Популярната актриса Весела Бабинова използва силата на социалните мрежи, за да насочи вниманието на обществото към очевидните несправедливости, абсурдите и безкрайните престъпления в страната. Съпругата на Владимир Зомбори написа емоционален и гневен пост във Facebook, който беше споделен от много потребители, защото: "Мълчанието в нашия случай е равно на насилие. Действието е във всеки един от нас. Думите, вдигнатата ръка, нададеният глас".
Постът на Весела Бабинова (без редакция)
"Тази вечер с дъщеря ми бяхме на премиера в Зала 1 на НДК. Въпреки че участваше и мъжът ми, нейният баща, в антракта тя ми каза: “Не искам повече да гледам, тук има лоши.”
Заех се да ѝ обяснявам, че винаги има лоши, че е неизбежно да се срещаме с тях, че не трябва да се предаваме пред злото, че доброто винаги ще победи, когато се борим за него.
В един миг се усетих, че не съм съвсем сигурна дали все още вярвам в това, което говорех.
Преди години, като наричахме България “Абсурдистан”, ми ставаше забавно. Сега искам да рева като животно, когато някой пусне тази смешка.
Гледам снимката на Благомир Коцев и не мога за миг дори да си представя какво се случва в главата му и в тази на съпругата му, нито в тези на Никола Барбутов и семейството му. Нито в главите на половината българи по света и у нас.
Колко още абсурди трябва да се случат, за да се покажем, да се изкараме от тенджерата, докато все още не е завряла докрай. Уморих се от новини, от които ми се реве, но не от мъка, а от яд. Уморих се от това, че вече не ме учудва нищо. Че и аз, както родителите ми едно време, започвам да свиквам с това състояние, в което се намира милата ни държава.
Не искам и аз, като всички наши по-големи близки да казвам: “Нашето време мина, сега сте вие наред. Вие може да оправите нещата.”
Тази щафета не може да се предава до безкрай. Омръзна ми да гледам снимката с просълзеното момиче с надпис СДС на лицето. Омръзна ми да гледам снимката с момичето, хванало полицая за раменете. Омръзна ми многозначително да се просълзявам и аз, докато ги гледам и да си казвам: “Ти па кво ревеш, вземи направи нещо!”
Писнаха ми платените баби с руски знамена, които псуват по най-гнусния начин на шльокавица. А най-много ми писна толкова хора да знаят какво трябвало да се направи, какво трябвало да се каже, но на един протест да не съм ги видяла. “Ми, аз не знам дали трябва да се бъркам, дали трябва да казвам нещо.” Като не знаеш, те ще те забъркат без да те питат.
Аз вече се овъртолих на колко протеста ходихме с Владо през последната година. То не беше за насилниците на животни, не беше за малкия Адриан (какво стана в крайна сметка с пастрока му, урод нещастен?), то не беше за подкрепа на Васил Терзиев, срещу убийството на пътя на Сияна Попова. Аз вече губя бройката. Седим и като някакви хора с деменция в хола се сещаме: не, онзи протест на Невски за онова, ааа, не, онзи пред Съдебната за онова. Ще се побъркаме всички вече, не го ли разбирате?
И в театъра е така, и извън него. Докато пряко не те засяга, мълчиш. Не разбрахме ли вече, че, когато човек избира да бъде неутрален, той заема страната на насилника. Никога тази на жертвата. Страна винаги трябва да се заема. Винаги. За всичко.
Мълчанието в нашия случай е равно на насилие. Действието е във всеки един от нас. Думите, вдигнатата ръка, нададеният глас.
Това, че нямаме футбол и ни е срам от него и тая ‘94-та не ни излиза от главата, а беше преди повече от 30 години; това, че България е единствената държава в ЕС, където съдебните медици нямат задължителен медицински стандарт; това какво всъщност е лека, средна и тежка телесна повреда и разликата между тях; това, че законът за психичното здраве не е преразглеждан от 20 години и се шляят болни хора по улиците, които нападат и чакаме да убият някого, за да ги лекуват, както трябва, или да ги затворят, където трябва; че журналисти бягат и биват изгонени от телевизии и правят подкасти, защото това е единственият начин да си легнат с малко по-чиста съвест; някои даже намериха и смъртта си, но какво ли от това; че те убива съсед, а ти си предупредил 220 пъти, че убиецът не е добре, подавал си сигнали 230 пъти; че нормален човек, махнал две колчета, за да си стига до дома, го грозят 5 години затвор, а 2 години след смъртта на 15-годишния Филип Арсов, блъснат от пиян шофьор на пешеходната пътека на ул. “Гурко”, все още няма присъда; че журналистката от Русе Виктория Маринова, която изнасилиха и убиха през 2018, така и не получи възмездие за смъртта си, а беше само на 30. За жената, която умря, просто минавайки през “Ечемишка” през 2017, чийто нещастен “късмет” бе определен като “случайно събитие”, но се оказа, че съоръжението не е поддържано от 20 години. И какво от всичко това? Нищо. Абсолютно нищо. Ба-те. Абсолютно ни-що.
Всички сме виновни за всичко. Не съм го казала аз това. Но, Боже мой, колко е вярно."
Призив за протест
Бабинова е убедена, че обществото ни вече не може да мълчи и да търпи очевидните несправедливости в страната, затова призова да се включим в предстоящите протести.
"На 20.11, в СОФИЯ, от 18.00ч. пред Ларгото, е протестът срещу корупционните политики, които се вихрят вече твърде дълго време.
Във ВАРНА е пред Общината по същото време. В ПЛОВДИВ - на площад “Съединение”.
И ако някой има да каже нещо, нека го казва, пък макар и във Фейсбук. Няква вика тука, крещи нещо. Това мога, с това разполагам. Май все още е позволено.
“Времето е в нас и ние сме във времето. То нас обръща и ние него обръщаме.” Това е истината. Така си го мисля аз. Иначе просто ще се сварим и скокът ще е просто мираж."
