Между сън и реалност: Елица Георгиева за "Нашето тихо местенце"

"Нашето тихо местенце" е вашият втори пълнометражен филм. Как се роди идеята за него и кое е основното ви послание към зрителя?

С Альона се запознахме в курс по творческо литературно писане в Париж и бяхме двете чужденки в групата – тя от Беларус, аз от България. Във филма заснемам създаването на нейния роман, който тя започва да пише за баща ѝ – морски авантюрист, физик в Чернобил и мечтател, изчезнал край турския бряг през 1995 г, но също така и нашите разговори, за това как се пише на чужд език и в чужда държава, и то история, която е толкова лична. Филмът проследява как чуждият език се отразява на литературния стил на един писател, но и цялостния процес на загуба и преодоляване на мъката чрез писане.

С какви предизвикателства се сблъскахте, докато снимахте документалната си лента, в която става въпрос за литература?

Предизвикателствата бяха много, един такъв филм се мисли и прави в продължение на месеци и дори на години. Най-интересно беше това смесване на документалното с фикцията, на реалистичното с перформативното. Целта беше да се измисли собствен визуален език, който да засилва напрежението между сън и реалност, поезия и памет. 

В "Нашето тихо местенце" разказвате за създаването на роман, който Альона започва да пише във Франция за баща си, който е изчезнал. Как писането може да помогне за преодоляване на болката от загубата?

Писането със сигурност е етап на преосмисляне и дори на спомняне - без претенция тези спомени да са истински, те все пак доближават писателката до изчезналия ѝ баща. Но това е само един етап от преодоляването, сигурно Альона ще се връща към това с много други творби, по различен и нов начин всеки път.

Вие самата от години живеете и работите във Франция, с какво си приличате с Альона и какви бяха отношенията ви по време на общата ви работа?

Ние с Альона написахме романите си по едно и също време, първо аз публикувах моя, "Космонавтите само минават" (Gallimard/Колибри), а после и тя, по случайност в същото издателство във Франция. Така че, когато я снимах във всичките етапи на литературната ѝ работа, това беше и за мен едно връщане към моите собствени изживявания. Писането и публикуването на първи роман е много емоционален момент в живота на един писател. Може би и затова филмът е такъв, поне така се надявам, пълен с емоции. Нашето приятелство се засили много през този процес на снимки и съм щастлива, че доверието на Альона бе така абсолютно, затова ѝ успях да представя така свободно нейния личен опит за загубата на баща ѝ.

Как се възприемат творческите, некомерсиални филми във Франция?

Във Франция творческото документално кино си е цял жанр – както сигурно и в България, навремето. В днешно време там има три големи фестивала, посветени на този тип кино, то се преподава и в университета. Също така Френският филмов център има специални субсидии за оригинални визуални творби и това допринася този жанр да бъде така многолик.

Мислите ли, че българите сме достатъчно отворени към такъв тип изкуство?

Напълно! Но за да може тези творби да достигат до повече хора, трябва да има и повече места, платформи, фестивали, кина, където те да се излъчват и кино критика, която да създава и засилва интереса към тях.

"Нашето тихо местенце" е част от тазгодишното издание на "София Филм Фест", кои други филми от програмата предизвикаха вашия интерес?

Изключително ме развълнува филмът "Смирен", в който се разказва история с елемент на автобиографичност. Това усещане се засилва и чрез подхода на режисьора, който е предал този разказ чрез много свободен и реалистичен подход. Актьорите са изключителни. Както в документалното кино, този филм се е търсил и по-време на монтажа, и на "София филм фест" открихме една нова версия на филма, която бе доста органична.

В по-старите филми, които бяха показани, бе удоволствие да видя отново три любими мои филма: "Безбог" на Ралица Петрова, "Жените наистина плачат" на Мина Милева и Весела Казакова и "Каръшко чукане…" на Раду Жуде.

*Фотограф на главната снимка: Боряна Пандова

Интервю на Весела Софева