Докога ще живеем в държава, в която човек може да работи цял живот и пак да остане беден? Докога майките ще се чувстват виновни, че не могат да дадат повече на децата си? Докога възрастните ще избират между хляба и лекарствата? Докога бъдещето на България ще расте сред лишения, страх и несигурност? Тези въпроси зададе Мими Великова, която в качеството си на майка на две деца публикува в социалните мрежи отворено писмо до премиера Румен Радев.
Тя помоли за държава, в която 7-годишните деца не мислят как да започнат работа, тъй като е била провокирана от реакция на дъщеря си, която я е разтърсила искрено.
Великова призна, че е една от многото, повярвали на думите на Радев за борба с олигархията и реформи, но е останала разочарована.
Още: Пиар рекорди: Състезанието за бюджетите в кабинета на Радев
"Ние изпълняваме задълженията си към държавата. Плащаме данъци, осигуровки, такси. Но кога държавата ще изпълни своето задължение към нас? Кога работещият човек ще престане да бъде беден? Кога пенсионерът ще може да си купи лекарствата, без да се лишава от вечеря? Кога майката ще може да работи и едновременно с това да присъства в живота на децата си? Кога малкият бизнес ще получи реална възможност да се развива, вместо да се бори единствено да не затвори?", попита още Великова.

Източник: Screenshot/Facebook
Въпросите на една майка
Публикуваме пълния текст на отвореното писмо до министър-председателя Румен Радев:
"Уважаеми господин Радев,
Пиша Ви не като политик, не като икономист и не като човек, който разбира от сложните сметки на държавния бюджет. Пиша Ви като българска майка. Като жена, която всяка сутрин се събужда с мисълта как ще осигури на децата си нормален живот, а всяка вечер заспива с тежестта на въпросите, на които все по-трудно намира отговор. Пиша Ви като една от хилядите майки, които не искат богатство, лукс или привилегии. Искаме единствено възможността да работим честно, да отглеждаме децата си достойно и да не се чувстваме виновни всеки път, когато не можем да им осигурим нещо съвсем обикновено.
Но преди да Ви говоря за безработица, инфлация, заплати и оцеляване, искам да Ви разкажа нещо, което се случи днес. Нещо, което разби сърцето ми по начин, който трудно мога да опиша с думи. Днес, след като за пореден път отказах да купя лакомство на малката си дъщеря, тя ме погледна и съвсем сериозно ми каза: „Аз трябва да си намеря работа.“ Господин министър-председател, дъщеря ми е само на седем години. На седем! На тази възраст едно дете трябва да мечтае за играчки, приказки, игри и приключения. Трябва да вярва, че светът е красив, че родителите му могат да го защитят и че неговата единствена отговорност е да расте, да учи и да бъде щастливо. Вместо това моето дете вече мисли за работа. Не защото някой го е научил да бъде алчно, а защото е започнало да разбира, че в нашия дом има неща, които не можем да си позволим.
Още: "Перо по перо": Бюджет 2027 влиза в НС
Знаете ли как се чувства една майка в такъв момент? Знаете ли какво е да преглътнеш сълзите си, да се усмихнеш насила и да кажеш на детето си, че не е негова работа да се тревожи за пари, когато самата ти не знаеш как ще се справиш утре? Аз знам. И Ви уверявам, че това е болка, която не може да бъде измерена с нито един икономически показател.
Господин министър-председател, Говорихте за промяна. За по-добро бъдеще. За справедливост, за борба с бедността и за държава, в която обикновеният човек ще може да живее достойно. Аз бях сред хората, които повярваха. Гласувах с надежда, защото вярвах, че България може да бъде различна, че олигархията няма вечно да определя съдбата на обикновения човек и че трудът най-после ще започне да осигурява живот, а не просто оцеляване. Днес обаче Ви пиша с огромно разочарование.
България продължава да бъде сред най-бедните държави в Европейския съюз. А за много семейства приемането на еврото не донесе усещане за европейско благополучие, а още по-силен страх от цените, сметките и утрешния ден. Очаквахме да се доближим до европейския стандарт на живот, но какво означава да бъдем европейци, когато доходите ни остават недостатъчни за най-необходимото? Европа не е само валута. Европа трябва да означава достоен труд, сигурност, здравеопазване и деца, които не растат в страх от бедността.
Какво значение има с какви пари плащаме, когато парите не стигат? Какво значение има, че сме част от европейското семейство, когато българската майка брои монетите си пред касата в магазина, а българският пенсионер трябва да избира между лекарствата и храната? Нима това е достойният живот, който заслужаваме?
Още: Слагаме край с оправданието с наследството на предишните
Днес хиляди хора се борят да запазят работните си места, докато работодателите, особено малките предприемачи, се изправят пред все по-тежки разходи. Някои са принудени да освобождават работници, други затварят бизнеса си, а трети едва успяват да оцелеят. И зад всяко затворено предприятие стоят човешки съдби. Стои баща, който трябва да се прибере вкъщи и да обясни, че вече няма работа. Стои майка, която трябва да избира дали да плати сметката за ток, или да напълни хладилника. Стои възрастен човек, който след десетилетия труд продължава да работи, защото пенсията му не стига за лекарства, отопление и храна. И стоят деца, които чуват разговорите на възрастните, виждат тревогата в очите им и започват да порастват много по-рано, отколкото трябва.
Аз съм майка на две деца. Искам да работя. Не се страхувам от труда. Не очаквам държавата да ме издържа и не желая някой да ми подарява пари. Искам възможност да изкарвам прехраната си достойно, без това да означава, че трябва да отсъствам от живота на децата си. Защото какъв избор ми предлага днес държавата? Да работя на няколко места, за да осигуря храна, ток, вода, дрехи и училищни принадлежности, или да остана до децата си и да се тревожа как ще платя следващата сметка?
А ако работя от сутрин до вечер, кой ще бъде до тях? Кой ще ги посрещне след училище? Кой ще им помогне с уроците, ще изслуша тревогите им, ще ги научи на доброта, уважение и отговорност? И какво ще стане, ако въпреки всичките ми усилия някой реши, че не успявам да им осигуря достатъчно добри условия? Нима бедността трябва да се превръща в страх, че една майка може да загуби децата си, вместо държавата да ѝ помогне да ги отгледа? Не искам децата ми да растат без майка си, докато аз работя непрекъснато, само за да можем да оцелеем. Не искам един ден да ми кажат: „Мамо, ти никога не беше до нас.“ Но не искам и да чувам: „Мамо, защо не можем да си позволим това?“ Кажете ми, господин министър-председател, какво трябва да избере една майка? Работата или децата си? Хляба или времето с тях? Физическото оцеляване или емоционалното им бъдеще? Защото една държава, която поставя родителите пред подобен избор, не може да твърди, че прави достатъчно за семейството.
Непрекъснато говорим за демографската криза, за намаляващото население и за младите хора, които напускат България. Но замисляте ли се защо си тръгват? Защо млади семейства избират да отглеждат децата си далеч от родината? Защо баби и дядовци продължават да работят, когато би трябвало да се радват на заслужена почивка? Защо родителите прекарват живота си в работа, а децата им растат с усещането, че трябва сами да се справят със света? Децата, оставени без достатъчно внимание и подкрепа, са изложени на повече рискове. А когато семейството е изтощено от непрекъсната борба за оцеляване, страда не само настоящето, но и бъдещето на цялото общество. Ние не искаме утре да се питаме защо младите хора губят посока, защо образованието им страда или защо някои попадат в капана на зависимостите и престъпността. Искаме да предотвратим това днес. Искаме да бъдем родители, а не просто хора, които плащат сметки. Искаме децата ни да имат детство.
Господин министър-председател, Аз имам поне едно облекчение - не плащам наем и нямам кредити. И въпреки това ми е трудно. Понякога толкова трудно, че стоя сама и плача, защото се чувствам безсилна пред невъзможността да осигуря на децата си живота, който заслужават. А какво правят семействата, които всеки месец трябва да плащат наем или ипотека? Как живеят хората, които отглеждат две или три деца с ниски доходи? Как оцелява самотната майка, която няма на кого да разчита? Как се справя пенсионерът, който трябва да избира кои лекарства да купи този месец? И какво прави човекът, който работи честно, плаща данъците и осигуровките си, но въпреки това не може да си позволи нормален живот?
Ние изпълняваме задълженията си към държавата. Плащаме данъци, осигуровки, такси. Отделяме допълнителни средства за лечение, лекарства, училищни нужди и всичко, което не успяваме да получим навреме или в достатъчна степен чрез обществените услуги. Но кога държавата ще изпълни своето задължение към нас? Кога работещият човек ще престане да бъде беден? Кога пенсионерът ще може да си купи лекарствата, без да се лишава от вечеря? Кога майката ще може да работи и едновременно с това да присъства в живота на децата си? Кога малкият бизнес ще получи реална възможност да се развива, вместо да се бори единствено да не затвори?
Не Ви пиша, за да Ви обиждам. Не Ви пиша и за да търся политическа разправа. Пиша Ви, защото искам отговорност. Искам конкретни действия за разкриване на устойчиви работни места, за подкрепа на малкия бизнес, за реално подобряване на доходите и за защита на семействата, които живеят на границата на бедността. Искам достъпни детски занимални, целодневни грижи и възможности за гъвкава заетост, така че майките да не бъдат принуждавани да избират между работата и децата си. Искам възрастните хора да получават пенсии, с които могат да живеят, а не просто да съществуват. Искам здравеопазване, което не превръща болестта във финансово бедствие. Искам образование, което е действително достъпно за всяко българско дете. И най-вече искам обещанията, дадени пред българските граждани, да имат стойност и след изборите.
Защото доверието не е празен чек. То е отговорност. И когато хората гласуват за промяна, те не гласуват за поредните речи, оправдания и политически конфликти. Те гласуват за надеждата, че животът им най-после ще стане малко по-лек.
Ние не сме статистика, господин министър-председател. Ние сме хора. Ние сме майките, които плачат тихо, за да не ги видят децата им. Ние сме бащите, които работят до изнемога. Ние сме пенсионерите, които са дали младостта и здравето си на тази страна. Ние сме малките предприемачи, които се опитват да запазят работните места на своите служители. Ние сме онези, които все още не са напуснали България, защото въпреки всичко я обичат. Но любовта към родината не плаща сметките. Патриотизмът не пълни хладилника. А обещанията не могат да нахранят едно дете.
И затова днес Ви питам: Докога? Докога ще живеем в държава, в която човек може да работи цял живот и пак да остане беден? Докога майките ще се чувстват виновни, че не могат да дадат повече на децата си? Докога възрастните ще избират между хляба и лекарствата? Докога бъдещето на България ще расте сред лишения, страх и несигурност? Трябва ли да се върнем към времето, когато хлябът и солта са били достатъчни, за да преживее човек деня? Трябва ли да приемем бедността като неизбежна съдба? Не, господин министър-председател. Не трябва.
Защото българският народ не е мързелив народ. Българската майка не е жена, която не желае да работи. Българският пенсионер не е човек, който иска незаслужени привилегии. Ние просто искаме да живеем с достойнство.
Имате властта да предлагате решения, да настоявате за реформи, да търсите отговорност и да поставяте човека в центъра на управлението. Използвайте тази власт за хората, които Ви повериха надеждите си.
Не Ви моля за лично благодеяние. Моля Ви за държава, в която седемгодишните деца не мислят как да започнат работа, за да помогнат на родителите си. Моля Ви за България, в която една майка няма да плаче от безсилие, когато детето ѝ поиска нещо малко. Моля Ви за България, в която старостта не е наказание, трудът не е безкрайна борба за оцеляване, а детството не е жертва на бедността. И Ви моля да не отговаряте на това писмо само с общи обещания. Отговорете с конкретни мерки, срокове и отговорност. Защото децата ни не могат да чакат безкрайно.
Искам да завърша с думите, с които започнах. „Аз трябва да си намеря работа.“ Това не са думи на безработен възрастен човек. Не са думи на студент, който търси първото си работно място. Това са думите на моята седемгодишна дъщеря. И ако тези думи не могат да Ви накарат да се замислите за живота на българските семейства, тогава се страхувам, че между управляващите и народа вече съществува пропаст, която никоя политическа реч не може да преодолее. Господин министър-председател, аз не искам детето ми да спасява семейството ни от бедността. Искам да му позволя да бъде дете. Не искам да напускам родината си, за да осигуря бъдеще на децата си. Искам да имат бъдеще тук. В България. В своя дом. В своята родина.
Моля Ви, не превръщайте надеждата на последните останали вярващи в България в поредното разочарование. Защото една държава не е бедна само когато хората ѝ нямат пари. Една държава е истински бедна, когато децата ѝ престанат да мечтаят и започнат да се тревожат как ще оцелеят.
С уважение, но и с дълбока болка и настояване за отговор, майка на две деца и българска гражданка"