Историята на Съединението на България от 1885 г. обикновено поставя в центъра на вниманието революционери, патриоти и ентусиазирани маси. Но зад бурните събития стои една тиха, но значима фигура – Гаврил Кръстевич, последният генерал-губернатор на Източна Румелия. Дълго време образът му остава в сянка – възприеман като пасивен чиновник, а не като активен участник. Истината обаче е далеч по-сложна и заслужава да бъде преоткрита.
Ранни години и изключителна кариера
Гаврил Кръстевич, роден през 1818 г. в Котел, носи рожденото име Гандю Баюв. Още в младежките си години показва големи заложби, които го отвеждат първо в Карлово при Райно Попович, а по-късно до висшите среди на Османската империя. Подкрепян от Стефан Богориди, българин на висока позиция в империята, той завършва образованието си в Куручешменската гръцка школа в Цариград, а след това право в Сорбоната в Париж.
След дипломирането си, Кръстевич се завръща в имперската администрация и започва изкачването си в държавната йерархия – тиха, но решителна кариера, която му позволява да защитава българските интереси на най-високо ниво.
Скритият защитник на българската църква
През 1850 г., Кръстевич решава имотен спор между Хилендарския и Иверския манастир в полза на българската страна. Това не е инцидентен случай – той активно участва в процеса по църковна независимост, като след Великденската акция от 1860 г., става един от ключовите фигури в преговорите за създаване на самостоятелна българска екзархия.
Със своята юридическа подготовка и знания по османско право, Кръстевич участва в съставянето на фермана от 1870 г., с който е официално призната Българската екзархия – акт с огромно значение за запазване на националната ни идентичност.
На кормилото на Източна Румелия
След Освобождението, Кръстевич е назначен за секретар на Стефан Богориди – първия губернатор на Източна Румелия. След смяната му, Кръстевич поема най-високия пост в областта и застава в сложна позиция – между османските интереси и българските надежди.
Въпреки формалната си лоялност към султана, Кръстевич не пречи на българските стремежи за обединение. Назначава на важни постове личности, които симпатизират на идеята за Съединение. Подпомага Народната партия, която е в близки отношения с Руската империя и активно работи в тази посока. И най-важното – когато научава за подготвяното въстание на 6 септември 1885 г., не предприема никакви действия, за да го предотврати.
Политически компромис или национално дело?
Ролята му остава спорна и до днес. За мнозина, включително и за Захари Стоянов, той е символ на слабост и сервилност – представен под подигравателния псевдоним „Треперко паша“ във вестник „Борба“. Но тази представа често пропуска стратегическия избор на Кръстевич – „да не пречи“, когато не може да помогне. Това негово мълчаливо съгласие е също толкова важно, колкото действията на революционерите.
Какво казва самият Кръстевич?
Пред свои довереници като Марко Балабанов и Димитър Гешов, Кръстевич споделя, че съзнателно не е уведомил султана за готвеното обединение. Въпреки че не е имал силата да го подкрепи открито, той избира да не го саботира – жертва в името на националния идеал, както сам казва. Единственото, което не може да прости, е начинът, по който е бил публично унижен, разкарван из Пловдив с файтон, ескортиран от жена, облечена в хъшовска премяна.
Наследство и признание
След смъртта му, българският парламент го почита с минута мълчание – знак, че делото му не е било напразно. Днес, Гаврил Кръстевич е сред онези „тихи герои“, чието влияние се усеща в хода на историята, макар името им да остава встрани от учебниците.
