Продължаващата вече втори ден стачка на наземния градски транспорт в София предизвиква много напрежние. Дали скоро ще има решение или предстои още по-голяма криза, бъдещето ще покаже. Но извън обичайните проблеми, които веднага излязоха на преден план при липсата на градски транспорт, беше напомнен и един, на който не обръщаме внимание - средата и отношението в градския транспорт към хората с увреждания: Нереалистично и без аргументи: Васил Терзиев не вижда път за заплатите в градския транспорт.
В профила си във Facebook Марияна Харизанова разказва своята история - която би трябвало да накара всеки от нас да се замисли:
Днес градският транспорт не работи. Вероятно и утре. Трудно е, нали? Утехата - поне Метрото може да се ползва.
За мен това, което преживявате сега, е ежедневие. Всеки ден - без градски транпорт, защото е частично достъпен за човек в количка. И ако тръгна от спирка "А", дали ще стигна до "Б"? До спирка "С" ще изгрее Луната, а съм тръгнала по слънце. Понякога 3 часа не стигат от Люлин да се "добера" до НДК. Метрото също е кошмар. Адреналинът ми прехвърля всички нормални стойности, сърцето ми ще излети, та няма да го стигна - ето, задава се мотрисата, а за мен е чудовище. Мнооого висок праг, удря (и може да счупи) моторите на количката, дори повдигната на задни колела. Голямо е разстоянието между него и перона. Зее като пропаст. Ако не успея, предните колела попадат там и заедно с количката се килвам напред. Нея ли да удържа, себе си ли? Дори асистентът ми е затруднен, иначе физически силен мъж. Веднъж го преживях, стига ми! Стрес - това за мен е градският транспорт на европейска София.
Шофьорите искат по-високи заплати. Не, докато съм принудена да правя таран на тролеи 6 и 7, и да не ги пропускам да продължат, докато не се научат да спират до тротоара и да наклонят возилото. Не и докато рейс 111 ме подминава в дъжда, защото съм единствена на спирката и количката ми изисква пускане на рампа, а той, "негово величество шофьорът", трябва да стане от седалката, да дойде и да съдейства. Това е и загуба на минути. Оставя ме там, в дъжда. Подминава ме като кошче за боклук. Да чакам следващия... Там пък се счупи рампата. Изчакай другия... И т.н. И аз съм бързала за работа - БЧК е далече. Ден след ден битка, за да стигна до офиса. И така години.
Не ви е добре днес, нали? Съчувствам ви, разбирам. За кратко се докоснахте до проблема ми - колко е трудно без градски транспорт. Поне Метрото не ви е проблем.
Тази история можеха да разкажат стотици хиляди хора в колички. И не само от София.
Много от тях са невидими. Защо ли?
