X
 
 

Паметник на прехода

828 0
photo of Паметник на прехода
Снимка: Dversia.net
Текстът е част от четвъртия годишен сборник на сп. "dВерсия", озаглавен "Времето е наше?" и посветен на случилото се в България през изминалите 30 години. Ще бъде представен на 16 октомври, от 18:30, в Студентския дом на пл. "Народно събрание". Книгата комбинира лични истории и критически анализи, за да стигне до нужния поглед към бъдещето.

Паметник на прехода

Ми ми фа сол сол фа ми ре

В тази къща имаше пиано. До тогава бях виждала пиано само по телевизията. Не разбрах кога го докараха, един ден просто се появи. Аз прекарвах много време в тая къща. Това беше детската библиотека в квартала. Беше много тихо вътре. Нямаше много деца. Често бяхме само аз и библиотекарката. – Искаш ли да се запишеш на уроци по пиано? – ме попита тя. – Искам! – бързо отговорих аз. Толкова бях развълнувана. Тази къща беше срещу РУМ Изгрев. От едната ù страна беше детската градина „Искрица“, където работеше баба ми, а от другата страна в една редица бяха подредени фризьорски салон, химическо чистене и магазин за домашни потреби. Къщата приличаше много на къщите на село. Червено-кафяви тухли, на два етажа, с външни стълби, сигурно имаше ниска ограда – някак си оставаше незабележима сред многобройните бели блокове, оранжевата кутия на РУМ-а и оживените детски площадки. – Ти как си ги въобразяваш тия работи бе, дете? Пиано?! Къде ще го сложим това пиано? То за нас няма място тук, ти пиано искаш!

– Ами-и-и… Аз може само на уроци да ходя… – Ама защо? Какъв е смисълът да ходиш веднъж в седмицата на уроци по пиано, ако нямаш пиано? Иди на уроци по английски! Всички учат английски сега. Ние живеехме на осмия етаж на един от високите блокове до детската библиотека. Едностаен апартамент за баба, дядо, мама, тати, брат ми и мен. Наистина нямаше място за нас, камо ли за пиано. Почувствах се виновна, че даже попитах. Но пианото си стоеше в библиотеката и аз все дрънках по малко. Библиотекарката ме научи на тази мелодия, която много харесвах… Европейският химн... Ми ми фа сол сол фа ми ре. До до ре ми. ми. ре…

Печени пилета, цигари и рок-енд-рол

Библиотекарката я съкратиха. Прекалено много библиотеки имало в квартала, затова преместиха книгите в другата библиотека, която беше малко по-далеч от нас. Библиотекарката и книгите вече ги нямаше, но пианото остана. Беше се раздрънкало обаче. И нямаше кой да го оправи. Затова го затвориха в една от по-малките стаи и вече не разрешаваха „да си играем“ на него . Вторият етаж все още беше отворен за обществено ползване. Беше нещо като читалня, но без книги. Използваше се, за да има къде да се събират пенсионери – за игри на карти и такива неща. Даже ни разрешаваха да го ползваме за концерти на квартални рокери и металяги. Долният етаж обаче го използваха къде-къде по-успешно за процъфтяващо предприемачество. Направиха „Нон-стоп 24 часа“. Продаваха цигари, алкохол и списания с голи жени.

Даже започнаха да продават и задължителни застраховки за коли, с бонус безплатно печено пиле. Скарата омирисваше целия квартал и винаги привличаше гладните погледи на изморени съкварталци. Алъш-веришът вървеше много добре за известно време.

Тука има, тука няма

Обаче е трудно да поддържаш денонощен бизнес за продаване на цигари и алкохол в жилищен квартал. Конкуренцията много бързо стана жестока. Появиха се магазинчета на всеки ъгъл, на всеки блок. Беше много удобно за онези, които търсеха да си купят цигари, алкохол или списание с голи жени, но собствениците не забогатяваха толкова бързо, колкото им се искаше. За да продължава да цъфти бизнесът в бившата библиотека, трябваше да измислят и нещо друго да продават на хората. Затова на втория етаж на „нон-стоп“-а отвориха магазин за мечти. Казино с две покер машини и една маса за жива игра. За охрана назначиха двама от дядовците, които преди това играеха карти там. Обаче и тази схема работеше само за известно време. Друг вид конкуренция се появи на хоризонта. Най-накрая се материализира желания инвеститор, който да купи с години празния РУМ Изгрев. Отвориха фабрика за шивачки. Водеха по няколко рейса с жени от Асеновград и ги вкарваха в огромната оранжева кутия всеки делничен и почивен ден. Вратите на високата ограда, която бяха построили, се отваряха само на влизане, на излизане и по време на обедната почивка.

За тези обедни почивки отвориха бърза закуска с кафемашина, за да има къде да ядат жените. Нон-стопът с казиното се превърна в стопанското кафене на фабриката. Обаче и шивашкия бизнес май фалира. Никой не ни даде отчет как и защо, но спряха да водят жени в оранжевата кутия и оградата остана затворена завинаги.

Тук нищо няма. Само едни хора без дом.

Къщата остана празна. Вече не помня дали някога имаше ограда там, но след като остана празна, забелязах, че около нея има поне няколко реда с тухли. Точно височината на един стол. Много удобни за сядане. Може би за това там все седеше едно ромско семейство с поне пет деца. Не мисля че спяха пред къщата, но и не мисля, че си имаха тяхно си жилище. Нощно време сигурно ходеха да спят под някой навес в Столипиново. През деня работеха неуморно пред бившата библиотека. Работеха за някой мафиот с полицейска охрана. Продаваха наркотици и други неща. Продаваха от каквото имат нужда хората –

евтина свирка или просто възможността да се погавриш с някое невръстно ромско момченце или момиченце. Предполагам, че благодарение на тези услуги, походката на голямото им дете показваше, че вече не може да си събере краката. Този бизнес най-дълго се задържа. Даже се изненадах, когато миналата година баща ми каза, че са бутнали къщата. – И защо са я бутнали бе, татко? Защо не са я дали на някого да живее там? – Не знам. Може защото са много наследници. Не са се разбрали сигурно. Тази къща я е направил на Надя дядо ù. Ти нали знаеш?

Дядото на Надя бил един от първите, който напуснал нашето село и отишъл в града. Това било малко преди чертожниците да начертаят жилищните проекти на квартал „Изгрев“. Къщата, която дядото на Надя бил построил, станала част от Пловдив едва след като повечето хора от село били преместени в града, за да работят във фабриките на държавния капитализъм. Взели им къщата на първите заселници от село и в замяна им дали да си купят два апартамента на четвъртия етаж в нашия блок. Сега вече само ниската ограда е останала от къщата. Огражда няколко по-големи камъка и нахвърлени пластмасови чаши, фасове, празни бутилки, смачкани списания, спринцовки и непечеливши тото билетчета. Сега, като е празно това място, ми е по-лесно да си представя къщата като тези на село. С външна мивка, с изтъркана мушама на масата под асмата и с разхвърляни играчки до розовите храсти. Сега, като е разрушена тая къща, ми е по-лесно да си представя как лъчите на слънцето, шума на листата и песента на гугутките будят Надежда, с която израснах като дете.

Автор: Нина Георгиева

Actualno.com

Етикети:

Рейтинг: 5 от 5. Гласували общо: 1 потребители