЛОВИНАТА от българския народ не гласува. И за това си има причини, за които е добре да се замислим преди да обиждаме.

Пак ще повторя - народите са като отделните хора. Когато един човек минава през травматичен период, той се затваря в себе си. Концентрира се в себе си - да оцелее, да се справи, да удържи. И няма нито време, нито сили да мисли за глобалните неща - за общото благо, за политиката, за социалните дейности, за икономиката и т.н. С всички тези българи, които не гласуват, е същото. Те са отчаяни, обезверени, обезсърчени, концентрирани в това да оцелеят, да си намерят работа или да задържат тази, която имат, да си получат заплатата, тя да им стигне, да се грижат за децата си, да ги възпитават в трудните условия, пред които са изправени, и още, и още... За да могат тези хора да бъдат активни и интересуващи се граждани, те трябва да чувстват, че имат момент на въздух, на спокойствие, за да надигнат глава и да погледнат към по-голямата картина. Много от тези българи обаче не чувстват, че разполагат и могат да си позволят такъв момент. Да, за всички би било по-добре, ако тези хора просто преодолеят апатията и отчаянието си и започнат да мислят за нещата извън себе си - нещата, които засягат всички нас. Това обаче са просто думи. Защото на практика е много по-трудно и защото всеки сам извървява собствения си различен път към оздравяването и извисяването. И ние не можем да виним тези хора. Те се опитват и когато са готови, ще се присъединят към нас.

Ако обаче, хипотетично, тази половин България излезе и гласува, мнозина ще са изненадани колко по-различни ще бъдат резултатите. Защото тези хора не са тъпи. Те са обезверени, инертни и не им се занимава, но не са тъпи. И това, че не искат да направят избор за живота си, не означава, че не са способни. И че не са способни да го направят правилно.

Който има нужда да разпознава нюансите на душата, която носи нашият народ, е видял много пъти, след много решения, че той уважава силата на характера, силата на присъствието, честността, справедливостта, смелостта да бъдеш единственото, което можеш - себе си, и не е загубил стремежа да преследва надеждата за по-добро.

И да, понякога греши. Защото е вложил вярата си именно в някаква нажеджа, която очаква най-накрая да го изведе на верния път. И да, често се оказва, че е сбъркал. Но укорително ли е да залагаш на надеждата си? На очакването, че може би се е появило нещо добро, на което да повярваш? Че не подхожаш към всичко със сигурната и безопасна стратегия, че отново няма да се случи нищо хубаво, че отново няма да се появи никой свестен и затова е по-добре да не се рискува?

Какъв дух е този, отчаян до такава степен? И какво лошо има в грешките? Именно с грешките и с травмите народите израстват. За да знаят и следващият път да бъдат по-мъдри.

Българският народ не е идеален. Това, че е намъчен, го е направило негативен, вечно оплакващ се, нихилист. Отдавна е отучен да бъде масово смел. Какъвто всъщност може да бъде. Понякога се отдава прекалено на емоции и на предубежденията, че нещата са му ясни. И се възстановява много бавно от травми.

Но не е тъп.

Никога не е бил тъп. Инертен, мрънкащ, предпазлив, може би. Но не и тъп.

И когато един ден се върне към себе си и има времето и силите да вдигне глава от собствените си борби и страхове, ще покаже това, на което е способен.

Автор: Десислава Любомирова