Ако ЕС имаше армия, нашите политици нямаше да се гърчат за Украйна*

Единствено електронната медия Actualno.com публикува тази моя статия в рубриката "Гледна точка". Реакцията на публиката беше по-скоро сдържана, съдейки по броя на читателите. Бяха регистрирани малко над 2000 читатели, което на фона на много други материали е твърде скромно число. В онзи момент (май 2021 г.), когато статията излезе, вероятно малцина са били тези, които са предполагали, вкл. и моя милост, че Русия ще нападне някога Украйна по този безумен начин и ще води подобна братоубийствена война, каквато се случва в момента пред очите на целия свят.

В началото на годината получих от Украйна покана за дистанционно провеждаща се (заради Ковид) конференция. Изпратих същата статия, защото прецених, че тя е достатъчно актуална на фона на съобщенията за ежедневно струпващите се в онзи момент руски войски по границата на суверенната държава Украйна. Статията беше приета и подготвена за печат в сборник с доклади, но това се случи дни преди нахлуването на руските войски на украинска територия. Получих електронно сборника, междувременно изпратих по банков път и таксата за правоучастие, но дали организаторите на конференцията са я получили не знам. Сърце не ми дава да попитам, защото в момента може да се предположи, че на тези хора там съвсем не им е до конференции и статии.

Какво всъщност исках да кажа с този мой материал? Накратко – смятам, че е дошло времето за ЕС, да тръгне – колкото по-бързо, толкова по-добре – по пътя на нова интеграция от федерален тип, подобна на структурата на САЩ. Тази теза съвсем не е нова, тя не е и моя. Тя се заражда и частично реализира след края на Втората световна война в главите на хора с имена, останали в пантеона на световната слава. Моя милост си позволих само да извадя от нафталина тази теза в публичното пространство и да я изтупам от прахта на фона на войната, която Русия отвори и води в момента срещу Украйна.

По същество какво следва от една подобна нова европейска структура? Наред с уеднаквяването на стандартите в области като образование, здравеопазване, съдебната система, администрация, вътрешна сигурност... остро належащо е създаването на единна европейска армия.

Какви ще са последиците от една подобна стъпка? На първо място ние няма да се чудим какво да правим с нашите музейни оръжия от времето на Варшавския договор. На второ място, ако в момента ЕС имаше обща армия, за нас нямаше да стои въпросът дали в този труден момент за Украйна да дадем някакво оръжие. Дори, ако щете, изцяло щеше да отпадне безсмисленият въпрос: ние нещо отделно ли сме от НАТО или сме част от тази военна организация? Защото мнозина у нас говорят за това как НАТО щяла да ни помогне? Не разбирам как НАТО ще ни помага на нас, когато ние трябва да помагаме на НАТО, защото сме част от тази военна структура. В този смисъл, ако имахме вече единна европейска армия, щеше да отпадне, вероятно с облекчение за скептиците към НАТО, името на тази, целенасочено наситена във времето с отрицателна конотация абревиатура, защото щеше да се говори вече за Армията на ЕС, който в момента наброява близо половин милиард население и с очевидната тенденция то да нараства. Това звучи доста различно от другото: едикоя си държава-членка ли е и от кога на ЕС, на НАТО, или и на двете?

Веднага възниква и въпросът: как ние ще участваме в тази нова армия на ЕС? Ами не е толкова трудно да се отгатне. Командването на армията на ЕС ще обяви конкурси, разбира се, с наше участие и ще назначи толкова наши мъже и жени – войници и офицери, колкото се определи като квота с решение на Европарламента за всяка страна-членка. Най-вероятно като критерии ще бъдат използвани както нашата численост като население, така и нашият БВП. И нека да не се кахърим за това дали ще намерим хора за новата армия. У нас, както и по целия свят, има достатъчно мъже и жени, които имат вътрешната нагласа и откровеното желание да бъдат на работа като платени военнослужещи, само че с едни достойни европейски заплати, а не като моята ефрейторската от един лев и петдесет стотинки на месец по времето на някогашната ми военна трудовашка служба в наборната ни по онова време армия. Впрочем и в момента българската армия е професионална и нейното участие в различни точки на света беше вече доказано, при това, смятам, достойно. Освен това, ние, българите, в рамките на новата интегрална европейска армия, ще получим съвременна военна техника, която бихме могли на първо време да ремонтираме у нас и впоследствие, и да я произвеждаме – нещо, което съседите ни, румънците, вече договориха. Произвеждали сме оръжие, произвеждаме и ще продължим да го правим успешно, но с нови технологии, в които ще има място и за наше, българско участие с техници, инженери и учени. С новото ни участие в рамките на новата европейска армия ще се наложи да се открият и нови специалности в рамките на нашето средно специално и висше образование. Интегрираната армия на ЕС ще има достъп до всички морета и океани. Тя ще бъде равностоен партньор на най-силната армия в света - американската, а това вече значи много. Респектът към ЕС като федерация от нов тип и, благодарение на новата ѝ армия, ще нарасне многократно. Точно от това са породени опасенията на днешния руски лидер и точно затова той нападна Украйна. В случая, обаче, не може да се смята, че ни е изненадал, трупайки с месеци бойна техника по границите си с Украйна.

Видя се, че в света има достатъчно безумни хора по върховете на управлението на редица държави, които искат да се себедоказват по пътя на войната. Те се въоръжават и дори искат да създадат собствено ядрено оръжие. Настоящата война в Украйна доказва недвусмислено точно това. А иначе, така се бяхме успокоили, че даже и позадремали, и в дрямката си сякаш сънувахме, че светът може да продължи да живее в мир не 75, а 150 години, но, за съжаление, сме се лъгали. Както се видя, твърде далече сме от така лелеяния световен мир. Заради него и най-вече заради демокрацията, трябва да бъдем военизирани. Друго решение няма. Поне засега.

Автор: проф. д-р инж. Николай Ангелов, д.т.н.

* Заглавието е на редакцията. Извън тезата на автора, главният редактор Ивайло Ачев поставя въпроса и за поведението на върховния главнокомандващ т.е. президента Румен Радев. По-точно - какво е неговото поведение при срещи зад граница и в България. Навън поне говори за каски и бронежилетки, макар и с безумия как ще се разпределят по етнически признак (сякаш ще има кой в нападната Украйна да пита ти от български произход ли си, ето ти българска каска), но в България размахва мантрата "ние сме неутрални". Когато ни се наложи на нас да търсим помощ, защото е достатъчно да погледнем какво си позволява да говори руският посланик Елеонора Митрофанова, тогава дали съседите ни и НАТО ще вземат да кажат "ние не искаме Трета световна война"?