Йорданка Бенева: Учениците ме зареждат с оптимизъм

Г-жо Бенева, в навечерието сме на Деня на народните будители, а най-ярките представители на съвременното будителство са учителите. Какво Ви насочи към тази професия?

Учителската професия е детската ми мечта, но много трудно стигнах до нея. Преминах през няколко школи. Първата е Софийският университет "Св. Климент Охридски", където имах честта да слушам лекции на преподаватели с изключителен капацитет и доказан авторитет. Втората школа е вестник "Добруджанска трибуна", където като журналист изградих умения за работа в екип, чувство за отговорност, предприемчивост, мобилност, комуникативност. Третата школа най-общо ще я нарека образователната система, в която поетапно натрупвам опит. Развивам добродетели като разумност, отговорност за собствената съдба и за обществените дела, трудолюбие, упоритост, търпение.

Какво изпитвате, когато застанете пред учениците?

Учениците ме зареждат с оптимизъм. Те притежават оптимистичната гледна точка на младостта. В очите им виждам ведрост, бодрост, неутолим плам да покоряват върхове. Неизброими са успехите на учениците от Езикова гимназия "Гео Милев", които постоянно печелят конкурси, състезания, олимпиади. Факт е, че тъкмо по повод Деня на народните будители Татяна Иванова от Х Г клас получава наградата на Община град Добрич "Млад творец".

Напоследък статистиката отчита отлив от учителската професия. Това едва ли е само заради ниското заплащане на труда. Като че ли по-скоро е заради загубата на признание от страна на обществото. Какво е Вашето усещане?

Учителската професия действително се обезцени в последните години. Може би защото образованието не е приоритет на политическите кабинети и необосновано се маргинализира. Всъщност учениците, които нашата система "произвежда", са бъдещите студенти, лекари, адвокати, откриватели...

Как обществените промени и нагласи се отразяват върху училищната среда?

Зависимостта е правопропорционална. Въпросът е как да спрем негативните последици. Интересното е, че учениците от професионалните гимназии например са наясно с безработицата, която ги очаква, след като завършат. Трудно е и мотивирането им да получат поне оценка "среден" на държавния зрелостен изпит по български език и литература. В професионалните гимназии, в които съм преподавала, нямам ученици със слаб успех, което се постига с много труд и упоритост както от страна на зрелостниците, така и от страна на учителя. Що се отнася до профилираните гимназии, задача на обществото ни като цяло е да задържи младите хора у нас въпреки неблагоприятните икономически условия.

Има сериозни критики за нивото на българското образование, но сякаш не си даваме сметка, че вина за полуграмотните младежи имаме всички – семейство, приятели… Как да се стимулира контактът между родители и учители?

За съжаление образованието и културата са тъкмо сферите, върху които рефлектира цялостният обществен живот. Когато обществото боледува, боледуват и неговите деца. Работещ механизъм е контактуването с родителите, но добре е да се работи превантивно с тях, а не да се изчаква и да се действа под натиска на обстоятелствата.

Наблюденията Ви – четат ли младите хора?

Четат, но предпочитат любими произведения и автори, понякога със съмнителна художествена стойност, пред класическата литературна традиция. Тук се крие предизвикателството пред учителя, който трябва да подбере подходящата методическа форма за осъществяване на срещата с даден автор и произведение. Учениците проявяват интерес към беседата, в която спокойно могат да изложат и аргументират собствената си гледна точка. Така те се чувстват значими и в някаква степен се изживяват като съавтори.

Оптимист ли сте за повишаване нивото на грамотност сред завършващите средно образование?

Бих искала да бъда оптимист. Страната ни има бъдеще и то е в ръцете на младите хора. Вярвам в прогреса и напредъка, така както и моите деди са вярвали. Споделям изцяло вярата на Иван Вазов в постъпателното позитивно развитие. Патриарха казва така: „И ако слънцето изчезне от тия небеса приветни, то някой в ада ще да влезне, главня да вземе, да ни светне!“

Интервю на Йорданка Калчева