Неотдавнашното предупреждение на президента Доналд Тръмп към британския премиер Киър Стармър относно предложената сделка за островите Чагос не е самохвалство. Това е стратегическа намеса в точно правилния момент. Ако не друго, то може би е спасило Великобритания от една от най-значимите геополитически грешки в следвоенната епоха, пише The National Interest.
САЩ и Обединеното кралство споделят военна база на Диего Гарсия, най-големия остров от островите Чагос. Диего Гарсия не е древен колониален остатък, а крайъгълен камък на западната проекция на сила в Индо-Тихоокеанския регион и Близкия изток.
Предложеното споразумение предвижда Обединеното кралство да прехвърли суверенитета на островите Чагос на Мавриций, като същевременно отдаде базата под наем за близо век на цена, за която се твърди, че възлиза на милиарди. В Лондон това се представя като правно подреждане, необходим акт на постколониално уреждане. В действителност това е дълбока стратегическа капитулация, маскирана като морална праведност. Още: The Telegraph: Европейските лидери направиха Путин по-силен
Тръмп е прав да се противопоставя на това по три основни причини: надеждност на възпирането, съгласуваност на съюза и системна конкуренция с Китай.
Първо, възпирането не се основава само на способности, но и на контрол. Ценността на Диего Гарсия се крие в неговата политическа надеждност. Той функционира от десетилетия като сигурна платформа за американски бомбардировачи, военноморска логистика, разузнавателни операции и планиране за непредвидени ситуации. Той играе ключова роля в операциите в Афганистан и Ирак и остава критичен за разполагането на сили в Индо-Тихоокеанския регион.
Суверенният трансфер коренно променя това уравнение. Дори при наличие на договор за наем правният суверенитет ще се прехвърли към Мавриций. Договорите за наем са политически инструменти, а не неизменни гаранции. Те са обект на предоговаряне, вътрешен натиск и външно влияние. Твърдението на Тръмп, че „договорите за наем не са добри, когато става въпрос за държави“, отразява основна геополитическа истина: в конкуренцията между великите сили неяснотата е уязвимост.
Второ, сделката нарушава логиката на съюза. САЩ и Обединеното кралство поддържат това, което често се описва като „специални отношения“, подкрепени от интеграцията на разузнаването по програмата „Пет очи“, ядреното сътрудничество и дълбоко вкоренената военна оперативна съвместимост. Тези отношения предполагат стратегическо съгласуване. Още: Тръмп се закани и на Великобритания - заради важен за САЩ остров (СНИМКИ)
Ако Лондон едностранно преструктурира суверенитета си над една от най-важните американски бази в света без солидни гаранции, приемливи за Вашингтон, това въвежда търкания в този баланс.
Струва си да се припомни, че Диего Гарсия е разположен на ключови морски пътища, свързващи Близкия изток, Африка и Азия. Това е едно от малкото места, от които САЩ могат да проектират устойчива въздушна и военноморска мощ в множество театри на военни действия. В епоха, в която достъпът е все по-оспорван, доброволното усложняване на споразуменията за суверенитет е стратегически перверзно.
Трето, и най-важно, китайският фактор не може да бъде пренебрегнат. Пекин демонстрира последователен модел на превръщане на икономическите отношения в стратегически лостове. От Шри Ланка до пристанищната инфраструктура отвъд Индийския океан методът на Китай е постепенно укрепване.
Мавриций не е Китай, нито пък е неизбежно предопределен да предостави достъп на Пекин. Но структурните стимули имат значение. Малка държава, която поема суверенитет над стратегически ценна територия, ще се сблъска с конкурентни ухажвания. В продължение на десетилетия икономическите стимули, инвестициите в инфраструктура или дипломатическият натиск могат да променят политическите сметки. Дори самото схващане, че китайското влияние може да нарасне в близост до Диего Гарсия, би усложнило оперативното планиране на САЩ. Още: Държава от Африка блокира всички социални мрежи след изтичане на скандални записи
Конкуренцията между великите сили не се води чрез драматични териториални завземания; тя се води в сиви зони, чрез влияние, права за достъп и постепенно позициониране. Възражението на Тръмп признава, че след като суверенитетът бъде прехвърлен, влиянието намалява. Обратимостта става политически и правно скъпоструваща.
Критиците ще твърдят, че международните правни решения и нормите за деколонизация изискват Великобритания да се откаже от територията. Но правото не действа във вакуум. Държавите рутинно балансират правните тълкувания с императивите за сигурност. Нещо повече, предложеното решение не просто разрешава правен спор, то създава дългосрочна стратегическа зависимост чрез вековно споразумение за наем.
Стремейки се да изглежда морално далновидно, Обединеното кралство рискува да изглежда стратегически наивно. Плащането на милиарди за обратно наемане на територии, които вече администрира, като същевременно се въвежда несигурност в структурата на западния алианс, не е благоразумие, а самоналожено ограничение.
Интервенцията на Тръмп не подкопава Великобритания. Тя засилва споделения стратегически интерес. Като сигнализира, че Вашингтон счита сделката за неприемлива, той повишава политическата цена на продължаването ѝ и укрепва позициите на онези в Обединеното кралство, които разбират рисковете.
В епоха, характеризираща се с фрагментация, оспорвани вериги за доставки и възход на средните сили, западната съгласуваност е конкурентно предимство. Доброволното размиване на позициите на твърда сила в Индийския океан няма особен смисъл, когато Китай разширява военноморския си обхват, а Иран продължава да дестабилизира регионалната динамика.
Не става въпрос за носталгия по империята. Става въпрос за запазване на оперативната сигурност в система, където несигурността е оръжие.
Ако сделката с Чагос се провали под щателен контрол, това няма да е заради американска деспотичност, а защото стратегическата логика отново е надделяла над легалистичния символизъм. В това отношение позицията на Тръмп може наистина да е спасила Великобритания от скъпоструваща грешка и да е запазила критичен стълб на западното възпиране в момент, когато тя най-малко може да си позволи ерозия.
Автор: Д-р Азим Ибрахим за The National Interest
Превод: Ганчо Каменарски
