Авторът Благойче Атанасоски е популярен политически анализатор в Северна Македония. Това е негова статия, написана специално за Actualno.com. Запазваме умишлено някои от езиковите особености на текста.
Метафорично, това е заглавието на най-новия анализ на предаването „В центъра“, за своите зрители и последователи на може би най-известния македонски журналист в чужбина Васко Ефтов. В него той прави метафорично сравнение на постюгославското македонско културно пространство и доколко то все още е „замърсено“ с един вид югоносталгия. И казва, че това се дължи по-скоро на носталгия и съжаление за време, когато македонците и македонските граждани са живели в „институционално уредена, функционална, подредена“ и уважавана държава в международните среди. В предаването той анализира и как в македонското общество, всъщност под „мантията на македонския патриотизъм“ се крие един вид югоносталгия и точно това е, което бившият македонски премиер от редиците на дясната ВМРО-ДПМНЕ Никола Груевски е разбрал най-добре (тоест, неговите идеологически стратези са го научили най-добре, че трябва да създава и създава амалгама между националистическите чувства на македонците с техния проюгославизъм). Така беше и затова той беше най-дълго управлявалият министър-председател в многопартийната история на Македония, цяло десетилетие, като непрекъснато я увековечаваше и непрекъснато печелеше около половин милион македонски избиратели.
Благойче Атанасоски
Че това е абсолютно така, би трябвало да се заключи не само от анализа на този наш журналист, но и от разговори с хора в кафенета, домашни партита, събирания, особено от по-старите „югославски поколения“, тоест тези, които са разделили живота си на две системи: еднопартийната комунистическа в СФР Югославия и многопартийната демократична в Македония. Почти всички, без изключение, ще ви кажат, тоест ще ви убедят, че животът е бил „многократно по-добър“ в бивша Югославия, отколкото в днешна Македония. Но така е, за съжаление, и ще бъде така, докато не умре „последният югославянин“, а дори и след това, защото югоносталгията се предава от „поколение на поколение“. Но хайде, и това не е толкова страшно.
Няма изход или спасение от това
Това, което ме порази и ме накара категорично да разбера, че няма спасение за този народ, а следователно и за държавата, нито институционално, нито морално, най-малко психически, са коментарите под една, да речем, македонска патриотична страница, в която авторите публикуват всички институционални страдалци от режима на бившия югославски маршал Йосип Броз Тито, че като гиганти на македонската свобода, участници в АСНОМ, или в Илинденските епопеи, те след това по един или друг начин са били „екзекутирани от дългата ръка на Югославия, Белград и Тито“.
В статията са изброени тъжните и жалки съдби на Методия Андонов-Ченто, първият президент на АСНОМ, най-възрастният делегат и председател на АСНОМ Панко Брашнаров, оцелелия „гемиджия “ Павел Шатев, поета Венко Марковски, академик на БАН и „основател на съвременната македонска литература“, както и Петре Пирузе-Майски, но и редица други. Техните изпитания на „Голи оток“, „Идризово“, домашните арести в Битоля и други видове преследване от страна на Югославската политическа и държавна номенклатура беше обяснена подробно. Авторите обикновено пишеха, че унищожаването на живота на лидерите на македонския авангард и интелигенция след края на Втората световна война е станало по заповед на Тито и Белград. Което е факт и ноторна истина. Но когато отворих коментарите под статията, за да ги прочета, имаше какво да се види. Почти без изключение всички защитаваха Тито, така да се каже; съжаляваха за тъжната съдба на тези македонски патриотични дейци, защото все пак те бяха македонци и патриоти, но прехвърляха вината на някой друг: представете си „вътрешните предатели“, без да уточняват кои са те. Но питат, каква била вината на Тито, той дори не знаел за тези ликвидации и екзекуции, как смеят да обвиняват и критикуват „най-великия син на югославските народи“, този, който създаде и изгради Македония, и по чието време хората живееха най-красиво. И си казах: това е краят! Просто си зададох въпроса, наистина ли тези хора са толкова прости, толкова елементарни, че не знаят собствената си история, въпреки факта, че се смятат за „велики патриотични македонци“, или са толкова обзети от „стокхолмския“ синдром и дори като „жертви, не само не обвиняват палача, но и са влюбени в него“. Или и двете.
Българският паспорт остава „най-добрата инвестиция“
Обаче това, което видях и прочетох, ми дава правото и знанието, че за тази институционално провалена държава - няма връщане назад. Тоест, за да се случи това, ще ни е необходимо пълно рестартиране, тоест пълна промяна на манталитета и менталната структура. А тя не само не се е променила 35 години след разпадането на Югославия, но е останала същата, или е била надградена, този път на невежество с допълнителна неграмотност и вулгарност. Просто казано, Македония ще потъне в непоносимостта си на ежедневието, без никакъв напредък и перспектива. И да, единственият изход от порочния кръг на „адът на Данте Алигиери“ ще продължи да бъде нейната „святост“ - българският паспорт. С който стотици хиляди нови македонци и македонски граждани ще могат да намерят щастие в живота навън, в някоя от западноевропейските развити и отвъдморски страни.
