Да заслужим Левски

Не съм сигурна, че заслужаваме Левски. Не България или българите по принцип. А ние. Ние, които живеем днес, тук и сега.

Левски е величина, която не е могла да бъде достигната нито за времето си, нито сега. Възможно е да не сме по-лоши от хората, сред които е живял той. И тогава те са били несигурни, инертни, примиряващи се. Но със сигурност не сме по-добри от тях. А това вече е провал. И ни прави недостойни за неговия подвиг. Защото Левски дава живота си не просто, за да я има България - свободна и независима. Той дава живота си, за да могат бъдещите поколения да са по-смели, по-мъдри и по-добри от предишните. Е, ние сме тези бъдещи поколения, а не сме изпълнили завета на Апостола.

Не съм сигурна, че заслужаваме такъв герой. Не само защото Левски е удивителна личност сам по себе си. Не само защото много рядко се раждат хора, които едновременно са смели, прозорливи, природно интелигентни и кристално честни. Но защото Левски не се отказва от народа си, въпреки че знае колко вероятно е този народ да не е узрял за ум и сърце като неговото.

Всеки път, когато погледнем неговото "Народе???", нещо трябва да ни стисне за гърлото. В това тъжно "Народе???" се чете толкова укор, безсилие, удивление, но и безкрайна обич, че действа като шамар. И въпреки всичко, въпреки че Левски съзнава, че е сам, недостижим, прекалено изпреварил времето си, той не изоставя своя народ. Дава всичко, което има и което е, за да помогне на своята България, за да излекува мъката й, да я събуди от унеса, в който се намира, и да я поведе към борбата за собственото й бъдеще.

Днес само можем да се учим от това. Колко често вдигаме ръце и се отказваме? Колко често забравяме, че обичаме родината си, или по-лошо, изобщо не започваме да я обичаме, защото ни е трудно? Колко често сме разочаровани и отвратени от живота, който живеем, и вместо да го променим, избираме да избягаме? Колко често сме недоволни, но от страх и мързел не правим нищо? Колко често виждаме как ограбват и обругават нашата България, но не въставаме срещу гаврата и алчността? Колко често тази същата България не ни се струва достатъчно красива, уредена и богата и затова я изоставяме? Колко често бягаме? Колко често не правим нищо?

А Левски не е избягал.

Неговият титаничен дух е още тук. Защото работата му не е свършена. Ние още се нуждаем от този негов светъл пример за безкористност, обич, откритост и непримиримост, за да можем да намерим сили в себе си да довършим това, което той е започнал.

България не е там, където заслужава. Българите не са там, където заслужават. Поне не България и българите на Левски.

За да сме достойни за Апостола, нека склоним пред него глава днес и я изправим утре срещу онези, които ни тъпчат. Нека бъдем по-добри един към друг, по-честни, по-умни, нека обичаме повече родината си. Само така бихме имали смелостта да се наречем наследници на Левски.

Автор: Десислава Любомирова