Авторът Благойче Атанасоски е популярен политически анализатор в Северна Македония. Това е негова статия за отношенията между България и Северна Македония, написана специално за Actualno.com. Запазваме умишлено някои от езиковите особености на текста.
Класическите политици, особено от националистически държави и нации, като тези на Балканския полуостров, регион, обременен с преплетена, трудна и често противоречиво интерпретирана история, най-често следват популистката линия, която е от доминиращото общо мнение сред по-голямата част от населението.
Тоест, тези политици, които се противопоставят на подобно мнение или още повече водят активна политика, противоречаща на такова, най-често бързо губят подкрепа от електората и падат от власт. Наричат ги предатели. Отдавна твърдя, че гръцко-македонският „спор за конституционното име Македония“, който беше наложен от южната ни съседка и в продължение на почти три десетилетия блокираше държавно-правното ни развитие и членство в международни организации от ООН до НАТО и ЕС, можеше да бъде разрешен само от политици от типа на бившите премиери на Македония и Гърция Зоран Заев и Алексис Ципрас. Само тези двамата смело влязоха в „разрязването на Гордиевия възел“, противно на общото мнение на македонския и гръцкия народ срещу Преспанското споразумение.
Благойче Атанасоски
Както днешните етнически македонци, така и днешните етнически гърци, споразумението, сключено от гръцката страна на езерото Преспа, е до голяма степен презирано и го смятат за национално предателство. Както и голяма част от настоящия политически елит в двете страни, от десницата, която е на власт както в политическо Скопие, така и в политическа Атина.
След десетилетия обаче имената на Зоран Заев и Алексис Ципрас ще бъдат записани в учебниците по история, когато ще се изучава Преспанското споразумение, което реши един невероятно труден, исторически и сложен проблем на два балкански народа, които открито се мразят. За съжаление.
Времето работи срещу нас с ускорени темпове
Как да се разреши тогава македонско-българският спор, който е актуален и на масата, обременявайки и без това обтегнатите ни отношения през тези осем десетилетия комуникация между политическо Скопие и политическа София, достигайки своя апогей на ужасно влошени и катастрофални през последните пет години?
В този даден момент, но и политическият хоризонт, който се очертава на политическия небосклон в Македония и България, вероятно изобщо не може. За съжаление, Македония и България нямат своите Заев и Ципрас, които смело да влязат в процеса и да дадат шанс на бъдещето. Напротив, имат Мицкоски, Радев и бившия министър на отбраната на България „агент Иван“, като най-малкия общ знаменател, който „измисли“, операционализира и постави „проблема“ между двете страни на пиедестал, и постоянно го поддържа отворен и жив. Вероятно по заповед на няколкото тайни служби, чийто агент-сътрудник е бил от десетилетия. Винаги работещ изключително за интересите на Белград и Москва, за разлика от тези на Скопие и София. Тоест, за мое най-голямо съжаление, той и подобните му, както тук, така и в България, работят върху постоянна омраза и проблематизиране на отношенията между двете държави и между македонския и българския народ, вместо да търсят решения на проблемите и да изграждат нормални, цивилизовани, европейски междусъседски отношения. Такъв тип рядък политик, който искрено и честно искаше да намери пътя на разбирателството, добросъседството и изграждането на мостове за икономическо, бизнес, инфраструктурно, културно, образователно, социално и всякакъв друг вид сътрудничество, беше бившият български министър-председател Кирил Петков. Той е първият министър-председател в новата многопартийна история на България след 1989 г., който „падна от власт“ чрез вот на недоверие на своята четирипартийна коалиция, само след няколко месеца, след като зае поста министър-председател на българското правителство, между другото и заради „отношението си към Македония и македонския въпрос в България“.
Съзнателно производство на омраза
След като пропуснахме тези „златни шансове“ на прозореца на македоно-българските отношения, днес сме в ситуация, може би по-лоша от тази през 2020 г., когато беше използвано българското вето върху европейската интеграция на Македония.
На наша страна имаме македонския премиер от дясното, консервативно политическо крило ВМРО-ДПМНЕ , Х. Мицкоски, който открито смята „френското предложение“ за предателство и казва, че докато е премиер, при тези „условия няма шанс да се позволи на българите да бъдат вмъкнати в македонската конституция“, като условие, без което македонската европейска интеграция не може да продължи в съответствие с подписаното и гласувано френско предложение в двете събрания на Македония и България.
Тази „политика“, подправена с още по-безскрупулни изявления на първия вицепремиер в македонското правителство А. Николовски за „мизерните българи“, които предизвикват лавина от реакции в държавното и политическо ръководство в България, а съответно и в българското общество, преди всичко от крайно националистически структури като К. Каракачанов, К. Костадинов, А. Джамбазки и подобните им, всъщност са взаимно подхранване на порнонационализма от двете страни на Осоговието , който развява своите „национални емоции“ и създава абстрактно усещане за национална победа, гордост и възхищение. Виждам ли с оптимизъм, че нещата ще се подобрят в близко бъдеще? Абсолютно не. Трябва ли да се откажем и да се откажем от създаването на „братски добросъседски“ отношения между двата народа и държави? Абсолютно не. Колкото и да ни се струва сега и този път, че това е поредната „донкихотовска“ борба срещу вятърните мелници. Някой мъдрец някога е казал, че „национализмът е последното убежище на престъпниците“. Така че, като се има предвид това, и в Македония, и в България имаме безпрецедентен брой от тях. За износ, където ги нямат!
