Европейската кариера на Борисов

Арката на всеки български политик във властта е общо взето твърде повторяема. Тя обикновено започва с обещанието за саморазправа с Ахмед Доган - спомнете си как Бойко I-ви през 2009-та беше сочен като единственият възможен екзекутор на ДПС. После преминава през рязък компромис по отношение на всички предизборни обещания и постепенно внедряване в статуквото. Следва едно бързо отрезвяване, още в първите стотина дни, в които става ясно, че няма кой знае какво да стане. Четвъртата фаза е неизбежно укрепване на позициите на принципа "ние сме по-малкото зло" и едно добро овладяване на административния апарат, който все повече се изпълва с партийни членове. Петата  - влизането в безумни коалиции, които да компенсират вече напредващата амортизация на доверието. В момента сме в шестия етап - когато политическия лидер постепенно е заживял високо в балона си, говори с някакви статистики, сърди се на медии, плаши с минали правителства, превърнал се е в нещо средно между нарцис и невротик. И ето, че Борисов лека-полека стигна до седмия, последен стадий - той се изразява в бягството към европейската кариера.

Неговият предходник Станишев също свърши така. 10 години във властта изглежда са достатъчни, за да стане ясно, че се е пропиляло поредното десетилетие и е време някой друг да пропилее следващото. Тогава изведнъж европейската кариера започва да изглежда като единственото спасение. С времето целият досаден протокол - посрещания, прегръдки, целувки, срещи на върха - започва да се освещава с примамлив блясък. В крайна сметка нещата там винаги протичат без бури и скандали: най-лошото, което може да ти се случи, е да те хванат, че си поредният, който не знае английски. По-добре е, отколкото отляво да те подпира Пеевски, отдясно да те гони Сашо Диков, а омразата, която инкасираш, да расте всеки ден.

Борисов по всяка вероятност добре осъзнава това - и вече постепенно трасира пътя си към европейския път. Това е много по-добро от прословутия гръцки остров - по-обещаващ остров на спасението от европейската политика няма. А оттам е ясно - по едно интервю годишно за водещ всекидневник, мъдри съвети отдалече, постепенно отдалечаване в мъглявините на дистанцията и доволното потръпване от мисълта, че недоволството скоро ще се пренесе към някой друг, а ти ще бъдеш онова, което е трябвало да бъдеш: забравен и богат. Нали това беше цялата идея? 

Автор: Райко Байчев