Нощта на театъра

Но за последно да опитаме - да опушим сцената на медия сапиенс, да тръгнат някакви гласове от изкуството, да репликират от отвъдното. Режисьорската задача - изпълзете от тъмните подземия на театъра, минете като дим под заключените врати, кажете оттам нещо за коронавирусната година. Публиката: прегряла от информация. Първа необходимост: заразете медията с игра, информацията с култура. 

Образът, който ще води театралната "Нощ", несъмнено ще е образ на Бекет. В уречения час се подава от кофа за боклук. Хубаво място за брифинг. Изкачва се по стълба до прозорец. Гледа с телескоп и съобщава какво става навън. Нищо не става. Не е да не прилича на карантина. Обсебен е - болестта на абсурдистите - да брои. Броят се часове, минути, неща - непрекъснато. Много би му отивало - "Заразените през миналата нощ са...", после се преобува пет пъти и брои пак. В някакъв прекалено общителен вариант може да седне на края на пейката. На другия край сяда друг - идеално условие да не протече разговор. Ако протече - това вече е извънредно положение.

Двамата броят - според теб десет хиляди шестотин двеста двайсет и шест ли бяха заразените или десет хиляди шестотин и деветнайсет? Да се разберем - ако са нечетно число да се обесим и двамата, но ако е четно да се обесиш само ти. Става - обаче ако са четни - а аз кашлям - и преброят и мен, отново стават нечетни - ти ще трябва да се обесиш така или иначе. 

Решават да почакат. 13-ти май е хубава дата, май. Обещават си - след нея няма да броим заразени, ще си намерим по-добри занимания. Ще се върне доброто старо време. Но ще взема да остарея дотогава. За какво ми е доброто старо време ако ще съм стар? Момент, погледни: има нови заразени. Колко общо станаха, давай да броим. Ако са нечетно, нека...  

В дъното на сцената има врата. На нея пише: "Връщам се след малко. Годо".

Нощта на абсурдистите хвърля сянка върху всичко днес. Живее се под техния знак: непрекъснато съобщение и обновяване на съобщението - колко са заразените днес, колко бяха по-рано, колко ще бъдат утре. Днес са повече от вчера, това се знае. Знае се и че по това ще различим вчера от днес - ето ти здравия гръбнак на времето, по който да походим, или, в случая на Бекет, попълзим. И това далеч не е артистична претенция, а точният адрес на настоящето: в момента всички измерваме времето по подобен начин - през сайта worldometer, през обновяващите се количествени справки. Времето тече, тъй да се каже, заразенчески. Какво бе от март до май? Студено и слънчево, с от 80 000 до 3 милиона заразени. Какво ще е от май до септември? Най-вероятно от 3 до 15 милиона заразени. Колко стана часът? Не се ли научи - часът стана десет хиляди заразени повече от последния час. 

Oт това обаче - тук медиите окачат палта в гардеробната на театъра на абсурда - винаги следва зануляване на съзнанието. Сравнете собствения си интерес към растящия брой в началото с растящия брой сега. По обратния начин, по който кривата расте, трепетът на погледа, който я следи, отслабва. Причината не е нито нихилизъм, нито безсърдечност, нищо подобно: съзнанията пропадат в пустотата на автоматичния навик и автоматичното броене. Абсурдът винаги прави така: изтощава те, образно казано, цифрово. Тази цифрова инфекция е дълбока и ще дълбае още навътре, когато няма изкуства, които да я лекуват. Затова докато медията шумно брои заразени, невидимият театър на абсурда постепенно отваря врати и прибира всички при себе си. Той има друга истина: броиш, за да разделиш безсмислието на равни интервали и да го понесеш по-лесно. В пиесата това е винаги смешно. Тук обаче - също. 

С това брифингът на театралната нощ може да свърши. Генералите да се върнат по местата. Дневният ред да сложи завеса пред културния. Въображението е общежитие за уморени сценични работници. Бекет наричаше това така: Краят на играта. 

Автор: Райко Байчев