Какво е да си уличен музикант в София? (Социален експеримент)

От Actualno.com решихме да направим социален експеримент и да проверим: колко пари изкарват уличните музиканти и как преминава денят на всеки от тях? Ето какво стана.

Мястото

Откакто е пешеходна зона, Витошка е чудесно място за тази работа. Свирил съм и преди там, но докато минаваха трамваите. Сега е по-добре; улучвам слънчев ноемврийски ден. Изваждайки китарата от калъфа, си давам сметка за онзи мистичен коефициент, от който зависиш: броят на минувачите, разделен на броя улични музиканти, умножен по доброто им настроение с придадена стойност евентуалните ти умения. Нещата изглеждат добре. Пълно е с хора, а имам само един човек в конкуренция, който пее Стинг на стотина метра от мен. Сядам и започвам.

Репертоарът

Нирвана, Ред Хот, Фил Колинс, народни песни, класически неща на Тарега, танга, някои лични композиции. По едно време обаче ти става ясно, че свиренето на улицата, макар и да изглежда като романтичен бунт срещу пазарните принципи, е построено тъкмо върху тях. Минава тягостен половин час, в който никой не е пуснал нищо, понеже повтарям едно джазово танго на Роланд Дуенс, чудесно парче, но си го знам само аз. Внезапна смяна към "Nothing Else Matters" се отблагодарява моментално - на два пъти две двулевови монетки звънват в калъфа и облекчават досадата ми. Взимам си поука: където и да се намираш, каквото и да правиш, свири "Nothing Else Matters" и всичко ще бъде наред.

Странни типажи

Човек на сериозна възраст сяда до мен и ме пита: "Понеже виждам, че се занимавате с изкуство, знаете ли в София дали има самодеен театър, който да търси актьори"? После друг ме пита мога ли да свиря Пако де Лусия - не мога бе пич, ако можех щях ли да свиря на улицата? Ей така ще мога да свиря Entre dos Aguas и ще ходя да го свиря на Витошка за развлечение. В един момент някакъв човек ми прави знак да се обърна и да погледна нагоре. Мъж по халат, излязъл на терасата си, над магазините, ми прави знак да спра да свиря. "Голям е боклук", осведомява ме тоя пред мен, "ще викне полиция и ще ти пишат акт, и преди така е правил". Голям боклук верно, ама с много остър слух. Как я чу тая китара от втория етаж?

По едно време вдигам поглед и виждам самия него - негово неолиберално пазарно превъзходителство - Владимир Каролев, минава бързо покрай мен. Не съм очаквал да пусне нещо, но се опитвам да преценя къде стои уличният музикант в неговите либертариански икономически възгледи - като предприемчив човек, опитващ се да осребри способностите си или като паразит в системата, който не плаща данъци върху придобитото и вреди на държавата. Прощавай, Каролев, че прецаках икономиката с тия изкарани левчета, които директно вливам в сивия сектор и преча на благоденствието на тези като теб.

Студ и скука

Студът едно на ръка. С него може и да се свикне, със скуката - не. Едни и същи парчета, отзад напред и отпред назад. След третия час те наляга тежка умора. Почваш да си мечтаеш за бюрце, колеги, време за обяд. В един момент започваш да чувстваш китарата като всичко друго, но не е и като инструмент, а това, което свириш, не е вече музика, чисто блъскане е. Хвани една лопата и копай, седни с една китара и свири - правиш ли едно нещо часове наред, отъпява. Всъщност бих се изненадал ако има уличен музикант, който да има кой знае колко по-различно отношение към работата си от това на хората по офисите. Същото бачкане е. Дори не е докрай вярно, че нямаш шеф - шефове са ти масовата култура, широкият общ знаменател, който те кара да свириш само суперпопулярни песни. Шеф ти е времето, което не само, че ти причинява дискомфорт, а влияе пряко на вероятността да ти пуснат пари - като им е студено бързат към вкъщи и не им се занимава да се бъркат за стотинки. По едно време при мен идва един опърпан типаж, който съм виждал да свири на барабани в Борисовата. Разпитва ме какъв съм, свиря ли в група, от кога свиря тук... Постепенно схващам, че интересът никак не е колегиален, а реално съм навлязъл в чужда територия без да знам. И това, изглежда е бизнес, а новите играчи се гледат из под око.

Майката с петолевката

"Ела да видим баткото как свири" е фраза, която леко притеснява баткото, понеже бебето се беше разревало здравата, а все още певческите му възможности бяха недотам развити, за да се случи нещо друго от "Smells Like Teen Spirit" с акомпанимент от детски плач и по сладникавата миризма от количката, предполагам евентуално наакване. Минаха тягостни двайсет минути, в които парчетата на Кърт Кобейн доказаха безспорната си неефективност в успокояване на бебета. A дамата се заседя толкова дълго, че баткото започна да изглежда като таткото, който припечелва със семейството наблизо, за да предизвика по-голямо съчувствие. Накрая обаче се случва немислимото - една червена, прекрасна, магична петолевка разперва водни знаци и полита към калъфа. Баткото е толкова щастлив, че би си я сложил зад витрина - кой дава хартиени пари на улични музиканти?

Срещи с познати

Няма как, минаха трима: светът е малък и срамът пред приятели дебне отвсякъде. Върви обяснявай... Ако кажеш, че правиш журналистически експеримент, звучи твърде подозрително, много ясно, че така ще кажеш брат, закъсал си за кинти, ясно ми е. На третия час обаче спира да ми пука. Да минава, който си иска, да мисли каквото си иска, вземи тоя Калифорникейшън и довиждане.

Равносметката

Близо 4 часа свирене, а в калъфа весело блестят немалко монетки. Преброяване вкъщи: 32 лева и 43 стотинки. Кой е пуснал 3 стотинки бе, какъв човек си ти... Но да не недоволствам. Всъщност може да се живее така, като дете на природата, като елемент от градския пейзаж. Музикант къща не храни, но - както е казал народа - тежко му, който го няма. Или нещо такова.