Може да изглежда шокиращо, но не знам какво се е случило в хижата "Петрохан". С нови факти или подозрения, които да изложа, не разполагам. Едва ли ще ви въвлека в алтернативен сюжет, който да разработя като пещера (сравнението се натрапва само), и да ви поканя в нейните хладни тунели.
ОЩЕ: "Петрохан": Разследващите показаха записи, обявиха основната версия и хронологията (ВИДЕО)
Предлагам обаче някои разсъждения към странното писмо на Иво Калушев.
В него са събрани двете главни разклонения, които се въртят в главата на всички. То ни повежда в посоки, които са противоположни една на друга - и е източник на голямо объркване.
Да прочетем внимателно:
"Нищо от това, което ще чуеш, не е вярно, дори и частичка, но нямаме никакви сили повече да се борим с тази кочина... То не е причината, то е просто капката, която преля за всички нас чашата, поредният искрен опит да помогнем на едно болно дете - момиче е, в твоя чест :))) Прости ми, благодаря ти от сърце и когато намериш сили (по-скоро е по-добре), просто си насочи мисълта към мен и ще ме намериш. Този свят е един много стабилен сън. Няма смисъл да го превръщаш в кошмар. Направи напук и виж вътре в себе си и се усмихни. Обичам те много. Бъди свободна".
Най-напред: писмото изглежда естествено. То е с твърде странни завои в мисълта, твърде причудливо и несъвършено, за да бъде изработено нарочно, като подхвърлен фалшификат. Написаното изглежда прекалено характерно, за да бъде имитирано. Да не говорим за работа на изкуствен интелект - попаднах на текст, написан с изкуствен интелект, който твърди, че писмото е написано с изкуствен интелект.
Проблемът е, че в редовете на Калушев има два центъра, които нямат нищо общо един с друг. Те сякаш ни дърпат в невъзможното, като на североюг.
Първото: "Нямаме никакви сили повече да се борим с тази кочина".
Второто: "Този свят е един много стабилен сън".
За какво става дума при първото? Калушев твърди, че той и те (множествено число, всички в хижата) вече губят сили да се борят с "тази кочина". "Тази кочина" е, разбира се, типичен израз, към чиято описателна и лаконична сила е прибягвал поне няколко пъти в живота си, (понякога и по няколко пъти на ден) всеки българин, който държи да е точен в описанието си. Калушев е публикувал и "Борба" на Ботев, а това е първият поет, явяващ се в мислите ни, за да ни мобилизира, щом трябва да се изправим срещу нещо. Е, как тогава да не възникват съмнения, че е възможно наистина шестимата в хижата да са видели нещо? Как да не предполагаме, че са направили запис при облитането на планината с дронове, който свидетелства за нещо - например трафик на наркотици, съвсем близо лежи сръбската граница? Един от приятелите на мъртвия Дечо Василев например заяви в ефир, че преди няколко месеца Василев му е казал, че получават заплахи за разстрел. Значи какво - имаме "борба срещу кочината", имаме заплахи за убийство, накрая самата смърт. После съдебни институции, които на практика са факултети на мафията, и на които никой не вярва. Ето как тази поредица от събития започва да тегли към тезата за професионална екзекуция. "Тази кочина" в действие.
Втората част от писмото обаче ни праща в съвършено различна посока. Тя е в подстъпите на онзи мрак, който един развълнуван психолог в телевизионен ефир нарече "разширено меланхолно самоубийство". Този психолог си навлече присмех, защото не успя да скрие радостта си от това, че е вникнал в разстроената душа на убиеца/самоубиеца със силата на собственото си знание. И се развълнува толкова, че накрая каза "подарявам ви този златен куршум" - един вид триумфира в национален ефир, доволен, че силната теза е простреляла опонентите му. Но този човек, макар и комично превъзбуден, имаше основания, разбира се. Защото не могат да се пренебрегнат най-особените думи в писмото. "Този свят е един много стабилен сън". Това разбиране говори за верига от събития в живота на Ивайло Калушев, които нямат външна причина. А са лична спирала. В която психозата изпреварва мафията - мафията е по-тромава, защото е по-рационална. Не е трудно да си представим и психологическа каскада. Животът, преминал в пещерите. Поривът да се навлиза в непознатия мрак, да се търси неразпечатаният студен въздух. После странстванията в Непал и Тибет. Посвещаването в будизма, който проповядва повече от всякo друго обяснение на света, че заобикалящият свят е нереален. Цял живот в разредения въздух на планината, лагерите, експедициите. И накрая злокобното усукване, с което умопомрачението с един рязък щрих подрежда всичко наново така, че да види смъртта като събуждане. Tакива ли са били последните мисли, с които Калушев и останалите са сложили ръка върху оръжието? И са казали "Да тръгваме"?
Както вече казах - нямам представа, засега гадая. А вече всеки си зарежда златния куршум, който му изглежда по-убедителен.
Автор: Райко Байчев
