Вечерта на 24 май се оказа паметна в историята на българския спорт. Много българи обаче дори не разбраха за това, или поне не разпознаха мащабите на един от най-великите български спортни подвизи, които някога сме виждали. Александър Везенков стана шампион на Евролигата с Олимпиакос. Първият българин в историята, който печели най-силния клубен турнир в европейския баскетбол.
И почти нищо. Няма истерия. Няма еуфория. Няма усещане, че българин е направил нещо историческо в един от най-големите спортове на планетата. Няма усещане, че това е успех, който трябва да накара една държава да се гордее. Постижение, сравнимо с това на Дара на Евровизия, предизвика в пъти по-малко ентусиазъм у нас.
И тъкмо това е най-тъжното. Защото говорим за баскетбол. Не за нишов спорт. Не за дисциплина, която никой по света не следи. Говорим за една от най-комерсиалните и популярни игри на планетата. Спорт с милиони фенове, огромна конкуренция и колосален пазар. А Александър Везенков не просто участва в този свят. Той беше една от големите фигури в него. Лице на Евролигата. Лидер на Олимпиакос. Играч, когото цяла баскетболна Европа познава и уважава.
В Гърция Везенков е суперзвезда. В баскетболна Европа е едно от най-разпознаваемите имена. А в България е никой. Човекът, който стана топ реализатор на Евролигата и MVP на редовния сезон, а после и спечели купата като лидер на отбора, е българин! Българин, бе, хора!
Но в България е така: най-недооценени са тихите шампиони. Хората, които не правят циркове, не живеят за скандали, не се превръщат в инфлуенсъри и не търсят евтина популярност. Везенков никога не е бил и няма да бъде такъв. Той просто работеше неуморно, години наред. Тренираше. Развиваше се. Печелеше.
И вместо да се гордеем с него, ние често търсехме причина да омаловажим успехите му. Още помним 2023 година, когато отново пренаписа историята на баскетбола, а в България се усъмнихме дали заслужава да бъде "Спортист на годината". Защото у нас понякога шумът е по-ценен от величието. Популярността – по-важна от реалните постижения. Лобитата – по-силни от фактите.
Истината е, че България рядко е имала спортист с такава тежест в глобален спорт. Вероятно единствено Григор Димитров като популярност в тениса стои на по-високо ниво сред активните български имена в най-големите световни спортове.
И въпреки това, Везенков никога не получи любовта и признанието, които заслужава. Може би защото не умее да бъде продукт за българската публика. Защото е истински спортист, отвъд нашите граници. Истински професионалист. Истински шампион. А такива хора в България често ги оценяваме чак когато вече е късно.
Снощи Европа стана на крака за Александър Везенков. България просто прелисти новината. И това казва много повече за нас, отколкото за него.
Автор: Стефан Йорданов
