Казват, че покрай празниците тези, които живеят сами, най-силно усещат самотата, особено около семейни празници като Коледа. Подобно на артрит на душата, със студените температури се увеличават и болките от това да няма с кого да споделиш трапеза, мила дума, човешка топлина. И въпреки това, животът ти има някаква форма, някаква посока, макар и често не много ясна.
След празниците, известна степен на нормалност се завръща. Самите празници могат да затоплят душата ти поне мъничко – гледайки украсите, усмихнатите семейства, радостните деца. На моменти това е заразно. За немалко хора в България, а и по света, обаче, студът пронизва до костите, а самотата е нещо, което отдавна се е превърнало в единствена компания – константа в ежедневието.
За хората без дом животът е в суспендирано, замразено състояние, за неопределено време. Константата отстъпва само тогава, когато някой добросърдечен минувач или служител на гара, метро или летище прояви човещина и обърне истинско внимание, с разбиране, на човека, озовал се на улицата. Не са малко хората, които нямат друг избор освен да се подслонят в обществена сграда, дотолкова, доколкото им позволяват други човешки същества, които са в позиция да се разпореждат с общественото. Това най-вероятно им позволява поне за част от денонощието да успеят наистина да поспят, поне толкова, че да могат да издържат будни или полубудни до следващата възможност за малко сън – като например, когато рано сутрин гарата отвори врати отново.
Това е може би часовникът на живота за хората без дом. Не часовник на китката или на стената – а този на възможностите за временно примирие – кратко време, през което всичко около теб е малко по-благосклонно и успяваш да се унесеш в сън, да осигуриш съществуването си за още малко. А какво ли е да сънуваш, че имаш дом, така наречен нормален живот, и да се събудиш изведнъж заобиколен от пътници, седнали край теб, четящи вестници, пиещи кафе, гледащи в смартфоните си? Какво ли е да не чувстваш тежестта на тялото ти, болките и неудобството, докато сънуваш нещо хубаво, осъзнавайки в самия сън, че това няма как да е истина?
Служителите, минувачите, пътниците живеят в едно и също пространство, като всички нас, с хората без дом. Ала не живеем в едно и също време. Тяхното времево измерение е на вечното очакване – до такава степен, че вероятно се забравя какво въобще се чака... Влак? Роднина? Истински социални грижи, които да целят истински да те изправят на крака? Топло кафе и блага дума, подарък от добронамерен пътник или служител?
В гарата прави впечатление, че има място за оставяне и съхранение на багаж. Хората оставят там багажа си за известно време, така че да не им е в тежест. Май нещо подобно правят и хората без дом с телата си. Може би това е техният "празник" – момент, в който душата може да се унесе свободна от тялото, този тежък багаж, който почива на твърдите и тесни столове в чакалнята. Като малката кибритопродавачка, в света едва ли са малко хората, които се затоплят с последната кибритена кутийка, или последната цигара, фас, и неусетно напускат телата си, най-сетне свободни от тежестта на нуждата, на чуждата надменност, на социалното отхвърляне, на затворените врати...
Още: Принц Уилям реши да спи на улицата и започна дългогодишна мисия (СНИМКИ)
Най-сетне те, като "багаж", от който обществото се отървава като го оставя на произвола на улиците и гарите, като онези забравени раници и куфари, които никой не търси, възвръщат достойнството си. В приказката се случва така:
…и изведнъж двете в блясък и радост се издигнаха високо над земята; и там, където те хвръкнаха, нямаше нито студ, нито глад, нито неволя. А в ъгъла, облегнато до стената, стоеше в студеното утро бедно момиченце с червени бузички и с усмихнати устица — то беше замръзнало през последната вечер на старата година.
Това, което другите хора не им дават приживе, смъртта не смее да им откаже. Странна е тази еволюция на обществата. Странен е този прогрес, при който нещо, което в животинския свят е даденост, а именно подслонът, при хората е достъпно само срещу пари (с някои изключения, разбира се). Представяте ли си птиците изведнъж да решат, че могат да завземат гнезда и да пречат на другите да придобиват или плетат такива освен ако не бъдат възнаградени щедро със зърна? Способни ли са птиците да установят такъв жесток режим на съжителство? Разбира се, вдигаме рамене сякаш е неизбежно и естествено да има хора без дом. Някои смятат дори, че това е нещо, което може да заслужиш, и за което не ти се полага съчувствие. Птиците май са по-мъдри, отколкото си мислим...
СНИМКА: БГНЕС
Още: Правова държава, 18 години по-късно – тук ли си?
Ясно е, че съществуват много хора, които ги е грижа, и които ежедневно правят всичко по силите си, в общини, държавни или неправителствени организации, за да помагат на хората без дом. И все пак цялостната липса на силна социална държава в България е призрак, който витае около всеки сериозен разговор или всяка честна дискусия за бедността и социалното изключване у нас. Тази липса е особено озадачаваща, когато виждаме всеки месец каква част от приходите ни отиват за данъци. Живеем в държава, която е на път да ни таксува толкова, колкото таксуват развитите западни страни, но без социалните услуги, които се намират там.
Какво прави държавата, в крайна сметка, ако не успява да пребори най-спешните ситуации на социално изключване и страдание? За какво плащам данъци, когато една обикновена събота на една уличка в София преброявам петима различни възрастни да ровят в кофите за боклук? Да, и аз не можех да повярвам: петима. За какво плащаме данъци, всички ние, когато така лесно преди година загинаха четирима души подслонили се във вагон на БДЖ на Централна гара в София? Колко жесток трябва да е животът за да те накара да запалиш не кибритена кутийка, а цял огън във вагон за да се сгрееш – огън, който впоследствие те убива?
Дали пропастта между бедни и богати, безразличието, може да расте без ограничение и без последствия? Дали достъпът до обществена собственост може да продължава да се отказва на тези, които имат спешна нужда от нея за да оцелеят? Тоест, докато държавата и общините не успяват да се грижат пълноценно за всички бездомни хора, предоставяйки им достоен подслон, ще продължават ли метростанциите, гарите и други обществени сгради да затварят вратите си по време на най-студените часове от денонощието? Срам ли ни е? Срам ли ги е – директори, управители, други? Притеснява ни миризмата, хигиената? В други страни, не много по-богати от нашата, приоритет е човешкият живот.
Странен прогрес, наистина, от който не могат всички наравно да се възползват. Странен прогрес, при който дори това, което не би трябвало да струва кой знае какво – една отворена врата, една топла супа, не се прави. Някой би казал, с право, че съществуват центрове за временно настаняване, някои от тях с не лоши условия. И все пак хора продължават да живеят на улицата. Може ли така лесно да се отърсим от отговорност?
Още: От герой в бездомник: Путин забрави да се погрижи за върналите се от войната (СНИМКА)
Ако в най-студените нощи на годината се позволи на хора без дом да пренощуват в гари и метростанции, които да бъдат адекватно подготвени за това, с нужната екипна работа на различни служби, дали ще има отново случай на загинали и ранени при пожар във вагон на БДЖ? Друг въпрос, макар и съзнателно наивен. Армията се отзовава при кризисни ситуации и бедствия, като например наводнения и пожари. Не е ли кризисна ситуация или бедствие в най-студените месеци из нашите градове хора да мръзнат вероятно гладни и на прага на оцеляването?
Явно бедствието е тихо и засяга хора, които обществото не иска да вижда и зачита като равни, като граждани, които трябва да бъдат защитени. Тази република на всички ли е тогава, за всички ли е, или само за тези, които се справят сравнително добре? Защо ни е тя ако представлява влак, който превозва едни в първа класа, а други оставя във вечна чакалня? А може би е така навсякъде… Нека погледнем.
Според Евростат, през 2024 г., у нас 18,7% от хората живеят с просрочени задължения от рода на наем, вноска по жилищен кредит или сметки за ток и вода. Средно за Европейския съюз същият показател е 9,2%. Това означава, че близо 1 от всеки 5 души в България е в малка или по-голяма степен в опасност да остане на улицата. Разликата, понякога, между това да не се озовеш реално на улицата е, че уволнението от работата ти се е разминало или все още имаш роднини, на които можеш да разчиташ, или здраве, което се крепи. И въпреки това, ние живеем в заблудата, че бездомните са различни от нас, заслужили съдбата си. Живеем с изкуствена идея за напредък – без реална грижа за "изоставащите" – напредък, който се измерва по това колко напред са тези най-отпред, колко пари имат те и какво "средно" качество на живота имаме ние, които сме по-добре.
Нямаме истински поводи за гордост в социално отношение. Нашият прогрес е фалшив когато хора горят във вагони. Илюзорен е този прогрес, докато близо всеки пети човек у нас не успява да си плаща важни сметки (навреме). За сравнение, в Полша за 2024 г. делът на хората в това положение е 4,2%. Същата тази Полша, стояла заедно с нас зад Желязната завеса…
Какво извинение ще намерим за липсата на човечност този път, през новата година? Това, че тя е последствие на трудния ни живот, на сложната ни история, на тежкия ни Преход? Ние, вечните жертви, неоправдани, оставящи съгражданите ни да се задушават и изгарят на Централна гара? Ние, вечните неразбрани, никога отговорни? Ние, единствени на света изтърпели ужасни исторически периоди и моменти? Позволете ми да предположа, че липсата на човечност, на грижа за другия, е причината, а не последствието на много от проблемите ни и поводите ни за недоволство в обществото…
Автор: Явор Хаджиев
