САЩ и Китай - разум в съперничеството или Трета световна война?

През последната година и половина, откакто Джо Байдън встъпи в длъжност, конкуренцията между САЩ и Китай само се засили. Вместо да се откаже от твърдата политика на бившия президент Доналд Тръмп спрямо Пекин, Байдън до голяма степен я продължи, подчертавайки, че двете сили почти сигурно се насочват към продължителен период на остро и опасно стратегическо съперничество. Но това не означава, че Съединените щати и Китай се движат неумолимо към криза, ескалация, конфликт или дори война. Вместо това Пекин и Вашингтон може да търсят нов набор от стабилизиращи механизми, които биха могли да ограничат – макар и не напълно да премахнат – риска от внезапна ескалация. Така започва пространен анализ на бившия премиер на Австралия Кевин Ръд за Foreign Affairs.

Оценяването на състоянието на отношенията между САЩ и Китай в даден момент никога не е лесно, като се има предвид трудността да се направи разлика между това, което едната страна казва за другата публично и това, което всяка от тях всъщност прави зад кулисите. Въпреки продължаващата твърда и често разгорещена реторика между тях, има някои ранни признаци за стабилизиране, включително предпазливо възстановяване на някакъв вид политически диалог и диалог по сигурността, насочен към намаляване на напрежението.

Такава стабилизация е много далеч от нормализирането на отношенията, което би означавало възстановяване на цялостното политическо, икономическо и многостранно сътрудничество. Дните на такива нормални отношения вече са история. Но стабилизирането, въпреки това, може да има значими последици. Това би означавало разликата между "управлявана стратегическа конкуренция", ограничена от "стабилизиращи бариери", и обикновена неуправляема надпревара, водена от метода "стъпка напред – стъпка назад" и провеждана предимно от въоръжените сили на всяка страна, с надеждата, че никоя от страните няма да отиде твърде далеч в даден момент.

Проблеми у дома

Китай измерва мястото си спрямо Съединените щати с това, което нарича zonghe guoli или "всеобхватна национална сила". Zonghe guoli взема предвид военния, икономически и технологичен потенциал на Китай в сравнение със САЩ и техните съюзници, както и Пекин да разбере към коя страна гравитират трети страни. През по-голямата част от последните пет години вътрешният дискурс на Китайската комунистическа партия (ККП) все повече отразява убеждението, че този баланс на силите бързо се променя в полза на Китай и че тази тенденция вече е необратима.

Не всичко обаче вървеше така, както го виждаше Пекин, особено след избирането на Байдън за президент. Китайските лидери бяха дълбоко загрижени за съживяването на американските съюзи, както в Тихия, така и в Атлантическия океан. Те бяха хванати неподготвени от бързия възход на квартета QUAD под ръководството на Байдън, който включва Австралия, Индия, Япония и Съединените щати, станал възможен отчасти поради ескалацията на граничния спор между Китай и Индия. Китай също е обезпокоен от появата на ново партньорство в областта на сигурността между Австралия, Съединените щати и Обединеното кралство, известно като AUKUS, и решението на Австралия да изгради свой флот от ядрени подводници. Пекин гледа с ужас как Япония приема нова отбранителна политика, увеличава разходите за отбрана и започва да осъзнава необходимостта от военна помощ за защита на Тайван.

Китай изрази подобна загриженост относно новата стратегическа и външнополитическа позиция на Южна Корея при президента Юн Сук-юл, който обеща по време на кампанията да се присъедини към Квартета и да го трансформира в QUINT Five. И накрая, "безграничното" стратегическо партньорство на Китай с Русия от началото на руската инвазия в Украйна сериозно навреди на репутацията на Пекин в Европа до степен, че дори традиционните прокитайски "гълъби" в различни европейски столици вече са много предпазливи за дългосрочните стратегически амбиции на Пекин.

Китай също е изправен пред проблеми у дома. Икономиката се забави рязко. Всичко започна преди няколко години, когато президентът Си Дзинпин започна да измества китайската икономическа политика още по-наляво. Партията пое много по-голяма роля в частния сектор, държавните предприятия получиха нов живот, а самата държава наложи строги мерки срещу секторите на новите технологии, финансите и недвижимите имоти. Общият резултат е намалено доверие в частния сектор, намалени частни инвестиции, по-ниска производителност и по-бавен растеж. Тези основни икономически проблеми бяха изострени от драконовските карантинни мерки, наложени от Пекин в много големи градове поради COVID-19, които потиснаха потребителското търсене, нарушиха както вътрешните, така и глобалните вериги на доставки и в резултат допълнително разстроиха китайския сектор на недвижимите имоти, който обикновено представляваше до 29% от китайския БВП. И забавянето на световната икономика, която страда от нарастваща инфлация в резултат на конфликта в Украйна, също няма да помогне, като се има предвид зависимостта на Китай от износа като основен двигател на растежа.

Въпреки няколкото опита да се коригира курсът на икономическата политика (но не и политиката срещу COVID-19), има малко признаци за възстановяване на китайската икономика. Налице са признаци на паника относно икономическия растеж на Китай, не само поради политическото въздействие на нарастващата безработица, но и поради по-дълбоките страхове, че идеологическото "преструктуриране" на китайския традиционен икономически модел от Си Дзинпин може в крайна сметка да попречи на страната да изпревари САЩ като най-голямата икономика в света.

В светлината на тези тенденции сегашният възглед на Пекин за света е много по-нюансиран, отколкото официалните му разкази, че "Изтокът се издига, а Западът е в упадък". Китай все още вижда дългосрочната стратегическа посока на своята политика. Но също така е изправен пред нов набор от силни насрещни ветрове, много от които са собствено дело, с които ще трябва да се бори в краткосрочен до средносрочен план. За самия Си Дзинпин спешната и неотложна задача е провеждането на 20-ия конгрес на Комунистическата партия на Китай, политически най-важното събитие, което ще се състои тази есен. Въпреки че е малко вероятно Си да се сблъска с големи проблеми с отдавна планираната си кандидатура за трети мандат като ръководител на ККП и КНР остава неясно дали той може да осигури всички необходими назначения за следващия икономически екип на партията, включително следващия премиер. Си обаче явно е заинтересован да гарантира, че няма да има изненади преди края на тази година. Това включва както изненади на международната сцена като цяло, така и в китайско-американските отношения в частност. Поради тези причини Пекин има стимул да стабилизира отношенията си с Вашингтон, поне временно, за да предотврати по-нататъшна ескалация на стратегическото напрежение.

Предстоящи опасности

Администрацията на Байдън следи отблизо събитията в Китай. Но тя е също толкова наясно и със собствените си проблеми. Те включват трудности при приемането на Закона за иновациите и конкуренцията на САЩ и други закони, необходими за осигуряване на бъдещата международна конкурентоспособност на Съединените щати. Съществува и задаващата се политическа несигурност около междинните избори за Конгреса и техните последици за президентските избори през 2024 г., както и уязвимостта на демократите към републиканските атаки срещу всякакви корекции на стратегията на САЩ спрямо Китай, които биха могли да бъдат представени като слабост. Има някои възможни военни слабости в случай на внезапна ескалация на ситуацията около Тайван или в Южнокитайско море, въпреки усилията на администрациите на Тръмп и Байдън да запълнят пропастта във военния капацитет между Пекин и Вашингтон. Това е и проблемът с неспособността на САЩ да компенсират нарастващото регионално и глобално икономическо влияние на Китай, като се имат предвид дълбоките протекционистични настроения в американския Конгрес. И накрая, дълбоко вкоренен скептицизъм сред приятели и дори официални съюзници на Съединените щати относно дългосрочното превъзходство, стратегическото доверие и политическа воля на Вашингтон да остане доминиращата сила в света.

Поради тези причини нито Китай, нито САЩ са политически подготвени за случайни кризи или конфликти. Нито една от страните не е готова за това и двете се нуждаят от време, за да се справят с огромното количество трудности и сложности, пред които са изправени. Рискът от неволна ескалация обаче е реален и нараства. Неотдавнашното опасно прехващане от НОА (китайската армия) на Китай на разузнавателен самолет P-8 на Кралските австралийски военновъздушни сили над Южнокитайско море, което лесно можеше да доведе до катастрофата на австралийски самолет, е само един от многото примери за случаен инцидент, който може бързо да ескалира в криза. В този случай условията на Договора за отбрана между САЩ и Австралия от 1951 г. може да ангажират Съединените щати с незабавна защита на Австралия, ако инцидентът вземеше фатален обрат.

Гледането на Китай и Съединените щати да се клатят на ръба на войната е като да гледате двама съседи да заваряват в задния си двор без обувки с гумени подметки: искри хвърчат навсякъде и оголени кабели се влачат по мокрия бетонен под. Какво може да се обърка в такава ситуация?

"Управлявана стратегическа конкуренция"

Ето защо преди това се аргументирах във Foreign Affairs за това, което наричам "управлявана стратегическа конкуренция". Това е дълбоко реалистична концепция, а не такава, която твърди, че отношенията между Съединените щати и Китай могат да се подобрят само чрез по-добро разбиране на стратегическите си намерения. Основният проблем сега е точно обратното: и Пекин, и Вашингтон всъщност имат доста точна представа за намеренията на другия, но от няколко години са въвлечени в стратегическа игра без правила, която би ги ограничила. Управляваната стратегическа конкуренция предлага реална възможност за избор на по-стабилизиращи, взаимно договорени ограничения.

Концепцията се състои от четири основни елемента. Първо, САЩ и Китай трябва да установят ясно и подробно разбиране за взаимните тежки стратегически червени линии, за да намалят риска от конфликт поради грешки. Трябва да се постигне ясно взаимно разбиране на такива червени линии в критични области като Тайван, Южно и Източнокитайско море, Корейския полуостров, киберпространството и Космоса. Разбирането за "червените линии" не изисква съгласие и легитимност. Да, това би било невъзможно. Но и двете страни трябва да стигнат до заключението, че стратегическата предсказуемост е от полза, че стратегическата измама е безполезна, а стратегическата изненада е тежка и направо опасна. Тогава всяка страна трябва да постави бариери в отношенията си с другата страна.

Второ, чрез създаването на такива бариери и двете страни могат да участват в несмъртоносна стратегическа конкуренция в голяма част от отношенията си, насочвайки стратегическото си съперничество в надпревара за увеличаване на икономическата и технологичната си мощ, външнополитическото си влияние и дори някои военни възможности. Тази надпревара ще включва и идеологическа конкуренция за бъдещето на международната система. Но най-важното е, че това ще бъде управлявано, а не неуправляемо стратегическо състезание, което ще намали риска то да ескалира в пряк въоръжен конфликт. Такава ограничена конкуренция може с течение на времето да намали, вместо да изостри риска от война, особено ако в нея се възобновят по-нормални форми на икономическа дейност.

Трето, управляваната стратегическа конкуренция трябва да осигури политическо пространство за сътрудничество в области, в които националните интереси на страните съвпадат, включително изменението на климата, глобалното здраве, глобалната финансова стабилност и проблемите на предотвратяването на разпространението на ядрени оръжия. Нито Китай, нито Съединените щати (нито останалият свят) могат да оставят сътрудничеството по екзистенциални глобални проблеми да избледнее на заден план. Но никакво сериозно сътрудничество в нито една от тези области вероятно няма да се реализира, освен ако отношенията между САЩ и Китай не бъдат стабилизирани от първите два елемента на "управляваната стратегическа конкуренция": бариери, които позволяват стратегическата конкуренция да бъде насочена към несмъртоносни форми на конкуренция.

За да има някакъв шанс за успех, тази секторизирана управлявана стратегическа конкуренция ще трябва да бъде внимателно и постоянно наблюдавана от специализирани служители на министерско ниво от двете страни. Жизнеспособността на такава структура ще трябва да се поддържа с твърда ръка, независимо какви вътрешни политически или международни проблеми могат да възникнат. Това може да изглежда лесно да се каже, но невъзможно да се направи. Все пак си струва да си припомним, че след почти смъртоносния опит от Кубинската ракетна криза от 1962 г. Съединените щати и Съветският съюз в крайна сметка се договориха за поредица от стабилизиращи споразумения, по-късно заложени в Споразуменията от Хелзинки от 1975 г., които им позволиха да прекарат още 30 години в доста интензивна стратегическа конкуренция без разпалване на тотална война.

"Бариери"

Съдейки по публичната "престрелка" между Пекин и Вашингтон, изглежда, че те може би нямат голям интерес към стабилизиращ модел, който е "управлявана стратегическа конкуренция". В първата си среща с държавния секретар на САЩ Антъни Блинкен през март 2021 г. високопоставеният китайски дипломат Янг Джиечи отприщи почти безпрецедентно ниво на критика към американците, изнасяйки лекции на Блинкен по "дълбоко вкоренени" проблеми на САЩ като расизма и обвинявайки Съединените щати в някакво "снизходително отношение" към света. Този тон продължи в публичните изяви на американския министър на отбраната Лойд Остин и на китайския министър на отбраната Уей Фенге в Сингапур миналия юни, когато Уей намекна, че Съединените щати са истинският "мозък" зад инвазията на Русия в Украйна. Коментарите в китайските държавни медии бяха също толкова подстрекаващи. Те нападнаха Съединените щати за техните политически, икономически и социални провали и твърдяха, че Вашингтон води всеобхватна кампания за сдържане на Пекин единствено защото "западните страни, водени от Съединените щати, не искат да видят появата на силен Китай, и особено силен социалистически Китай".

Въпреки това, както често се случва, дълбоко под повърхността на водата изглежда се появи нещо ново. През юли 2021 г. заместник-държавният секретар Уенди Шърман се срещна с китайския външен министър Ван И и поиска да бъдат поставени "ограничители" на двустранните отношения. Това от своя страна беше темата на изключително важния първи разговор между Байдън и Си, който беше приет в Пекин като много положителен сигнал. Към момента на първата виртуална среща на върха между двамата лидери през ноември 2021 г. Байдън открито наблягаше на "необходимостта от някакъв вид мантинели на здрав разъм, които да гарантират, че конкуренцията между САЩ и Китай няма да доведе до конфликт и че линиите на комуникация остават отворени."

Когато Блинкен изложи китайската стратегия в реч пред Азиатското общество във Вашингтон през май 2022 година, той каза, че докато "интензивната конкуренция" между двете велики сили е неизбежна, тази "конкуренция не трябва да води до конфликт". Той цитира думите на Байдън, че "единственият конфликт, който е по-лош от умишления, е непреднамереният конфликт" и потвърди, че "ние ще управляваме отговорно тези отношения, за да гарантираме, че това няма да се случи".

По-късно, преди срещата между Блинкен и Ванг И, на срещата на външните министри на Г-20 в Бали, високопоставен служител на американската администрация заяви, че целта на срещата е "отговорно управление на интензивната конкуренция между Съединените щати и Китай".

Наистина, този публичен акцент върху бариерите се превърна в постоянна характеристика на американско-китайската дипломация. Това беше особено очевидно по време на четиричасовата среща на Янг със съветника по националната сигурност на САЩ Джейк Съливан през юни, която, според прессъобщение на Белия дом, беше за "поддържане на комуникационни линии, отворени за управление на конкуренцията между нашите две страни". И тази дипломатическа реторика може да започне да се превръща в действие, когато и двете страни отворят отново прекъснати канали за диалог на работно и високо ниво, включително разговори между военни и дори предпазливи опити за диалог относно стратегическата ядрена стабилност. Явно обаче това е още далече.

На икономическия фронт, неотдавнашен контакт между министъра на финансите на САЩ Джанет Йелън и китайския вицепремиер Лиу Хе относно състоянието на световната икономика, споразумение относно счетоводните стандарти за възможно повторно листване на китайски компании на Нюйоркската фондова борса и сътрудничество между китайски и американските търговски преговарящи на срещата на СТО относно механизмите за уреждане на международни спорове сочат положителна тенденция. Същото е и колебливият напредък в администрацията на САЩ и между Вашингтон и Пекин относно възможността за намаляване или премахване на митата, наложени по време на неотдавнашната търговска война между САЩ и Китай за борба с инфлацията. Въпреки че според древните "една лястовица лято не прави", изглежда има движение на редица различни фронтове в тази замразена преди това връзка.

Връзваме тенекия?

Досега Китай публично отхвърля езика на стратегическата конкуренция – управлявана или не управлявана. Приемането на тази концепция би било в противоречие с дългогодишната мантра на Пекин, че отношенията му със Съединените щати трябва да се управляват от трите принципа на Си Дзинпин: "никакъв конфликт или конфронтация, взаимно уважение към политическите системи на другите и взаимноизгодно сътрудничество". В по-дълбок смисъл обаче нежеланието на Пекин открито да характеризира отношенията си със САЩ като отношения на стратегическо съперничество произтича от факта, че приемането на тази формула би потвърдило, че Китай наистина е ангажиран в истинска конкуренция за регионално и глобално надмощие. А това ще противоречи на официалната линия на Пекин, според която неговите глобални амбиции са само за развитие.

Китай изглежда клони към приемане на реалността в управлението на своите конкурентни отношения със Съединените щати. Пекин би могъл например да се съгласи на комбинация от мирна конкуренция и конструктивно сътрудничество в рамките на необходимите стратегически бариери. В китайската система, много повече отколкото в американската, използваните думи за описание на стратегическата рамка имат значение, защото те генерират действия от служители на работно ниво, които иначе са хванати в капана на езиковата клетка на идеологическата догма. Това явление е особено забележимо сред китайските дипломати, които са били подтикнати от вътрешни политически стимули към националистическа реторика. Необходимо е идеологическо преформулиране отгоре, за да се разреши по-малко идеологическа и по-прагматична дипломатическа дейност отдолу.

"Управлявано стратегическо съперничество" може да помогне за стабилизиране на отношенията между САЩ и Китай през следващото десетилетие, когато съперничеството между двете суперсили изглежда ще достигне най-опасната си фаза, когато се приближи до икономически паритет. Перспективата за стабилизиране може да бъде много обещаваща през следващите шест месеца, преди междинните избори в САЩ и 20-ия партиен конгрес на Си. Но огромният брой вътрешни и международни проблеми на Китай (и по този въпрос на Съединените щати) ще отнеме повече време за разрешаване. Ако и Пекин, и Вашингтон открият, че една по-управляема връзка им помага да преминат през предстоящите трудни времена, те могат да решат, че това може да е добро в дългосрочен план.

Без съмнение стратегическото съперничество между двете сили ще продължи. И критиците ще твърдят, че "управляваната стратегическа конкуренция" е просто игра на футбол с празна тенекиена кутия. Но това изобщо не е лошо, особено ако алтернативата е непрекъснато нарастващият риск от криза, ескалация или дори това, което наивните националисти биха могли да нарекат процес на "прочистване и изясняване" на войната. Последният път, когато изглеждаше като добра идея, беше през 1914 г. И свърши зле.

Автор: Кевин Ръд, президент на Азиатско общество, Ню Йорк. От 2006-2010 г. е министър-председател на Австралия.

Превод: Ганчо Каменарски