Младият писател Йордан Радичков: Най-важните неща винаги минават на пръсти покрай човека

Дебютната книга с разкази на Йордан Димитров Радичков излиза през 2015 г. със заглавие „Малка човешка мелодия”. След нея авторът издава „Шарена черга”, „ Игра на гъски”- 2016 г. , „Живот на каишка”, „Двеста линейки на час”.

Срещата- разговор се проведе в библиотеката на читалнята при много голям интерес. Да представи автора и в ролята на водещ бе Евелина Стоичкова, преподавател по български език в СОУ "Отец Паисий" - Враца .

Безспорно първият въпрос е за дядото на Йордан, дали му пречи тази известност или му помага?

Аз навсякъде ходя с името на дядо си, няма измъкване от това нещо. Но много се радвам за това, понеже така си ходя със семейството навсякъде.

Дали се пише лесно? Според мен няма лесна работа, важно е човек да има желание и ако ти е интересно нещо, ако обичаш това нещо, което правиш, според мен много трудно ще се откажеш от него.

На мен така ми се случи, че много рано се влюбих в литературата. Oт малък обичам да чета и с годините откривах все повече и повече интересни истории, които ме завладяваха. Писането се превърна в начин на живот и не съм спирал да ги търся авторите и историите, така се чувствам много богат. Наскоро ми попадна един много хубав текст, които коментира всъщност четенето, че то е много важно нещо. Авторът твърди, че когато човек чете, той избира да прекара времето си с едни от най-умните хора, изключително по-умни от него. Разбира се, когато говорим за стойностна литература. Аз се чувствам обогатен от едни от най-интелигентните хора, които съм срещнал в литературата…,това много ми е помогнало във всичко, включително и в решенията, които съм вземал. И така се излъгах- да се занимавам и аз с писане…

Не мисля, че още съм разбрал какво представлява една история, но по някакъв начин продължавам да вярвам в силата на историята и вярвам, че една добра история може да даде нещо вътрешно съкровено само за читателя, това е нещо много красиво и то се случва рядко. Рядко получаваме такива големи подаръци, не бива да ги търсим нарочно, те просто се случват. И това е може би един от най-красивите и най-интимните дарове, които човек може да получи.

Трябва ли човек да е натрупал много опит, че да започне да пише?

Със сигурност. Задължително за писането е човек да е чел!И това се отнася за всяко едно изкуство. Кино, рисуване, театър… На срещи много пъти са ми казвали – "Бе, къв си ти, ти ли си тоя дето ще пише истории?"  Вярно е, че съм младолик, но и на мен ми са се случвали някои неща в живота. Както и на всеки. Според мен, всеки има някаква история, която си заслужава да бъде разказана. Независимо дали е много красива или грозна, дали е ужасяваща или много смешна – винаги има в нея нещо, което я прави важна. И е задължително да я знаят хората.

Всички тук вие, имате по една история, който няма история, той просто не съществува. Не е роден или тепърва ще се роди и ще има своя история.

Вторият сборник с разкази ми е „Игра на гъски“. Той излезе края на 2016 г. По време на работата с книгата се запознах с моя редактор Чинко Велков. Не го познавах лично, разменяхме си е-мейли, около 300 писма. Написах разказите и ги изпратих на Олга Николова. Тя ме свърза с моя редактор, който много фино ме караше да променям текста. Аз споделях най-лични и съкровени неща с един човек, когото не познавах, никога не бях виждал. Чрез прочита на нещата, които бях написал, той четеше мен като отворена книга. Направихме една смешна премиера на моята книга заедно с моя приятел Стефан Русинов, той е преводач от китайски.

Така след 2 години работа по книгата и се запознах с моя редактор. Историите, които са вътре в книгата, са много различни една от друга.

Третата ми книга е малко по хард. Тук във втората се говорят по леки неща, има любов. Традиция имам да си пиша вече гръб на книгата. В първите две молех мои приятели да напишат нещо на гърба на книгата ми. Такава е практиката на всички съвременни автори. И цитира какъв е гърба на „Игра на гъски“ :

„….тази книга е своенравна. Тя първо не искаше да излиза от главата на автора, откъдето трябваше да я изтръгнат с вендуза, след това като се отприщи и хукна по “Патриарха“ за малко да се пребие в изкопа за метрото. Там, цялата в кал. Тая лепкава и сочна софийска кал, каквато само в софийското поле може да се намери, се върна в квартирата на автора, поигра си с песа, сипа си водка, повтори и заспа на масата в кухнята. Под мушамата на кухненската маса бе изчегъртана и отнесена осторожно в Издателството, после в Печатницата, оттам в книжарницата и ето я сега - книжно тяло в твоите ръце, бедни ми читателю, нищо неподозиращ“… Написаното е от Продан Марков, приятел на автора.

Друг негов приятел пише по същия повод: „Не съм чел тази книга, но познавайки автора, бих се пазарил, преди да си я купя“.

Горе-долу, толкова за стойностите на писания сборник с разкази. Те са доста разнообразни, а това считам за най-разпознаваемия ми почерк. Някои от разказите ми са се случили на мен. Едно към едно, но съм вкарал и някой фантастичен герой – например „Живот на каишка“. Както си става една сутрин от леглото гл.герой, го гледа в очите собствения му живот. Но започва да се умилква в краката на жена му, т.е. собственият му живот повече харесва жена му, от колкото човека на когото принадлежи. И започва героят да живее заедно с живота си, държи го на каишка, защото, той, животът му е малко глупав и бяга. Пуска го изведнъж и той избягва. На мен не ми избяга живота, но ми избяга кучето… Кучето ги беше взела моята приятелка, и аз и се обаждам, а тя ми вика, виж, Йордане, ако не го намерим, взимай си багажа и се махай… Аз бях малко разтресен от тази нейна реплика, намерих си кучето като по чудо и след като преживяхме 15 мин. с кучето, което беше кално и трепереше, хем се псуваме, хем много се обичаме, беше много трогателно, седнах и я написах тая история. Героите в нея и репликите им съм ги чул, докато си гонех кучето в парка. Има истории и които съм чувал. “Игри на гъски“, която дава заглавието на този сборник, е от история, която се е случила на банда ловци на брега на Дунава. Отиват те на лов за гъски и в януарския студ, супер студ, започват да чакат. Чакат страшно много време, те доста бедно живеят и за тях ловът не е само забавление, а и начин за изкарат нещо за прехрана, да уцелят нещо да хапнат. Те доста дълго седят в снега и започват да измръзват. По едно време леко се появява и бялата смърт, успиват се. Но се събуждат, защото на дулото на една от пушките каца една гъска. И единият почва да вика:

- Ей, на баща ти гъска кацна на дулото. Защо не стреля баща ти?!

И синът, поглеждайки го казва: Ами, щото той е умрял… Ама как е умрял, иди да го видиш! Изведнъж идват някакви хора с 5 бутилки водка, спасяват ги , като ги изливат в устите им. Реално в тази история съм сложил и дяволът, и смъртта, за да стане по-интересно.

Има и други разкази, базирани на исторически събития – например, Гео Милев е заровен в общ гроб, аз много го харесвам като автор. Изкуших се да опиша съдбата му, бях потресен.

Има и една друга история – разказ, “ 4 септември“. Една никаква дата, но се оказва , че в Дания на 4 септ., 1939 г. една бомба пада от самолет и уцелва къща с двама жители в нея. Само нея. Тези хора умират, 3 дни след началото на Втората световна война. Това е някакъв объркал се английски самолет. Тази история я научих от дневника на Астрид Линдгрен. Оказва се, че тя си е водила един доста стриктен дневник. Всеки ден описва нещо, докато трае войната, внимателно го описва. На 4.09. тя е написала само едно изречение- днес един самолет мина над с. Есбер, падна една бомба и уби 2 души. Седнах и и го написах разказа. Може би това е отговор, който може да се даде на въпроса, защо човек би се занимавал с някакво творчество - защото има въпроси в себе си и иска да даде отговор на себе си. Не смятам, че мога да дам отговор на когото и да било в тази зала или тоя свят. И това е много забавна работа. Писането не е като мозъчната хирургия, ако объркаш нещо, не е фатално. Това е и най-добрият съвет, който съм чувал за писането от израелския писател Едгар Кенет, който често гостува в България. Пишете, вие не сте хирурзи. Няма никой да пострада от това.

“Пожар“ ми е любим разказ. Понякога човек пише, за да маскира нещото, за което си говорим, уж е несериозно, но става дума за значими неща. Сюжетът е такъв: Едно село бие камбана и всички се чудят за какво е тая гюрюлтия. Оказва се, че идва пожар към селото, събира ги кметът всички селяни, почва да спори с мъжа, който ги е известил за опасността. Идва комисия, селото изгаря и т.н.

Опитвам се да има и смешни работи в разказите ми. Прави ми впечатление, че най-важните неща винаги минават на пръсти покрай човека и колкото и да се мъчим – не може да ги доизкажем именно тях.

„Игра на гъски“ е писана с много любов към хората, аз много обичам хората, много ми е интересно да си говоря с тях и да слушам тия истории, които си заслужава да бъдат споделени.

Дядо ви е велика личност, как се почувствахте, като разбрахте, че е толкова известен?

Мен никога това не ме е засягало, защото той винаги е бил моя дядо. Иначе като читател на Й. Радичков, много му харесвам литературата. И мисля, че той е изключително нечетен автор. Тук вашият край (Враца, бел. ред.) е много специален, зная, че го обичате… Той неведнъж прибягва в творчеството си до израза: "Ех, мома, жено врачанска … " и т.н.

Аз съм много нахален, сложих си и трите имена върху моите книги. Често ми казват: "Къв е този, лъжец е! Й.Радичков умря преди повече от 15 г., какви са тия нови книги дето му излизат." Но така пък съм завързвал много нови приятелства. Ходил съм в с. Калиманица,( родното село на Радичков) това са три села, зачеркнати от българската карта, за да се строи язовир. Населението е преместено по съседни градове. Миналата година бях там, има много ябълки. Срещнахме една жена, която става сутрин в 5, за да бере гъби. Баща ми е доста нетактичен човек и я попита на колко е години, а знам, че жена не бива да се пита на колко е години. Тя му се усмихна още по-хитро от него: "Ти колко ми даваш?" – "Около 70", казва баща ми. А тя: "на 89 съм". Много жизнена жена е. Има един вековен дъб – около 200 г. И е останала една църква, която никога не е действала като такава. Не е била осветена. 

Ето и един съвет от Йордан Радичков Младши към учениците, дошли на срещата с него:

Не се занимавайте със съвременна българска литература. Четете хубавите работи, които са установени. Горещо ви препоръчвам книгите на дядо ми. Има една, в която потънах, тя ми отвори широко вратата към неговия свят. Това е романът му „Прашка“. Изключително интересна история за момче, което изчезва от едно село и след него остава само дневникът му.

Почнах по-сериозно да пиша в първи курс на университета. Мислех, че е нещо, което ми се отдава. Побутнаха ме моите приятели. Първият ми текст дадох на един мой приятел. Той го прочете и ми вика: Брато, ти що си го написал това? Какво искаш да кажеш с това?

И аз разбрах, че нищо не съм написал. Той ми помогна да разбера как се създава едно произведение на изкуството, защо казваш това нещо, което си написал… До ден днешен твърдя, че неговата критика е тази, която най-много ми е помогнала. Ние сме много близки, от 3-годишни се познаваме до ден днешен и колкото и работи съм му давал да чете, на него не са му били интересни, обаче най-накрая ме призна. Литературата е хубаво нещо.

С кои от героите се отъждествявате?

Един от комплиментите, които съм получавал е, че в момента съвременната литература се занимава изключително с личността, която я създава. Мен това винаги ме е дразнело. Искам да чета някаква история. Мен не ме интересува нарцисизма. Отчитали са, че това го няма в писането ми. Аз, на мен, сънувах и т.н., не са ми интересни. През цялото време, откакто съм започнал да пиша, си мисля, че мога да избягам от това нещо. А това, което разбрах е, че ти не можеш да избягаш от това, което си ти. Ти се заграждаш сам себе си в писането и оставаш част от себе си в него. Това е и единственият начин да правиш нещо стойностно. Навсякъде намирам себе си. Но за един читател, който не ме познава, ще бъде изключително трудно.

Обичате ли да ходите на лов – като дядо си ?

Израснал съм в семейство на ловджии и знам, че ХХI век няма добро мнение за ловджиите. Искам да кажа на XXI век да си гледа работата. Тъй като XXI век нищо не разбира какво е лова, а мен са ме учили хора с голямо уважение към природата, на това какво е това лов. Ловът не е това да отидеш да застреляш 20 сърни, ами е да станеш рано сутрин в 5.30, в някакво село, дето може никога да не си бил, да се срещнеш с хора, с които никога не си бил и те да те приемат в своя приятелски кръг и вие да си говорите, да изпуснете пилетата по полето, но да се насладите на природата. Това е едно нещо, което много ми допада. Веднъж се събираме в едно село, изключително люта зима е и ние, 15 човека, чакаме да дойдат още двама. Чакаме ги един час на студ пронизителен. Появяват се най-накрая двама старци, няма толкова възрастни хора в тая зала, в стара раздрънкана бяла кола. Ей, извинявайте, ние малко се забавихме… трябваше да го погребем колегата и веднага идваме на лов.

Направили погребението на техен приятел в 5,30 сутринта, да го закопаят набързо и в негова чест да отидат на лов.

На срещата бе гост и главният архитект на Враца Чавдар Спасов, който сподели спомени, преживени с бащата на младия автор: „Като деца сме си играли с баща ви в църквата на Калиманица. Имаме идея един от врачанските площади да се именува на дядо ви, което ще се случи до края на годината. Площадът се намира източно от църквата „Св.Възнесение“ и предстои да се реконструира“.

Тръгвам си усмивка след срещата с младежа Йордан Радичков и виждам, че и хората около мен имат весели светулки в очите…Това е, може би, същината на творчеството, да вдъхнови, да окрилява за добри мисли и постъпки. Пожелавам му много нови разкази, които да четем и случки, които да ни правят истински човеци.