Размисли за скоростта*

18 ноември 2026, 8:38 часа 100 прочитания 0 коментара

Шофьор съм от 58 години – отначало с любителска, а след казармата и с професионална книжка. Чукам (и в момента правя това) на дърво, защото, освен трите акта за превишена скорост, които ги помня и още десетина фиша за толкова години, нямам досега катастрофа. Понякога, особено след последната страшна катастрофа на "Тракия", се питам защо у нас има всеки ден тежки катастрофи и толкова много хора умират по пътищата ни? Питам се и за това как при този мой дълъг шофьорски стаж и на мен досега не ми се случи нещо подобно? Ами, защото смятам, че карам разумно. Затова!

Ще си позволя да разсъждавам по темата за разумното каране.

Някога и аз бях млад. Шофьорска книжка категория "В" взех точно на 18-тия ми рожден ден. И аз, като всички млади хора, бях без шофьорски стаж. Имах, разбира се, повишено самочувствие, типично за тази ми възраст, което от гледната точка на днешните ми години е било до голяма степен без покритие. И аз съм си позволявал да карам с по-висока от позволената скорост, и, питам се, какво от това? Ами нищо. Просто съм рискувал и печелел, може би, 5-10 минути време с бясното си каране, придвижвайки се от едно място до друго. В по-късни години съм си позволявал да карам и с над 140 км/ч., разбира се, че при хубаво време и сух асфалт. Усещал съм тръпката от това да не усещаш, че се движиш върху колела, а по-скоро летиш по някой прав участък на подбалканския, когато нямаше още магистрали, а след това и по магистралите.

Още: Смъртоносна катастрофа край Тулово: Микробус се блъсна в камион, кабината му изгоря

Веднъж видях в далечината пред мен мигаща и движеща се реверсивно синя лампа. Машинално си дръпнах крака от газта повече от страх, защото в момента не си спомних дали преди това нямаше ограничение на скоростта. Когато наближих полицейската кола, видях и два тежко ударили се автомобила. Видях и хора на пътя, които се суетяха, други бяха седнали на асфалта в безпомощно състояние и плачеха сред разпилените парчета от колите и багажа им наоколо. Видях и човек, който лежеше на асфалта покрит набързо, вероятно си беше отишъл от този свят. Друг викаше от едната кола. Вероятно полицаите бяха току-що дошли на място и набързо ни пропуснаха, гонейки ни с палки от мястото на катастрофата. А гледката във всяко отношение беше ужасна! За съжаление, в последно време обстановката по пътищата у нас става все по-страшна.

Много пъти съм влизал в зона с гъста мъгла. Бях студент, когато карах семейното жигули. Много добре си спомням един едновременно слънчев и същевременно мъглив пролетен ден, когато, пътувайки двамата с баща ми от Костинброд към София, стигнахме по Ломското шосе до надлеза "Надежда", където мъглата се сгъсти толкова много, че в един момент вече не виждах нищо по-напред от ръба на предния капак. Светлината отгоре беше толкова силна и дифузна, сякаш сме в киностудио. Страх ни беше да спрем заради някой идващ зад нас, който можеше да ни налети. В един момент почти спрях, а баща ми, който пътуваше до мен, изскочи много бързо от колата, стъпи на тротоара, а аз продължих много бавно на първа със спуснато дясно стъкло, опитвайки се да се движа съвсем близо до бордюра. Моят "навигатор" ходеше пеша до десния ми фар, с което той виждаше, може би, още един метър по-напред от мен, подаваше ми устни команди и чукаше с ръка по капака. Така, много бавно, стигнахме след няколкостотин метра до първия разклон след кръговото по посока на ул. "Опълченска", където мъглата изведнъж изчезна и слънцето се усмихна над нас. Засмяхме се и ние, но осъзнавахме много добре, че бяхме попаднали в ситуация, която съвсем не беше смешна.

Баща ми отдавна го няма, а след неговото жигули купих и продадох още 7 коли, все втора ръка. В момента карам осмата – едно много икономично и запазено, типично пенсионерско, но достатъчно мощно (90 к.с.) като за мен, VW-Поло 1,4. Последния път, когато попаднах на гъста мъгла с него, ми се случи съвсем наскоро, през миналата пролет в Ихтиманската котловина. Пътувахме до този момент безпроблемно с жена ми на изток по "Тракия". Отдалече и от високото, след изкачването над Вакарел, забелязахме, че стоповете на колите на няколкостотин метра пред нас изчезват, сякаш потъват в гъста, тъмносива мъгла, която, както казваше дядо ми, можеше да я режеш с нож. Верила и Рила зад нея се скриха от погледа ни. Тъмносивото, почти библейско небе се беше схлупило от облаци, всеки от черен по-черен. Веднага включих едновременно основните фарове на къси светлини и допълнителния силен ляв заден габарит. Иначе имам дневни по-малки фарове, които светят непрекъснато след запалване на двигателя. Помолих жена ми да извади бързо от жабката очилата без диоптър със жълти стъкла за мъгла. Надянах ги и включих помпата за водата за измиване на предното стъкло, която автоматично включи и чистачките. Оставих чистачките да работят на най-бавната прекъсната скорост. Веднага, още преди да навляза в сивата пелена, започнах да натискам леко и с чести прекъсвания спирачката за да намаля по-плавно скоростта. (Старая се да не допускам включването на АBS-а.) По този начин сигнализирах на движещия се зад мен, че имам намерение да спра ако се наложи. Разбира се, че веднага се намериха няколко от онези нашенци с големите черни джипове, които профучаха покрай нас отляво, задминавайки ни с бясна скорост по изпреварващата лента. Така много бавно потънах и аз в мъглата до момента, в който видях пред мен задни, силно ореолно разсеяни, червени светлини с допълнително включен заден ляв габарит. Браво, рекох си, човекът пред мен се е сетил да включи левия силен габарит за мъгла, но за себе си отчетох, че съм карал по-бързо от него, защото го настигнах, макар и с относително ниската скорост, с която се движех. Същевременно, и слава Богу, виждах макар и трудно, бялата линия между мен и аварийната лента. Бях вече на втора и намалих още скоростта. От тук тататък започнахме да караме в пакет – този пред мен и другия зад мен, който ме настигна междувременно, с дистанция от, може би, не повоче от 20-ина метра помежду ни и с под 20 км./ч. Така можехме да спрем безпрепятствено ако се наложи. В един момент, далече преди тунела Траянови врата, мъглата изведнъж се вдигна и всички продължихме с нормална скорост. Природа, какво можеш да направиш? Единствено можеш да се адаптираш към нея.

Преди малко споменах за скоростта на движение. Нека продължа да разсъждавам за нея. Известно е, че нашият Закон за движение по пътищата позволява максимална скорост от 140 км./ч., но аз отдавна вече не карам със скорост по-голяма от 100-110. Причините са много. На първо място със 100 км./ч. се чувствам по-сигурен и освободен от чувството, че карам на границата на възможностите на колата, защото както аз, така и колата не сме в първа младост. Освен това, със 100 км./ч. харча наполовина гориво, което е много съществен фактор за моето, вече пенсионерско, битие. Преди, когато си позволявах да карам със 140 (между нас да си остане и с повече), от София до морето с няколкото малолитражни автомобила втора ръка, които периодично подменях, не ми стигаше цял резервоар. Сега, карайки със 100, разходвам точно половин резервоар за същото разстояние. Е, вместо за 3 часа, пристигам за 3,5, но по пътя слушам с удоволствие хубава музика от няколкото национални радиа или от компакт-дисковете, които си нося в жабката. Имам си и добра раздумка с жена ми без да се надвикваме с двигателя, който мърка при среден разход на бензин от около 4,7–4,9 литра/100 км., при обороти на коляновия вал под 3000 и при включен климатик. Няма го това ръмжане от трансмисията, вкл. глухият грохот от колелата, което ми пречи да чуя някоя партия от оркестъра или вокал на певеца от групата. Да, признавам, че мнозина ме изпреварват, но на мен от това не ми пука. Да ме изпреварват! А в моменти, когато зад мен се появи някой огромен ТИР и започне да ми светка с дълги, натискам педала на газта, ускорявам, постигам значителна дистанция пред него и му показвам, че и аз мога да карам бързо, но ... не искам. Обикновено в такива случаи настигам някой колега с моите възможности, изпреварвам го и продължавам пред него на разумна дистанция пак със 100. А в огледалата за задно виждане забелязвам същия сценарий на поведението на ТИР-а спрямо колегата зад мен. Но аз съм вече напред.

Още: Нова трагедия: Загинали и ранени при катастрофа сред непрогледна мъгла, кола е разцепена на две

Ще си позволя да коментирам случилото във верижната катастрофа от преди седмица, макар че коментариите по темата станаха доста и повечето са излишни, дори някои неуместни. Бих казал следното: колеги-шофьори, има множество възможни причини всички ние, които сме на път, да попаднем в подобна ситуация като страшното меле на "Тракия", което, за съжааление, се случи наскоро с толкова много жертви, ранени и потрошени коли. Състоянието на настилката, състоянието на хоризонталната маркировка, забравени незапалени габарити и допълнителна задна лява габаритна светлина, разсеяност на шофьора, употребен алкохол и/или наркотик, неподходящи гуми, сигнализиращи табели и прочие управляеми и неуправляеми от нас фактори, които могат да бъдат причина за ситуация, подобна на тази, която стана повод за моите разсъждения, но ... основният фактор, определящ нашата сигурност, си остава скоростта, с която се движим. А нея, скоростта, ние можем да я управляваме! Защото да влетиш с над 100 км./час със своя автомобил в мъгла е все едно да отвориш рязко вратата на асансьор, да прекрачиш бързо и смело навътре, а кабината ... да я няма. Ужасно, нали?

Бог да прости починалите, разум на живите и здраве за ранените!

Автор: проф. Николай Ангелов

* Заглавието е на редакцията

Последвайте ни в Google News Showcase, за да получавате още актуални новини.
Ивайло Ачев
Ивайло Ачев Редактор
Новините днес