"Българската политика преминава през нов етап на своята еволюция, който аз, като историк, не мога да не отбележа", пише Александър Стоянов в профила си в социалните мрежи. Публикуваме любопитната му ретроспекция по темата, както и историческия му разказ за развитието на поста на министър-председател. Публикуваме целия текст без редакторска намеса:
"Въведена през 1991 г. с новата конституция, позицията на премиер-министър или по наше му, министър-председател, започва да играе важна роля в управлението на Република #България като основна инстанция, направляваща изпълнителната власт в страната. При все това, първите пет години на прехода минават под сянката на постоянни политически и партийни турбуленции, които не позволяват налагането на премиера като ударна сила в българската политика.
През 1997 г. начело на РБ като премиер застава Иван Костов, който придаде нова дълбочина и тежест на своя пост, превръщайки го в най-важната фигура в държавата. Тук Костов създаде един парадокс, тъй като в една парламентарна република, каквато е България, правителството следва да е подчинено на и отговорно пред парламента. Бидейки лидер на мнозинството и председател на партията, Костов успя да превърне Парламента в продължение на Министерски съвет - тенденция, която щеше да се търси като подход и от следващите премиери.
През 2001 г. начело на България застана нашият бивш цар - Симеон Сакскобургготски. Макар да нямаше енергичният подход и присъствие на Костов, Царя изпълни поста си с един аристократизъм и дистанцираност, облягайки се на все още неокепазения си тогава ореол на митичен крал, завърнал се по артуровски, за да спаси България, която, в крайна сметка, единствено успя да оправи, но не както ни се искаше, а по другия начин.
През 2005 г. Сергей Станишев пое премиерския пост и продължи да дирижира управлението на страната с решителност, макар и далеч не с ефективност. Ореолът на най-могъща държавна позиция бе разклатен от естеството на Тройната коалиция и нейното позорно падане от власт.
С идването на Бойко Борисов начело на държавата през 2009 г., значението на думата "премиер" се приравни почти напълно с "държавен глава”. Без съмнение при Борисов министър-председателската позиция достигна до степен на политическа тежест, невиждана от времето на Стамболов и, до известна степен, на Васил Радославов. Това доведе до пълната дестабилизация на конституционния модел на страната и израждането на България от парламентарна в премиерска република.
С окончателното слизане на Борисов от държавното кормило през 2021 г., позицията на премиер претърпя нова метаморфоза, на която сме свидетели и до днес. Тя е свързана с превръщането на поста в синекурна, служебна, а на моменти и казионна позиция. С краткото изключение на Кирил Петков, който се опита, неуспешно, да се върне към практиките на "силния премиеризъм" и, до някъде, на Николай Дянков, министър-председателите на България в периода 2020-2026 г. се характеризират с цялостно безсилие, безличност и вероятно нито един от тях няма да се помни със заеманата от него позиция, освен от неколцина злощастни студенти по "История на България през XXI век". От капитани на кораба, премиерите се превърнаха в юнги, които изпълняват поръчката на партийните си шефове, които осъзнаха, че светлината на прожекторите и политическата отговорност са опасно нещо с оглед засилващата се апатия и неприязън на българите към политическата класа.
Още: Последната жена държавен глава на България е била царица Мария Кантакузина-Палеологина (СНИМКИ)
С наближаване назначаването на нов синекурен премиер, повече от очевидно е колко опразнена от съдържание е позицията в момента, с оглед на хората, които желаят да я заемат. Тя се е превърнала в празна титла, която да закичи човек на ревера си така, както самия премиер ще бъде закичен, но не на ревера, от реалния политически кукловод, който ще го ръководи.
До края на годината ще стане ясно, дали в България ще се появи нов "силов премиер", който да върне блясъка на институцията или ще ни управлява поредната поредица от безмозъчни марионетки, чийто конци ще се дърпат в нечия партийна централа.
При всяко положение, позицията на министър-председателите в България през последните 30 години по един или друг начин не съответства на идеите на Конституцията и предполага изкривяването на политическата власт и отговорност в Републиката. Подобна аморфия на държавността непременно се отразява на политическата стабилност, води до атрофиране на естествените функции на редица институции и изпраща смесени сигнали към гласоподавателите относно политическите реалности в страната.
Лутането по пътя към държавността в България продължава. Народът все така не знае какво иска от бъдещето на своята родина. Докато обществото ни няма ясна концепция за вида държава, в която иска да живее и да се развива, политическите аберации ще продължат да са правилото, а не изключението в Република България".
