Юлиан Вергов: Гласът ти винаги трябва да се чува

Юлиан Вергов е един от малобройните български съвременни актьори, на които вярваме всеки път. В постановки („Чайка“, „Ромео и Жулиета“, „Крадецът на праскови“), сериали („Той и тя“, „Стъклен дом“, „Откраднат живот“) и филми („Мисия Лондон“, „Маймуна“). Вярваме на героя му, на всичко, което казва и прави, съчувстваме му, мразим го, смеем се, тъжно ни е, но наистина – не ни е оставял безразлични. Преди броени дни Вергов празнува рожден ден и сме доволни, че си поговорихме, за да разберем дали може да се гледа в огледалото, какво прави с текстовете в главата си и кой е холивудският му двойник.

По какво се различаваше отпразнуването на този ти рожден ден от когато си празнувал на 29? А как си представяш, че ще премине 79-ият?

На 29 нямам много спомени от купона, което означава, че е бил безпаметен. Този сега бе труден, защото се опитвах да се аклиматизирам след изключително натоварващия сезон. А на 79 се надявам да прегърна всички живи мои приятели. 

Какво хубаво запази и какво се промени в теб с годините?

Все още пазя пламъка и се опитвам да се рея.

Умееш ли да си искрен към себе си?

О, да. Успявам да се гледам в огледалото, което е от огромно значение за мен.

Кога и за какво последно се излъга сам?

Излъгах се наскоро в преценката си за колеги и приятели и това ме поразклати достатъчно.

При какви обстоятелства би отказал роля?

Липсата на добър сценарий, респективно драматургия. Разминаване в естетическите възгледи. И не на последно място, отсъствието на добър екип.

Има ли в главата ти всякакви пасажи от всякакви представления, филми? Какво ги правиш с времето?

Пасажите са заели трайно място в съзнанието ми, което е нормално, предвид професията ми. Обикновено им се наслаждавам, защото те ми помагат да осъзнавам какво съм правил и да не се повтарям. Не ги трия, те сами изчезват с времето или биват изместени от нови такива.

А как чуваш своя глас между останалите?

Гласът ти винаги трябва да се чува, в противен случай избледняваш.

Има ли нещо, в което жените са по-добри актриси от мъжете и обратното?

Половете не играят никаква роля в този случай. “Си” или “не си”, а не дали си мъж, жена или друго.

Ясно. Кой е холивудският Вергов?

Роко Сифреди.

Ха-ха. Нямаше да се сетим. Кой от чуждестранните ти филми, в които участваш, и за които казваш, че са бози, все пак би ни препоръчал?

Нито един не бих, те са само за мен. Научиха ме на много неща от киното, които нямаше къде другаде да науча. Възпитаха ме в професионално отношение и ме срещнаха с изключителни хора.

Блатечки веднъж спомена нещо в смисъл, че холивудските не са по-добри от българските актьори, разликата била само в заплащането. Ти как мислиш? И така не се ли настройват хората срещу българското кино? Все пак виждаме как български актьори рецитират и ни е трудно да им повярваме, докато ги гледаме във филма/сериала, вместо да ни помогнат да се потопим в историята.

Не си падам по обобщенията - “тези” или “онези”. В България рязко хората стават актьори. Вече няма никакво значение дали си учил за това. Едно сериалче, някакъв подобен на нещо формат, интернет сензация и… актьорът/актрисата са готови. За някои казват, че рецитират или “театралничат”, но ако се поразровиш, виждаш, че те именно много рядко са стъпвали на театрална сцена или дори никак и е нормално да искат да се изявят. Лошото е, че след такива изяви, някои от тях пък се опитват да изригнат и на театралната сцена. Липсата на органика е по-скоро следствие на огромния стремеж към себеизява, а не желание просто да разкажеш една история. Или както казват в чужбина “less is more”.

А как така понякога виждаме един и същ актьор да играе лошо, а друг път – перфектно. Това от режисьора ли е или как?

От режисьора, от стилистиката, от продуцента… но най-вече от самият актьор, който е допуснал това да се случи.

Коя е най-оригиналната измишльотина за теб в медиите?

Да са една и две, да им обърнем внимание. Нямам навик да легитимирам глупаци.

Имаш дъщеря тийнейджърка. Как се справяш с общуването с нея? Мъчно ли ти е, ако я чувстваш по-дистанцирана заради възрастта, в която е?

Общувам като с най-добрия ми приятел. Нямаме дистанция.

На какво те научи тя?

Давай, пък после ще му мислим. Не е толкова страшно, опитай.

Имал ли си периоди на мрак, в които не ти е било до нищо и си поставял под съмнение смисъла на всичко?

Рядко и за кратко, пък и обичам да се боря. Зареждащо е. Особено, ако победиш.

Има ли някой, на когото дължиш извинение и би искал да му се извиниш?

В този аспект, никога не оставам длъжен.

Кога си най-много себе си?

Май през повечето време.

Нещо, което би искал да споделиш накрая?

“Да искаш това, което правиш и да правиш това, което искаш, това е... изкуство.”

Интервю на Милен Антиохов