Мария Лалева пред Actualno.com: Пораствах трудно с писането на "Живот в скалите"

04.10.2018 11:41 31801

Снимка: Личен архив

Романът „Живот в скалите“ на Мария Лалева има свой път още преди да е публикуван, дори още преди да е завършен цялостно. Хиляди последователи на Мария, чиято книга е дебют в прозата, в продължение на няколко години очакваха в социалните мрежи да се появи поредният цитат, в който да разпознаят себе си. Постепенно тези кратки фрази се превръщаха в афоризми и постигаха хиляди споделяния и вярна публика. Не, това не е маркетингов трик, планиран във времето, а бавно, напластяващо и искрено писане „без нито една нечестна пауза“.

И за да е ясно, че Мария е откровена докрай пред публиката и пред себе си, тя се съгласи да даде обстойно интервю за Actualno.com. И то не е посветено само на "Живот в скалите", а открехва вратата към фундаменталните принципи в човешките отношения, любовта и доброто.

И преди да изпуснете не една или две спирки на градския транспорт, четейки завладяващия роман на Мария, ето я пред вас - искрена, обичаща.

Независими и обективни новини - Actualno.com ги представя и във Viber! Последвайте ни тук!

Да започнем с факта, че аз съм чел книгата. А ти?

В момента я чета. И установявам, че съм изгубена като читател на тази книга. Непрекъснато искам нещо да променя. Изобщо не съм убедена, че скоро ще стигна до края. Ще си дам малко време да я позабравя и тогава пак ще започна четенето отначало.

Какво е "Живот в скалите" - роман ли, повест ли, или книга, с която човек може да порасне изведнъж?

„...Книга, с която човек може да порасне изведнъж“ - много ми хареса. Аз пораствах трудно с писането ѝ. И много дълго. Буквално изболедувах тази книга. Както казва една моя приятелка: „Ти си я плати скъпо и предварително“. Ако в резултат се е получила книга, с която човек пораства изведнъж, значи всяко усилие да я има си е струвало. „Живот в скалите“ е разговор. На героите със самите себе си и помежду им, между човека и съдбата, между мен като автор и читателя. Аз малко сложно другарувам с дефинициите и правилата. Дали е роман, дали е повест, дали е нещо друго, ще оставя да решат и определят тези, които по-лесно от мен наместват емоциите и творчеството в дефиниции и етикети. Аз не мога. И не искам.

Кое ти беше най-тежко, докато пишеше отделните глави?

Писането не ми беше трудно. Най-труден за мен беше процесът на редактиране. И съм много благодарна на моята редакторка Гергана Георгиева за цялото търпение и усилия, които вложи, за да я има тази книга, в кратките срокове, в които трябваше да я завършим. Чудесно е да работиш с интелигентен и чувствителен редактор. В това отношение аз съм късметлийка. Тя усети, че аз пиша проза като поезия. Че изреченията, макар и проза, си имат ритъм. И се стремеше да запазва този ритъм деликатно при редактирането с много търпение към всичките ми протести.

Със следващия цитат ми се иска да влезем малко повече в същината на текста. “ Нищо не се случва просто ей така, от нищото. Ако го приемаш като случайност или като стечение на обстоятелствата, задължително ще ти се случи пак, за да ти се покаже, че „божата работа“ сам си я повикал. И няма как да те подмине. И това, че не разбираш и не виждаш себе си в причините, не те лишава от неизбежността да понесеш последствията”. Тук ли се крие разковничето към разбирането на цялата философия на романа?

Не само тук, но това е един от изводите, които исках да споделя в книгата като едно от най-важните неща, в които ние хората се препъваме. Не виждаме себе си като причина в раните и болките си, в болестите си, в неуспехите и в загубите си. Търсим настойчиво и задължително намираме някой друг или нещо друго извън нас виновни за тях. Това е прост психологически механизъм - ако някой извън мен е виновен, то на мен няма да ми се наложи да се променям. Хората се страхуват от промяната в себе си, защото тя води до промяна на света, който са градили, до удар по навиците им, до раздели с хора, които до скоро са обичали, до дискомфорта да напуснат едно място и да започнат нещо ново.

Много по-лесно е да си намерим „виновният отвън“ и тогава яростно да започнем да защитаваме от него светът, в който всъщност вече не сме „ние“, но отстояваме с нокти и зъби. А не осъзнаваме, че тази промяна сами сме я повикали, тя е в нас без значение дали я искаме, или не. Ще си намерим един виновен един път, ще го намерим втори път и на третия може би ще се замислим и ще видим, че ние самите сме извикали всички тези обстоятелства и хора по пътя си, защото е време да поемем в различна посока. Стига да не сме се самоубили дотогава бавно във въображаеми войни с въображаемите виновници извън нас.

Романът се гради на толкова много ретроспекции, които някакси парадоксално играят ролята на сюжетните кълнове. Защо избра тъкмо този подход?

Той сам се избра. Първоначално целият разказ вървеше ясно, хронологично, предвидимо, по дефиниция. И в един момент сякаш се ударих в стена и спрях да пиша. Усетих, че изнасилвам героите с тази рамка, осакатявам ги, не мога да ги разкажа красиво и честно, ако ги натикам в хронология. И се замислих как разговарям със себе си или с приятели, когато си разказваме истории или случки. Особено когато са по-емоционални или много лични. И разбрах къде се спъвам. В емоциите, в любовта, в болката не може да има хронология на разказването ѝ. Винаги има паузи за въпроси, ретроспекции, търсене на причини, колебание, после връщане обратно. Онзи вълшебен въпрос: „Докъде бяхме стигнали?“, когато разговаряш с приятел. И аз реших да напиша книгата като разговор с приятел. Защото читателят винаги е приятел за този, който пише. Защото авторът се споделя с него. Не познавам някой, който се споделя с врага си. Не и ако играе честно.

Сякаш не говорим за класически роман с плътна сюжетна линия, а по-скоро за антропологическа дисекция на човешките същности? Не ти ли липсваше реализмът на романовото начало, докато изграждаше образите?

Този въпрос категорично е за друг автор. „Плътна сюжетна линия“ и „Реализъм на романовото начало“ са термини, дефиниции, които разбирам, както разбирам и същността на въпроса, но съм безсилна да отговоря докрай честно и компетентно. Но ще опитам. Говорим за книга със сюжет, герои и техния път в контекста на една житейска история. Тази книга поставя много по-голям акцент върху вътрешния свят на героите, върху тяхната реакция и емоции, върху това как са се отразили отделните епизоди и случки от историята върху тях самите, върху убежденията им, мислите им, отколкото върху това какво се случва. Защото емоциите определят как точно се случва. Едно и също нещо, преминало през главата и сърцето на няколко различни човека, изглежда по съвсем различен начин и има съвсем различна стойност. Точно от това избягах, за да напиша книгата - от дефинициите. Защото ако ги следвах, нямаше да довърша „Живот в скалите“.

В книгата има и много любов, и много смърт. Те обаче не воюват помежду си за хората, а са своеобразни съюзници в израстването на героите. Всъщност така ли се расте, Мария?

Това е един от начините. Човек винаги расте, когато победи един свой страх. Смъртта е нещо, от което се страхуваме. А около нас всекидневно има смърт, нелечимо болни хора, които знаем, че ще си отидат. Понякога ние самите стоим с една страшна диагноза на пътя си. Темата за смъртта е извечна, противоречива, тежка. А аз исках да покажа, че може би смъртта е красива, логична и съвсем не така страшна. В книгата съм написала: „Да, но ти не се страхувай от смъртта, синко. Не е страшно да останеш без мен. Много по-страшно е да останеш без себе си. Надгробните плочи са всъщност за живите. Няма нито една причина да не вярваме, че смъртта е точно толкова красива, колкото и животът. Само защото не познаваме нещо, не означава, че то не е красиво и добро“. Умиращата млада Марина в книгата изнася темата за смъртта и постепенно съзрява до смелостта да приеме смъртта си като стъпало, не като край.

Има ли живот в скалите? Те опрощение ли са за човешките несгоди?

Живот има навсякъде, където очите са готови да го видят. В този свят няма нищо, което да не носи живот в себе си. А опрощение за човешките си несгоди може да си даде само самият човек. Първо на себе си, после на другия човек. Защото Бог не съди, човекът съди. Така казва Марина в книгата. Както и че това е нашият, човешкият начин да наказваме всичките си прояви не нелюбов. Прошката винаги е белег на съзряване и духовно израстване.

За кого е тази книга: за човека, за мъдростта, за вечното умиране и раждане?

Тази книга е за огромния свят, който всеки, абсолютно всеки носи в себе си. Без значение дали го осъзнава, или не. Това е книга за личната вселена на вътрешния свят на човека. Тя е за всеки, който иска да я прочете. Аз мога само да го поканя. Но с какъв въпрос и отговор ще затвори книгата, с какво усещане за нея, за света и за себе си, е негов избор. Там аз нямам думата.

Мария, какво ни трябва на нас, читателите ти, за да разберем този роман?